— Достатъчно! — изръмжа Уийвър. — Сложете й белезници и й прочетете правата! Всичко трябва да бъде направено по устав, без грешки. Нека не я караме да чака дълго фаталната инжекция. Ако питате мен, аз съм готов да й тегля куршума още тук, на място!

— Нито ще отида в затвора, нито ще бъда екзекутирана от теб — каза Фрийдман.

— Много ми е любопитно как ще го избегнеш! — попита Уийвър.

— Вече го избягнах — каза тя и леко залитна. Ръката й механично се опря на вратата на колата.

Стоун пръв разбра какво се беше случило.

Втурна се напред и сграбчи лявата й ръка. От вената под вътрешната част на дланта й се стичаше алена струйка кръв. Той сграбчи дясната и я извъртя нагоре. Камъкът на пръстена й беше изчезнал. На неговото място стърчеше къса игла.

— На твое място бих внимавала — зададено рече Фрийдман. — Силна, изключително бързодействаща отрова, в сравнение с която добрият стар цианид изглежда като детско бонбонче… — Гласът й заглъхна, тялото й отново политна. Стоун машинално я прихвана, когато започна да се свлича, опряла гръб в колата.

Въоръжените мъже се приближиха. Лицето на Уийвър беше посиняло от гняв.

— Как? — изкрещя той.

— В мига, в който го зърнах — усмихна се Фрийдман и направи лек жест по посока на Стоун, — разбрах, че всичко свърши, Райли. И се погрижих да си свърша работата като всеки добър шпионин. Но добрите шпиони действат според своите правила, а не според чуждите…

Фрийдман погледна Стоун и тежко въздъхна.

— Все пак купих онзи остров — рече на пресекулки тя.

Той не отговори.

— Мисля, че там можехме да бъдем щастливи…

Всички се облещиха по посока на Стоун, после отново заковаха погледи върху Фрийдман.

— Да, можехме — повтори със слаб глас тя. — Кажи ми, че съм права!

Стоун мълчеше. Очите му останаха заковани в лицето й.

Тялото й се изви като дъга, после се отпусна. Стоун реши, че е настъпил краят, но тя намери сили за още няколко думи.

— Ние с теб си приличаме много повече, отколкото си готов да признаеш, Джон Кар…

Очите на Мариса Фрийдман се разфокусираха и се изцъклиха. Тялото й се свлече странично по вратата на колата, красивата й буза легна на ситния чакъл.

Но Стоун не видя това, защото вече крачеше по пътеката към изхода.

Членовете на клуб „Кемъл“ се бяха струпали около леглото на Алекс Форд, който ги гледаше с широко отворени очи. Анабел стискаше ръката му и плачеше.

Рубън и Кейлъб усмихнато се спогледаха.

— Никакви цветя за този човек, нали помниш? — прошепна гигантът.

Стоун стоеше до леглото и мълчаливо гледаше приятеля си. Засега Алекс не можеше да говори. Лекарите предупредиха, че все още не са наясно с пораженията в мозъка му.

— Може би ще се възстанови напълно, а може би само частично — беше споделил хирургът.

— Но ще живее, нали? — попита Анабел.

— Да, със сигурност ще живее.

Стоун сложи ръка на рамото на приятеля си и прошепна:

— Радвам се, че отново си с нас, Алекс…

Алекс примигна, но устата му си остана затворена.

— Неотклонно ще бъдем с теб — добави Анабел, приведена ниско над лицето му. — На всяка крачка.

Той лекичко стисна ръката й.

По-късно вечерта Стоун седеше зад бюрото си в къщичката. Имаше да разсъждава върху много неща, но някак не му се искаше да започва. Беше получил оферта от директора на ФБР да се завърне на държавна служба по свой избор. Отговори, че ще си помисли, но не каза докога.

Кармен Ескаланте беше вкарана в програмата за защита на свидетели — като предпазна мярка в случай, че Карлос Монтоя реши да излее гнева си върху нея. Но Стоун не вярваше да се стигне дотам. Светът вече знаеше, че именно мексиканският наркобос стои зад бомбения атентат в парка „Лафайет“ и всичко останало. Дните му бяха преброени. Някой от заместниците му в организацията със сигурност щеше да се възползва от шанса да заеме мястото му. Руснаците му бяха издали смъртна присъда заради начина, по който се беше опитал да хвърли вината върху тях, а и американците без съмнение мислеха по въпроса за отстраняването му.

На практика Стоун не се интересуваше кой точно ще го ликвидира.

А наноботите, които променяха миризмите? Е, това беше работа на Отряда за борба с тероризма, на чиито членове предстояха много безсънни нощи.

Накрая мислите му неизбежно се насочиха към Мариса Фрийдман.

И към необитаемия остров, който тя беше купила. Само за тях двамата.

Ние с теб си приличаме много повече, отколкото си готов да признаеш, Джон Кар.

Точно тук обаче беше сбъркала. Те изобщо не си приличаха.

Но дали е така?

Потънал в дълбок размисъл и заковал поглед в бюрото, отначало той не обърна внимание на червената точица, която се плъзна по издраскания плот и спря върху тялото му. Очите му механично проследиха пътя й нагоре към гърдите, а после и към лицето му. Точицата спря да се движи, вероятно закована на челото му.

— Чаках да се появиш доста по-рано — каза той, без да се обръща.

Чапман се изправи пред него с валтер в ръце. Върху цевта беше монтиран лазерен мерник.

— Извинявай за закъснението. Обикновено съм точна. Но как разбра, че ще се появя?

— Просто прецених, че МИ6 няма да командирова напразно един от най-добрите си агенти. Отдавна би трябвало да си получила нова задача и да си се прибрала у дома. Фактът, че това не се случи, доказа, че новата задача съм аз, и то не за да ме държиш под око, защото наоколо има много други, които могат да го направят.

— Добра работа — каза Чапман. — Но аз останах тук, за да помогна за приключването на случая, а и за да те пазя. Ролята на Уотсън по отношение на Холмс, нали помниш? Да държи пистолета си готов и да стреля по всеки неясен силует, а после да охка и ахка от възторг при точните умозаключения на господаря си.

— Нали каза, че не си чела историите за Шерлок Холмс?

— Излъгах те. Всъщност съм влюбена в тях. Тук му е мястото да призная, че много харесвах ролята на Уотсън в отношенията между нас.

— Макелрой ли ти възложи да ме ликвидираш?

— Не, сър Джеймс наистина много те обича. Заповедта дойде от по-високо място. Принудена съм да спестявам някои неща дори от кръстника си в занаята, знаеш… На твое място бих потърсила поръчителя някъде наоколо, по-близо до дома ти. Наясно си, че между нас и янките съществува много тясно сътрудничество.

— Значи Уийвър?

— Как му казвахте вие, американците? „Нито потвърждавам, нито отричам…“ В случая не бих се ангажирала с прекалено категорично отричане.

— Значи шефът на НРЦ сключва договор с британското разузнаване за отстраняването на един американски гражданин?

— Не ти ли харесва как се преплитат интересите в днешно време?

— Ами президентът? Той в течение ли е?

Нима този човек ме излъга в очите по време на онзи разговор в Кемп Дейвид? И още веднъж, след като му спасих живота?

— Наистина не знам. Но ако Уийвър действа през главата му, нещата стават наистина странни. Трябва да си бил изключително лошо момче.

— Вършил съм онова, за което съм бил подготвен.

— Ни най-малко не те обвинявам.

— Значи ти си официалният убиец на държавата от другата страна на океана?

— Нещо като теб преди години. От време на време изпълнявам задачи в полза на кралицата, но далеч по-често отстрелвам някой опонент, който ни създава грижи.

— Убеден съм, че си много добра.

— Не и колкото теб — отвърна с усмивка тя. — Ти си оставаш най-добрият. — Замълча за момент, после вдигна глава. — Я ми кажи, нарушавал ли си някога пряка заповед?

— Само веднъж — отвърна без колебание Стоун. — По време на службата ми в армията.

— Доволен ли си, че го направи?

— Да.

— А по време на службата си в „Трите шестици“?

— Никога.

— Доволен ли си от това?

— Не. И страшно много съжалявам.