— Заключенията ти? — настоятелно попита Стоун.

— Според мен бомбата е била скрита в самата баскетболна топка, която на свой ред е била мушната между корените на клена.

— Бомба в топката? — вдигна вежди Чапман.

— Не е невъзможно — каза Гарчик. — Разбира се, била е приготвена предварително. Топката се срязва, взривното устройство се вкарва в нея, после отново се залепва и се напомпва. Но лично аз не бих посъветвал никого да дриблира с нея…

— Как е била детонирана? — попита Стоун.

— Според мен с помощта на дистанционно. Изключвам употребата на таймер.

— Но според нашата информация паркът е бил претърсен с кучета непосредствено преди взрива. Защо не са я надушили? Нали сам каза, че нищо не може да ги заблуди?

— Така е. Но и техните способности си имат граници.

— Какви по-точно? — пожела да узнае Чапман.

— На повърхността на земята радиусът на обонянието им е около метър във всички посоки. На приблизително същото разстояние подушват и експлозивите, заровени под земята. — Гарчик посочи кратера. — Но още преди експлозията тази дупка е била дълбока над метър и двайсет и широка малко повече от два и четирийсет.

— Но не е била покрита — отбеляза Стоун.

— Така е — кимна Гарчик. — Трябва обаче да вземем предвид и коренището на дървото с диаметър около два метра и височина почти метър.

— Зоната е била оградена с жълта лента, нали? — изведнъж се досети Стоун. — Вероятно това е попречило на кучетата да се доближат до самата яма.

— Точно така — каза Гарчик. — Независимо дали бомбата е била тук по време на обхода, кучетата биха я надушили само ако водачите им са ги прекарали отвъд лентата, позволявайки им да се покатерят по коренището. Нещо, което е малко вероятно.

Стоун извърна поглед към Белия дом.

— От всичко това следва, че трябва да разпитаме незабавно хората, които са подготвили дървото за засаждане — каза той. — Но първо трябва да изгледаме видеозаписите.

— Защо? — попита Чапман.

— Те ще покажат кога е било докарано дървото и от кого. Освен това и всеки, който впоследствие се е приближил до ямата с някакъв багаж. Става въпрос за това или за нещо друго, достатъчно голямо да побере баскетболна топка.

— Според мен не е лесно да вкараш незабелязано цяла баскетболна топка в коренището — поклати глава Гарчик. — Наистина, то е обвито в зебло, но все пак е трудно. Топката е трябвало да бъде пренесена по някакъв начин до там, да се спусне в ямата и да бъде вкарана в чувала от зебло така, че да остане незабелязана.

— Което няма как да не се засече от охраната на Белия дом — добави Чапман. — Предполагам, че рентгенът може да открие какво има във вътрешността на една баскетболна топка.

— Абсолютно — потвърди Гарчик.

— Което означава, че ако това е работа на някой от градинарите, той не е прекарал топката през охраната на Белия дом — заключи Стоун и бавно се огледа. — Но нищо не би му попречило в случай, че се е появил на работа направо в парка, след като някой вече му е предал топката.

— Но и това би трябвало да бъде уловено от камерите — отбеляза Гарчик. — Няма как да не го открием още при първия преглед на записите.

— Което означава, че пропускаме нещо — въздъхна Стоун и отново надникна в кратера. — Хайде, да вървим да изгледаме проклетото видео.

Няколко минути по-късно бяха в командния център на ФБР на Джаксън Плейс пред голям телевизионен екран. Компания им правеха двама агенти на Сикрет Сървис, които донесоха записите от своята служба.

— При нас видеоматериалите се пазят минимум петнайсет години — обясни единият от тях.

— Но не сте единствената агенция, която осъществява електронно наблюдение на парка, нали? — каза Стоун.

— Всички имат сектор от Дяволския квадрат — отбеляза агентът. — В един идеален свят би трябвало да споделяме помежду си онова, което виждаме, но нашият свят съвсем не е идеален.

— Какво точно ви интересува? — попита колегата му.

Стоун им обясни за новозасаденото дърво и кучето, минало покрай бомбата.

Агент Гарчик беше останал в парка за повторния оглед на местопрестъплението, но Стоун не пропусна да се обади на Том Грос, който се присъедини към тях.

— Значи трябва да изгледаме записите от момента на доставката на дървото до детонацията на бомбата — заключи агентът от Сикрет Сървис.

Показаха им кадри, заснети от три различни ъгъла. Отне им доста време, въпреки че хората от Сикрет Сървис превъртаха голяма част от ненужния материал. В крайна сметка обаче се оказа, че не получиха отговор на въпросите, които ги интересуваха.

— Кучетата действително минават покрай ямата, но остават извън оградения периметър — рече Грос. — Това е сериозен пропуск и колегите от Сикрет Сървис ще отнесат яко мъмрене.

Двамата агенти се спогледаха намръщено, но не казаха нищо.

— Няма дори следа от хора, които поставят нещо в проклетата дупка — каза Чапман.

— Сигурни ли сте, че разполагате с целия запис? — попита Стоун.

— Сигурни сме — каза единият от агентите.

Грос, Стоун и Чапман напуснаха командния център.

— Отдавна не помня случай, в който не само да нямаме никакъв напредък, но и да се връщаме назад — промърмори Грос, докато крачеха обратно към парка.

Затворил очи, Стоун се опитваше да анализира онова, което беше видял на записите. Голямото дърво беше пренесено до ямата с помощта на кран. Там чакаха и работници от Службата по поддръжка на обществените паркове в зелени униформи, които помогнаха за спускането му в дупката.

Стоун отвори очи и каза:

— Дървото е било съхранявано някъде, преди да бъде посадено. Но къде? Това го няма на записите.

— Прав си — кимна Грос и в очите му проблесна надежда.

— Автоматичният брояч показва, че е било посадено ден преди детонацията — добави Чапман. — Но защо дупката не е била зарита?

— Трябва да намерим отговор на тези въпроси — каза Грос.

Миг по-късно джиесемът му иззвъня. Той го включи, изрече няколко фрази и затвори.

— Имаме попадение относно човека в анцуга. Преди няколко часа са получили списък с обаждания за изчезнали хора. Едно от тях отговаря на описанието. Направил го е роднина, който казва, че изчезналият е бил района на парка.

— Защо се обажда чак сега?

— Ще разберем, след като поговорим с него.

— Според мен трябва да се разделим — рече Стоун. — Ти и твоите хора ще се заемете с градинарите, а ние с Чапман ще поговорим с роднините. Имаш ли адреса?

Грос му го продиктува, а после, малко преди да се разделят, добави:

— Сега остава да открием само мъжа в костюма.

— Да — отвърна Стоун, без да се обръща, и се отдалечи заедно с Чапман.

— Рискуваш обвинение за укриване на важна информация по текущо разследване — отбеляза тя, след като стигнаха до колата й. — А може би и за умишлено възпрепятстване.

— Можеш да ме докладваш, ако наистина мислиш така.

— Не мисля, че ще направя кариера, ако започна да дърпам килимчето изпод краката на шефа си — въздъхна най-сетне тя. — Хайде да тръгваме.

Влязоха в колата и Чапман включи двигателя.

— Накъде?

Стоун погледна листчето с адреса, който беше получил от Грос.

— Анакостия. Гледай пистолетът да ти е подръка.

— Толкова ли е опасна тази Анакостия?

Стоун се замисли за момент, после поклати глава.

— Едва ли е по-опасна от „Лафайет“.

Кармен Ескаланте обитаваше двустаен апартамент на няколко преки от реката, съвсем близо до стадиона на „Уошингтън Нешънълс“. Но за разлика от останалите квартали около спортното съоръжение нейният не беше станал обект на особена модернизация.

Добраха се до адреса и Стоун почука на ожулената врата, по която личаха най-малко три дълбоки драскотини, оставени от куршуми. Отвътре се разнесоха странни звуци — стъпки и някакво потропване. Вратата се отвори и на прага се появи дребна жена на около трийсет години, придвижваща се с помощта на метални патерици.