— Това обаче не изключва възможността бомбаджиите да имат друга връзка с играта — поклати глава Чапман.

Стоун извади джиесема си и набра някакъв номер.

— Агент Грос, обажда се Стоун. Намирам се в парка. Имам информация за теб, плюс един въпрос. — Разказа накратко за срещата си с Уийвър и неговите теории по случая, а после сподели и подозренията си относно баскетболната топка.

— Ясно — отвърна Грос. — След двайсет минути ще мина да те взема. Мисля, че е време да поговорим с хората, които са осигурили дървото.

Стоун прекъсна връзката и погледна партньорката си.

— Ще дойде да ни вземе, а после ще проверим откъде е дошло дървото.

— Много добре — кимна тя. — И бездруго ми писна от това бездействие.

Той стана и закрачи напред-назад по алеите. Чапман любопитно го наблюдаваше. Част от отломките вече бяха разчистени, но малките оранжеви и бели конуси все още бяха там. Без съмнение щяха да откриват разни неща в продължение на седмици, а може би и на години. Той си представи как някой турист внезапно попада на част от човешко ухо. Хубав сувенир от екскурзията му до столицата.

Най-накрая се изправи на ръба на кратера. Чапман се присъедини към него.

— Какво ти се върти в главата? — попита тя.

— Нещо ми се изплъзва — въздъхна той. — Нещо очевидно, но не мога да разбера какво е.

— Не знаех, че си толкова близък с Райли Уийвър — отбеляза Грос, докато ловко насочваше служебната краун виктория към покрайнините на града.

Стоун седеше до него, а Чапман отзад.

— Виждал съм го два пъти в живота си. Не по моя воля. Това едва ли се връзва с понятието „близък“, поне за мен.

— Тогава защо е потърсил теб, а не мен например? — попита Грос.

— Ти си му конкурент. А аз съм нещо по средата.

— Ако действително искаме да защитаваме тази страна, трябва да се откажем от проклетата конкуренция — каза намръщено Грос.

— Звучи разумно — обади се Чапман. — В крайна сметка всички сте на една и съща страна.

— Нещата не са толкова прости, агент Чапман — рече Грос, поглеждайки я в огледалото.

— Личното ти мнение не променя нищо — възрази тя.

— Добре, както и да е — отстъпи агентът на ФБР. — Но ако си сътрудничим с НРЦ, ще ни бъде по-лесно.

— Не мислиш ли, че и останалите агенции са на същото мнение по отношение на ФБР? — каза Стоун.

— Сигурно си прав — пресилено се засмя Грос.

— Уийвър все още опипва почвата, но със сигурност не иска чукът да се стовари точно през неговия мандат — отбеляза Стоун. — Вероятно работи седем дни в седмицата, като прибягва до всички приемливи методи. Аз просто съм един от тях.

— Всъщност къде отиваме? — обади се Чапман след няколко минути мълчание в купето. Колата летеше по почти безлюдните улици.

— В Пенсилвания — отвърна Грос. — От там е докарано кленовото дърво. По-точно от някакъв разсадник в околностите на Гетисбърг.

— Очакват ли ни? — попита Стоун.

— Не.

— Това е добре.

— Няма ли да блокирате мястото? — обади се Чапман.

— Извършителите едва ли ще стоят да ни чакат — поклати глава Грос. — Откритият щурм ще има отрицателен ефект. Предпочитам да получа отговор на въпросите си кротко и мирно. Малко финес няма да ни навреди.

След доста навъртени километри спряха пред портала на разсадник „Кийстоун“. Павираната алея ги отведе до дълга едноетажна сграда с бели стени и зелен ламаринен покрив. Зад нея се виждаха различни по размер постройки, някои от които бяха достатъчно големи, за да поберат петнайсетметрови дървета. На паркинга се виждаха няколко прашни пикапа, една малка кола и черен джип ескалейд. Слязоха и се насочиха към вратата с табела „Офис“.

Пълна жена с прекалено впити в тялото джинси ги насочи към вътрешна стаичка. Зад металното бюро седеше едър мъж с телефон на ухото, който им посочи столовете за посетители. Грос му показа значката си и той промърмори в слушалката:

— Ще ти се обадя по-късно.

Стана от мястото си, напъха ризата в панталона си и попита:

— Може ли да разгледам по-подробно тази значка?

Грос пристъпи към бюрото и навря под носа му значката заедно със служебната си карта. Задържа ги там няколко секунди, след като мъжът отмести очи.

— С какво мога да ви помогна? — притеснено попита той.

— Като за начало се представете — ледено отвърна Грос.

Мъжът се покашля и каза:

— Лойд. Лойд Уайлдър.

— Вие ли управлявате това място?

— Да. Вече десет години. За какво става въпрос?

Грос седна на ръба на бюрото, Стоун се облегна на стената, а Чапман нехайно се отпусна на един от столовете. И тримата го загледаха втренчено. Уайлдър преглътна нервно и почти се строполи на стола си.

— Вижте — започна той. — Момчетата ме увериха, че не са нелегални. Е, може би им липсваха някои документи, но знаете ли с какви купища хартия съм затрупан всеки ден? Губя часове, за да изчета всичко, но никой друг не е съгласен да се занимава с това и…

Стоун издебна момента и се обади преди намесата на Грос.

— Ние не сме от имиграционните власти — хладно рече той. — На онази значка пишеше ФБР…

— ФБР ли? — изненада се Уайлдър и започна да мести поглед от един на друг.

Грос се приведе напред и лицето му спря на сантиметри от притеснения мъж.

— Точно така. Този човек работи в Отряда за борба с тероризма, а дамата е агент на британското разузнаване МИ6.

— МИ6? — прошепна с благоговение Уайлдър и се вторачи в Чапман. — Като Джеймс Бонд?

— Аз съм по-добра от Джеймс Бонд — увери го Чапман. — Нещо като скъпия Джеймс, натъпкан със стероиди.

— Ако откажете да ни сътрудничите, можем да ви създадем сериозни неприятности заради нелегалните ви работници — добави заплашително Грос. — Имиграционните власти със сигурност ще проявят интерес към тях.

Лицето на човека помръкна.

— Но защо сте тук, ако наистина не се интересувате от тях? — попита той.

— Гледате ли новините?

— Гледам ги понякога. Защо?

— Чухте ли за експлозията в парка „Лафайет“? — попита Стоун.

— Да, разбира се. Всички говорят за нея.

Тримата замълчаха и се втренчиха в него. Човекът окончателно се обърка.

— Но какво общо имам аз? — смотолеви най-сетне той.

— Имаме доказателства, че бомбата е била скрита в едно от дърветата, които са били доставени от вашата фирма.

— Хей, сигурно се шегувате — колебливо се усмихна Уайлдър. — Вие май не сте никакви федерални и си правите някакъв майтап.

Грос пристъпи към него и каза:

— Когато една бомба избухне близо до президента, аз никак не съм склонен да се шегувам, мистър Уайлдър. А вие?

Усмивката се стопи.

— Значи говорите сериозно, така ли? — попита на пресекулки Уалдър. — И сте истински ченгета?

— Напълно. Тук сме, за да ни обясните как бомбата е попаднала в корените на едно от вашите дървета.

Горкият Уайлдър най-сетне схвана сериозността на посещението и започна да се поти.

— О, боже! — прошепна той. — Мили боже!

Стоун се приближи и успокоително докосна рамото му.

— Не ви обвиняваме в нищо, мистър Уайлдър — рече той. — А от реакцията ви се вижда, че нямате представа за това, което споменахме. Но можете да ни помогнете. — Пръстите му леко натиснаха рамото на човека. — Дишайте дълбоко и се успокойте.

Уайлдър бавно дойде на себе си.

— Ще направя всичко възможно да ви помогна. Наистина ще го направя. Аз съм патриот до мозъка на костите си. Цял живот съм участвал в доброволните патрули, а баща ми беше в профсъюзите.

Грос седна насреща му. Стоун, който остана прав, каза:

— Разкажете ни за хората, които работят тук. За всеки поотделно.

През следващите двайсет минути всички заедно разглеждаха трудовите досиета на хората, работещи в разсадника.

— Това е всичко — въздъхна най-сетне Уайлдър и затвори последната папка. — Никой от тези хора не притежава достатъчно ум, за да се занимава с бомби. А на някои от тях трябва да показвам как се държи лопатата. Може би защото хич ме няма с испанския…