— Това е снимано съвсем скоро — поясни той.

Появи се образът на Кармен Ескаланте, която изглеждаше по-дребна, отколкото бе в действителност. За разлика от патериците, които изглеждаха несъразмерно големи. Разпитваха я за смъртта на любимия й чичо, а също така и за някои подробности, свързани със здравословното й състояние.

— В резултат на проявеното внимание от наша страна се стигна до решението да организираме траурна церемония за мистър Падиля и агент Грос, на която ще присъства и президентът на Мексико — поясни Бренан. — А и редица частни спонсори проявиха желание да платят операцията на мис Ескаланте.

— Това поне е хубаво.

— Както вероятно знаеш, напоследък отношенията ни с Мексико са доста обтегнати, не на последно място заради нелегалната емиграция. Но нещастието с Падиля поразтопи леда. Този човек се превърна в герой по стечение на обстоятелствата, но важното е, че трагичната му участ предизвика съчувствие както тук, така и в Мексико и допринесе за сближаването на страните ни — нещо наистина позитивно според моите съветници.

Ново натискане на бутон и екранът изчезна зад стената.

— А сега да преминем на днешната ти визита — каза Бренан. — Първо, защо поиска тази среща?

— Знам, че сте зает, и ще говоря направо. — Стоун замълча за секунда и попита: — Ще ми кажете ли къде е агент Гарчик? И каква е съдбата на доказателствата, които изчезнаха заедно с него? Сигурен съм, че имате отговор и на двата въпроса.

Президентът Бренан и Оливър Стоун неловко дълго време се гледаха втренчено.

— Моля? — каза най-сетне Бренан и леката несигурност в гласа му го издаде какво си мисли.

Стоун продължаваше да го фиксира. Мълчанието му трябваше да внуши на президента, че знае всичко, въпреки че за някои неща само предполагаше.

Затова просто седеше и чакаше.

Бренан не каза нищо повече. Погледът му изгуби остротата си.

— Да се поразходим, Стоун — предложи той след малко и се изправи. — Трябва да стигнем до разбирателство, а и искам да се разтъпча.

Президентът облече якето си и излезе, мълчаливо следван от Стоун. Охраната на Сикрет Сървис образува нещо като ромб около тях, придържайки се на почетно разстояние. Агентите не бяха в костюми, може би за да бъдат в тон с шефа си.

Президентът отвори уста едва след като поеха по пътеката през гората, по която се бяха разхождали много от неговите предшественици.

— Харесвам това място — каза той. — Зарежда ме, кара ме поне за известно време да забравя проблемите си.

Стоун погледна към агентите. Кемп Дейвид се охраняваше дори по-добре от Белия дом. Намираше се върху пресечен терен и за него отговаряше екип от опитни морски пехотинци, който беше в състояние да засече и неутрализира всеки противник.

Президентът се приближи до Стоун, лактите им се докоснаха. Стоун автоматично се озърна за реакцията на охранителите. Но те крачеха спокойно.

— Имаме проблем, Стоун.

— Отломките. Знаем ли вече какво представляват?

— Чувал ли си за наноботи?

— Нанотехнологии? — вдигна вежди Стоун. — Познанията ми за тях се изчерпват с това, което съм чел във вестниците.

— Проклетото нещо е навсякъде — в дрехите, в храната ни, в козметиката и домакинските уреди… Но много хора не си дават сметка за него. Половината учени го смятат за абсолютно безвредно, а другата половина твърдят, че не го познаваме достатъчно и в дългосрочен план то може да има тежки последствия.

— Значи в отломките са били открити наноботи? Те не са ли миниатюрни частици?

— Миниатюрни са. Виждат се само под микроскоп.

— Но защо са там? Каква е причината за присъствието им в бомбата?

— Там е работата, че нямаме представа, Стоун — мрачно се усмихна Бренан. — Специалистите са склонни да приемат, че някой някъде е изобретил ново, неподозирано досега приложение на нанотехнологиите.

— Имате предвид за престъпни и терористични цели?

— Да.

— А какво смятат експертите за наличието на тези наноботи? Все трябва да имат някакви хипотези.

— Имат. А най-популярната от тях е и най-смразяващата. Става въпрос за нещо като зараза на експлозивите. След взривяването на бомбата тази зараза плъзва навсякъде, включително в организмите на всички, които са се намирали близо до парка. Те от своя страна я предават на останалите.

Стоун трепна и неволно направи крачка встрани.

— Аз бях там — каза той. — Повален от взривната вълна и следователно заразен. Вие не бива да сте близо до мен.

— Вече съм бил изложен на заразата, Стоун — въздъхна президентът. — Чрез агентите Грос и Гарчик, а също така и чрез други хора. Дори директорът на ФБР беше там, по дяволите! Но след като ме подложиха на всевъзможни изследвания, докторите ме обявиха за абсолютно здрав.

— Открити ли са следи от заразата по отломките от бомбата?

— Пряко не. Но знаеш ли какво е мнението на специалистите? Проклетите наноботи имали свойството да променят молекулярната структура на другите субстанции. Да проникват и да се замаскират в тях, така че да стават неоткриваеми. За момента се надяваме, че не съществува опасност от зараза, но истината е, че изобщо не сме сигурни. Дори не знаем какви изследвания да проведем. Което означава, че тези, на които бях подложен, може би са безполезни. Наноботите може би са били използвани за нов вид зараза. Нещата започват да приличат на онази игра „Убий буболечката“, която играят внуците ми. Удряш една дупка с бухалката, а буболечката наднича от друга.

— А агент Гарчик?

— Решихме, че ще е най-добре да го отстраним от местопрестъплението, поне за известно време. В момента се намира в една от обезопасените квартири на антитерористите, която е…

— Предпочитам да не знам точното й местонахождение — вдигна ръка Стоун.

— В смисъл?

— В смисъл, че някой може да изтръгне адреса от мен.

— Положението е опасно, Стоун. И крайно несигурно.

— Да, врагът е наблизо.

— За съжаление нямаме представа кой е той. Усилията ни в тази посока са абсолютно безплодни.

— Всеки от бойците ни в Ирак или Афганистан ще бъде на същото мнение.

— Каква ирония — въздъхна президентът.

— Какво имате предвид?

— Първоначалните ми намерения бяха да те изпратя срещу руснаците в Мексико, но изведнъж се оказва, че те всъщност са тук, на крачка от Белия дом. В парка срещу него…

— Несъмнено вече сте информиран за намереното оръжие и за връзките на Кравиц с Москва — каза Стоун.

— Да, да, информиран съм. Но има и още нещо…

Стоун го погледна очаквателно.

— Когато Съветският съюз беше велика сила, там се е осъществявала амбициозна програма за научно-технически изследвания. С лаборатории, пръснати из цялата страна, с финансиране за милиарди.

— Разработвали са наноботи?

— Именно. Малко са държавите или организациите, които могат да си позволят подобна мащабна програма. Но руснаците са начело в списъка.

— Какво искате от мен, сър?

— Да си свършиш работата, Стоун. Обещавам ти пълна подкрепа.

Стоун мълчеше и го гледаше.

Усетил подозренията му, Бренан побърза да добави:

— Държа на думата си, Стоун. Оцелееш ли след операцията, името ти ще бъде изчистено.

Стоун бавно стисна протегнатата му ръка.

Бренан помълча известно време, после тихо попита:

— Защо хора като теб вършат подобна работа? Едва ли е за медали, със сигурност не е и за пари.

Стоун мълчеше.

— Защо тогава? — настоя да разбере президентът. — За Бог и Родината?

— Нещата са по-прости, но и в някои отношения по-сложни, господин президент.

— В смисъл?

— В смисъл, че върша тази работа, за да мога да се гледам в огледалото.

Хеликоптерът го върна във Вашингтон и той веднага се отправи към парка „Лафайет“, където беше определил среща на Чапман.

— Как мина? — нетърпеливо попита тя.