— Наноботите.

Директорът видимо трепна.

— Не откликна на молбата да ми доставиш списък с предстоящите събития в парка „Лафайет“ и аз бях принуден да го потърся по друг начин. Оказа се, че са били планирани доста събития, които биха оправдали поставянето на бомбата, но нещо ми нашепва, че отговорът изобщо не е там.

— Къде е тогава?

— Знаеш за приключението на моите приятели в Пенсилвания, нали? Включително за екзекуцията на латиноамериканците.

— Естествено.

— Твърде много усилия за прикриване на подобно престъпление. Особено предвид факта, че стрелбата е била осъществена от административната сграда зад хотел „Хей-Адамс“, където може да проникне само човек с извънредни пълномощия. Тоест предател с главно „П“.

— Проверихме тази версия, но не открихме нищо особено.

— Добре. Сега остава да ми кажеш, че достъпът е бил осъществен с открадната или фалшифицирана карта на човек, който в същото време се е намирал на другия край на света.

— Фалшифицирана — каза Уийвър. — Притежателят й е бил в Токио.

— Командирован от Държавния департамент?

— За бога, Стоун! — извика Уийвър. — Да не би да си ясновидец?

— Не съм. Но хората в Държавния департамент са прословути с небрежността си по отношение на сигурността. Половината от мисиите ми преди трийсет години бяха предизвикани от техни пропуски. Виждам, че не са се променили.

— Имаш ли представа кой може да е къртицата?

— Още не. Много трябва да ровя, за да стигна до нея. Особено ако непрекъснато се озъртам за твоите хора…

— Вече разбирам защо началниците ти в армията са имали проблем с теб — каза Уийвър. — Не работиш добре в екип.

— Напротив, много добре работя в екип. Проблемът ми е, когато началниците говорят едно, а вършат друго. Виждам, че и това не се е променило.

— А как постъпваш в тези случаи? Може би ги ликвидираш?

Седнал зад прозореца на една пустееща постройка в дъното на паркинга, Стоун се втренчи в директора на НРЦ.

Ето го и отговора на следващия въпрос, помисли си той. Уийвър знае, че съм убил Грей и Симпсън.

— Миналото си е минало — извика в отговор той.

— Аз не мисля така.

— Значи си глупак, който по-скоро вреди на страната си, вместо да й служи.

— Какво говориш, да те вземат мътните? — излая Уийвър. — Аз съм се сражавал за тази страна, убивал съм, бил съм раняван!

— Аз също — отвърна Стоун.

— Какво по-точно искаш?

— Да престанеш да ме прецакваш. Ако ще помагаш, действай. В противен случай просто изчезвай! Следващия път ще се срещнем на чаша бира и ще си говорим за отминалите времена. И знаеш ли защо? Защото предателят, който планира тази мръсна операция, или ще е мъртъв, или в затвора в очакване на съдебен процес. Не мисля, че тогава ще имаш някакви проблеми с мен.

Уийвър бавно кимна.

— Добре, Стоун — отстъпи видимо успокоен той. — Нека бъде твоето. Поне засега. Вече започвам да разбирам как си оцелял през всичките тези години.

— Дано.

— Стоун?

— Да?

— Какво става според теб?

Стоун се поколеба, преди да отговори.

— Ти сбърка, директоре. Стрелбата и бомбата са дело на едни и същи хора.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Не мога да повярвам, че е случайно съвпадение.

— Добре, но защо?

— Предстои нещо сериозно, Уийвър. Точно по време на твоя мандат. В това отношение беше прав да се тревожиш.

— Колко сериозно? — нервно преглътна Уийвър.

— Много. Достатъчно, за да забравим и стрелбата, и бомбата.

— Трябва да го предотвратим, Стоун.

— Прав си. Наистина трябва.

Минута по-късно Уийвър и охранителите му изчезнаха. Стоун бавно напусна скривалището си. Нещо прошумоля и иззад съседната постройка се появи Чапман с пистолет в ръка. Уверила се, че е сам, тя прибра оръжието си и тръгна към него.

— Какво търсиш тук? — попита той.

— Станах неволна свидетелка на милата ти среща с двамата агенти на улицата и реших да те проследя.

— Защо?

— Ти си мой партньор. Исках да съм сигурна, че си добре.

Стоун дълго мълча, втренчен в нея.

— Оценявам го — промълви най-сетне той.

— Без да искам, чух почти целия разговор — добави тя. — И също оценявам начина, по който ме защити пред Уийвър.

— Така правят партньорите — небрежно отвърна той.

— Ела, ще те закарам.

Този път Стоун прие предложението.

Не след дълго спряха пред гробището и влязоха в къщичката.

— Ти ще спиш на леглото, а аз на стола — делово се разпореди Стоун.

— Какво?

— Ти на леглото, аз на стола, не ме ли чу?

— Мога да шофирам без проблеми.

— Напротив. По пътя насам за малко не блъсна двама пешеходци и три паркирани коли.

— Ще се оправя.

— В момента изобщо не мога да си позволя някой да арестува партньора ми за шофиране в нетрезво състояние — отсече той.

— В такъв случай аз ще спя на стола.

Той махна към леглото в малката ниша, скрито зад завеса от старо одеяло.

— Хайде, върви! — леко я побутна по гърба той. Чапман се усмихна, изрита обувките си и зашляпа боса по пода.

На следващата сутрин Чапман се събуди с натежала глава, обърна се на една страна и тупна на пода.

— Мамка му!

Тя вдигна очи и видя Стоун на крачка от себе си с две чаши кафе в ръцете.

— Добро утро — любезно поздрави той.

Тя седна на леглото и пое кафето. Отпи една глътка, разтри удареното място и се намръщи.

— Главата ми ще се пръсне!

— Четири мохито, две водки с тоник и чаша вино — отбеляза Стоун. — Изненадан съм, че все още имаш глава.

— Казах ти, че издържам на пиене.

— Иди да вземеш един душ, а после ще помислим за закуска.

— Прекрасно! Умирам от глад. Знам едно хубаво кафене наблизо.

— Аз знам по-добро.

— Дай ми десет минути.

След половин час стояха на опашка пред фургон за закуски в центъра на Вашингтон, на няколко крачки от Капитолия. Пред тях се бяха наредили строителни работници. Когато им дойде редът, двамата си взеха сандвичи с пържено яйце и ги поставиха на капака на колата си.

— Много е вкусно! — каза Чапман с пълна уста.

— Пържат яйцата в мас и никога не мият тигана — обясни авторитетно Стоун.

След като заситиха глада си, скочиха в колата на Чапман и потеглиха.

— Накъде?

— Към парка.

— Дяволският квадрат? Май заслужава името си.

— Как ли се чувства шефът на НРЦ тази сутрин?

— Вероятно не много добре, ако съдим по снощните събития — каза Чапман и пръстите й забарабаниха по волана. — Виж, знам какво направи снощи — блокира евентуалната реакция на Уийвър срещу мен заради признанието за другата ми мисия. Направи го много добре.

— Отдавна съм в този бизнес и знам как се вършат нещата. Целта ми беше да го накарам да се оттегли. Но тъй като той разполага с много по-големи ресурси, в същото време се нуждая от помощта му.

— Колко възнамеряваш да споделиш с него? Имам предвид заключенията, до които си стигнал.

— Много. Пак повтарям: той разполага с ресурси, за които аз само мога да мечтая. Имаме и обща цел — да предотвратим онова, което се подготвя.

— Наистина ли мислиш, че то е в процес на планиране?

— Според мен вече е отвъд този процес и се намира във фазата на изпълнение.

— Руснаците са доста сериозен противник, не мислиш ли?

— Да, такива са.

— Имала съм вземане-даване с тях. Могат да бъдат изключително жестоки.

Стоун замълча.

— Според досието ти някога си бил в Русия.

— Така е.

— По време на Студената война?

— Да.

— И как беше?

— Да не ровим в миналото.

— Успешна ли беше мисията ти?

— След като съм се върнал жив, значи е била успешна.

Двайсет минути по-късно бяха в сградата, от която се беше стреляло. Стоун влезе в една стая и отвори прозореца.