Излязоха от църквата и тръгнаха обратно към парка.

— Вече и Джордж Сайкс влиза в компанията на заподозрените — въздъхна Чапман. — Нима остана някой извън нея?

— В една конспирация винаги участват няколко души — отвърна Стоун.

— Оливър?

Обърнаха се и видяха Алекс Форд, който бързо крачеше към тях.

— Аз ще говоря — предупреди я Стоун. — Здравей, Алекс.

— Кога ще чуя от теб нещо, което се доближава до истината? — директно попита Форд.

— Напоследък си държа езика зад зъбите, Алекс — въздъхна Стоун. — А и не съм сигурен, че трябва да знаеш всички подробности за разследването.

— Значи такава била работата! Откога съм член на клуб „Кемъл“ само на думи?

— Не става въпрос за това. Нали знаеш, че сега имам значка и изпълнявам официална задача.

— Което не ти попречи да използваш услугите на Анабел, Хари и Рубън, нали? — прекъсна го Алекс. — Въпреки че за разлика от тях аз имам и значка, и официално назначение!

— Не е толкова просто — каза Стоун.

— Напротив, много е просто! Но ти си решил да ме държиш настрана. Мислех, че сме приятели и нашето приятелство трябва да бъде над всичко!

— Прав си, Алекс — промълви Стоун.

Откровеното признание сякаш прогони гнева на Форд, който го погледна очаквателно.

— Постигнахме известен напредък, но имам чувството, че времето ни изтича — каза Стоун. — Не бях докрай откровен с теб единствено заради деликатното положение, в което се намираш.

— Не си бил докрай откровен?

— Да. Съжалявам.

— Трябва ли да бъда разтревожен? — заби очи в него Форд. — Имам предвид президента.

— За него не съществува конкретна заплаха. Бъди сигурен, че ако имаше такава, щях да уведомя както него, така и теб. Мога да се закълна.

— Чух, че си се срещнал с него в Кемп Дейвид.

— Да. Исках да поговорим откровено.

— И той беше ли откровен?

— Да. Дори повече, отколкото очаквах.

— Разбрах, че Рубън все още е в болница.

— Да, този път му се размина на косъм.

— Ние сами поискахме да ти помогнем, Оливър. Все пак всички сме зрели хора.

— Което не ме освобождава от отговорност. Втори път няма да допусна подобна грешка.

— Не можеш да закриляш приятелите си изцяло.

— Но мога да не ги поставям в опасни ситуации.

— Каза, че сте постигнали известен напредък. Това означава ли, че сте близо до решаването на проблема?

— Да.

— Работата е сериозна, така ли?

Стоун погледна Чапман, замълча за миг, после кимна.

— Много сериозна.

— В такъв случай внимавай. Ако имаш нужда от помощ, просто ми се обади.

След тези думи Алекс се отдалечи по алеята.

— Готин е — отбеляза Чапман.

— Абсолютно — потвърди Стоун. — Когато разговарям с него, винаги си мисля, че извадих късмет с такива приятели, но същевременно си давам сметка колко съм недостоен за тях.

— Какво ще правим с мистър Сайкс? — смени темата тя. — Директен подход или нещо по-заобиколно?

— И двете едновременно.

— Как така?

— Току-що ми хрумна нещо. Нали помниш латиноамериканците, които бяха убити?

— Разбира се.

— Те са били замесени. Всички до един, с изключение на Лойд Уайлдър.

— Моля?

— Мъжът, който е говорил с Анабел, е излъгал за баскетболния кош.

— Но ти беше убеден, че и Лойд Уайлдър е в играта. Какво те накара да промениш мнението си?

— Подозирах, че е замесен, но не бях убеден. Сега обаче вече съм убеден, че подозренията ми са били неоснователни.

— Защо?

— Анабел и Рубън внезапно се появяват в онзи бар и започват да разпитват за разсадника. Напълно непознати за когото и да било. Но един от посетителите започва да им обяснява как са видели някой да демонтира баскетболния кош и този някой не е бил Джон Кравиц.

— Е, и?

— Ние видяхме, че сградата, на чиято стена беше закрепен кошът, се намира на двайсетина метра от съседната. Как е възможно да различиш в мрака ръста и възрастта на някой, който се е качил на стълба, за да демонтира баскетболния кош? Откъде идва увереността на разказвача, че този човек е бил по-дребен и по-възрастен от Джон Кравиц?

— Тук си прав. И твърди, че си е тръгнал още преди извършителят да слезе от стълбата.

— А Анабел и Рубън са нападнати веднага след като получават „безценната“ информация.

— Значи е било постановка?

— Според мен те са знаели кои са Анабел и Рубън още преди да се появят в бара.

— И са се опитали да ги убият?

— Именно — кимна Стоун. — Опитали е точната дума. Рубън е прострелян на две места, но раните му не са фатални. Според мен е умишлено. Без съмнение той е смелчага, но едва ли би могъл да се отърве с един пистолет срещу противник, разполагащ с автоматично оръжие. Който на всичкото отгоре в един момент се изтегля. По всички правила на битката Рубън би трябвало да е мъртъв.

— Искаш да кажеш, че нарочно са го оставили жив?

— Да. За да се върне и да ни разкаже какво са чули в кръчмата. Тоест да ни подхлъзнат и да ни принудят да губим ценно време по фалшива следа. А после ликвидират латиноамериканците. Още вятър и мъгла, още поводи за разследване, които ще ни отдалечат от истината.

— Но същевременно някой разчиства къщата — отбеляза Чапман. — Като убива.

— Точно така.

— Ако разсъжденията ти са верни, наистина подаваш въжето на Тюркекул. Но преди да си метне примката, той може да избие много хора.

— Може би.

— Значи сега е ред на Сайкс? — погледна го Чапман.

— Да, сега е ред на Сайкс.

Оказа се обаче, че Сайкс е изчезнал. Не се беше върнал от обедната почивка и никой от подчинените му нямаше представа къде е.

Стоун набра номера на Ашбърн и й разказа за последния развой на събитията, включително за показанията на Джуди Донахю.

— Веднага ще поискам заповед за издирването му — каза агентката. — Едва ли е стигнал много далеч.

Стоун прибра телефона си и поклати глава.

— Това никак не ми харесва.

— Имаш предвид, че те винаги са на крачка пред нас? — погледна го Чапман.

— Имам чувството, че продължават да ме манипулират.

— Може би е видял как Донахю разговаря с нас и е изпаднал в паника. Защо не вземем колата за една проверка на околните улици? Може би е някъде наблизо и се придвижва пеша.

Не след дълго излязоха на Пенсилвания Авеню. Събитието се случи на две пресечки от там.

Трясъкът на изстрела отекна над обичайните градски шумове. Хората се разбягаха с писъци.

Трафикът се задръсти, екна хор от разгневени клаксони.

Стоун и Чапман изскочиха от колата и се понесоха напред.

Наблизо се разнесе вой на сирена.

Те тичаха покрай колите и надничаха в купетата.

Воят на сирената се усили. После към нея се присъедини още една.

Чапман погледна през рамо. Към тях си пробиваха път две полицейски коли. Стоун също ги видя и ускори крачка. Ръката му се плъзна към пистолета, скрит под якето. Чапман тичаше успоредно с него. И тя стискаше пистолета си. Не след дълго стигнаха до препятствието на пътя — две коли с огънати брони, плътно опрени една до друга. На по-близката се беше облегнал мъж на средна възраст, който изглеждаше здравата разтърсен. Стоун погледна надолу и видя, че мъжът бе повърнал.

— Какво се е случило, сър? — насочи се към него той и му показа значката си.

Мъжът посочи другата кола, която беше впила бронята си в неговата. Стоун я погледна и сърцето му се сви. Изписаното лого му беше познато. На два скока се озова при нея и надникна през страничното стъкло.

— По дяволите!

Чапман се беше навела над отсрещното стъкло.

— Мили боже! — възкликна тя.

Полицейските коли заковаха със скърцане на спирачки. От тях изскочиха мъже в сини униформи, които извадиха пистолетите си в мига, в който видяха оръжието в ръцете на Стоун и Чапман.