— Което не ни помогна особено — призна с въздишка Ашбърн.

Напуснаха мобилния център и се насочиха към парка.

— Май готвят засаждането на друго дърво — отбеляза Чапман и посочи кратера, около който се суетяха хора от парковата под дръжка.

— Да се надяваме, че използват услугите на друг доставчик — отбеляза Стоун. — И че проверяват по-внимателно корените.

Оказа се, че екипът е в познатия състав. Джордж Сайкс даваше указания на подчинените си, които почистваха ямата и я засипваха с прясна почва.

— Предполагам, че антитерористите са приключили работата си тук — каза Чапман.

— Да се надяваме — кимна Стоун.

— Какво беше онова просветление снощи? — изгледа го тя. — Спомена нещо за бели палатки, после млъкна.

— Щях да дойда тук и без обаждането на Ашбърн — отвърна той и посочи офис сградата, от която беше долетяла стрелбата. — Я премери разстоянието.

— Благодаря, вече го направих.

— Помниш ли цветните маркери, пръснати из парка?

— Оранжеви за отломките, бели за куршумите — каза тя.

— А как бяха разположени?

Чапман огледа тревните площи.

— Оранжевите бяха навсякъде, както би трябвало да се очаква след експлозия на бомба — отвърна тя.

— А белите?

— Доколкото си спомням, те бяха концентрирани само в западната част на парка — колебливо отвърна тя.

— Именно. „Концентрирани“ е най-точното определение.

Чапман вдигна глава към офис сградата, после мислено проследи трасето на изстреляните куршуми.

— Ти още тогава спомена, че попаденията на куршумите са причината да обърнем внимание на тази сграда.

— Кокошката и яйцето — направи гримаса Стоун. — Подходих към уравнението от обратната страна.

— Какво?

— Помислих си, че са използвали сградата или част от нея, защото тя е по-високо от градината на покрива на хотела и им е осигурявала по-добра видимост над дърветата. Тоест не са стреляли на сляпо. Разсъждавах като снайперист, но се оказа грешен подход.

Объркването в очите на Чапман изчезна.

— Искаш да кажеш, че след като не са имали конкретна мишена, да речем, нашия премиер, им е било все едно дали стрелят на сляпо, или не.

— Точно така. Автоматичният огън лесно би преминал и през короните на дърветата. Но офис сградата им предлага директен изглед към парка. На тъмно това е задължително, защото всичко изглежда по друг начин и влошава шансовете за точни попадения. Биха могли да използват прибори за нощно виждане, но тук винаги има разсеяна светлина. А приборите лесно се забелязват от всеки друг, който използва подобна техника. Като охраната например.

— Добре, ясно — кимна Чапман. — Какво искаш да кажеш с всичко това?

— Стрелците умишлено са стреляли в западна посока.

— Но ти беше именно там, до нашия човек.

— А куршумите попадаха съвсем близо до нас. Според мен е станало по-скоро случайно. Но на тях изобщо не им е пукало дали ще ни улучат, или не.

— Защо тогава са насочили стрелбата именно към западната част? — озадачено го погледна Чапман.

Стоун понечи да отговори, но тя го спря.

— Не се обръщай! Една от работничките ни гледа много странно!

— Коя?

— Младата жена. Не мърдай, ще опитам нещо.

— Какво?

— Почакай, и ще разбереш.

Стоун се престори, че изследва нещо в тревата пред себе си. Две минути по-късно Чапман се върна.

— Сега ще изчакаме пет минути, а после ще тръгнем на север, към църквата — обяви тя.

— Защо?

— За да се срещнем с жената.

— Как го направи?

— С помощта на някои дребни женски сигнали, които почти винаги остават незабелязани за мъжете.

Пет минути по-късно вече бяха в църквата „Сейнт Джон“ и се възхищаваха на бродираните килимчета пред „президентската скамейка“.

— Джеймс Мадисън, Джон Куинси Адамс — започна да чете надписите върху килимчетата Чапман. — Впечатляващ списък на велики личности.

— По онова време твоите сънародници са мислили другояче. За тях това са били имената на революционери, а дори и на терористи.

— Е, двеста години са достатъчно време за изглаждане и на най-дълбоките различия.

Жената в зелено работно облекло влезе в църквата и свали шапката от главата си. После ги видя и забърза към тях.

— Забелязах, че се опитвате да привлечете вниманието ни — посрещна я Чапман. — Благодаря, че дойдохте.

— Не знам дали изобщо е важно — отвърна запъхтяно жената. — Сега сме в обедна почивка, но времето ми е малко.

— Как се казвате? — попита Чапман.

— Джуди Донахю.

— Какво ви тревожи, мис Донахю? — обади се Стоун.

— Нещо, което казахте по време на разпита на мистър Сайкс.

— Откъде знаете какво сме казали? — веднага я засече Чапман. — Той беше сам.

Донахю видими се притесни.

Забелязал това, Стоун побърза да смени темата.

— Откога сте на тази работа? — попита той.

— От десет години. Защото наистина ми харесва.

— От Вашингтон ли сте?

— Не съм. Родена съм в много далечен щат.

— Кой по-точно?

— Монтана, божията земя. Израснала съм сред природата. — Тя вдигна ръката си и им показа татуировката на някаква птица. — Полска чучулига. Символът на щата Монтана. Татуирах си я, когато бях на шестнайсет. За разлика от приятелките ми, които предпочитаха сърца и имена на момчета…

— Какво каза мистър Сайкс по време на онзи разговор? — върна я в настоящето Стоун. — Предполагам, че сте били наблизо.

— Не съм имала намерение да подслушвам — оправда се Донахю. — Просто работех край вас и…

— Чухте някои неща — довърши Чапман. — Това е напълно разбираемо.

— Какво от чутото ви направи впечатление? — попита Чапман.

— Той каза, че чакаме специалист, който трябва да провери дървото. И че междувременно подбираме подходящата почва и подхранващи добавки.

— Правилно — потвърди Стоун. — А не беше ли така?

— Не, точно така беше.

— Тогава какъв е проблемът?

— Май не обяснявам както трябва. Може би това е причината да работя с ръцете си, а не с главата.

— Спокойно, Джуди, не бързай — меко каза Чапман.

— Работата е там, че специалистът вече беше проверил дървото и го обяви за напълно здраво. Преди спускането му в дупката го прегледа отново, но само за да се увери, че кранът не е нанесъл някакви поражения. Почвата и хранителните добавки отдавна чакаха.

— Искате да кажете, че не е имало причини дупката да не бъде зарита веднага? — вдигна вежди Стоун.

— Точно така. Стори ми се глупаво да я маркираме с ленти, вместо да я зарием. Ами ако някой паднеше в нея?

— Което всъщност се случи — добави Чапман.

— Да, но още тогава това ми се стори странно.

— Какво беше обяснението на Сайкс? — попита Стоун.

— Никакво. Той е шеф, не е длъжен да ни дава обяснения.

— Всички ли бяхте там, когато дойде агент Грос?

— Само в началото. После той се отдели настрана с мистър Сайкс.

— Но докато бяхте там, въпросът за дупката не беше повдигнат, така ли?

— Помня, че агентът на ФБР му го зададе, но мистър Сайкс каза, че е време да се връща на работа, и той побърза да му зададе и останалите си въпроси.

— А някой от колегите ви не попита ли за откритата яма? — погледна я очаквателно Чапман.

— О, те са страхотни и много обичат работата си. Но са свикнали да изпълняват заповеди също като мен. Едва ли са се замислили по въпроса. Аз съм малко по-независима от тях. Без да искам, чух какво ви каза мистър Сайкс и реших, че трябва да го знаете.

— Правилно постъпи, Джуди — усмихна се Чапман.

— Сега трябва да се връщам на работа.

— Много добре — изправи се Стоун. — Благодаря за помощта. Не споменавайте на никого за нашия разговор.

Донахю кимна и на лицето й се появи загрижено изражение.

— Мислите ли, че мистър Сайкс е извършил нещо нередно? — попита тя.

— Със сигурност ще разберем така ли е — отвърна Стоун.