В рамките на въпросния час се случиха две неща. Нокс се върна с термалната камера, а Мин и колегата му се прибраха отново в блока. В ръцете си държаха големи книжни торби, очевидно с готова храна.

Нокс се обади две минути по-късно.

— Направих каквото можах — докладва той. — Това нещо може да прониква през повечето строителни материали. Не го спират нито тухлите и бетонът, нито арматурното желязо.

— Колко души успя да засечеш?

— Шестима, всичките с бронежилетки, които блокират топлинното излъчване. Очертават се обаче съвсем релефно.

— Само шестима? — объркано попита Стоун. — Сигурен ли си?

— Чакай малко — отвърна Нокс. — Засичам още една фигура на третия етаж, без бронежилетка.

— Пол?

— От силуета прилича на женски.

— Фрийдман.

— Вероятно. Но аз нямам честта да познавам дамата, а и с ТК идентификацията е невъзможна.

— Благодаря, Джо. Останете на място и внимавайте.

Очите му се извърнаха към Чапман.

— Е, добре — кимна тя. — Играчите са на позиция, обектът е блокиран. Влизаме със стрелба или викаме подкрепления?

— Имаш ли някакви специални причини постоянно да настояваш за това? — изгледа я Стоун.

— През цялото време се опасявах, че могат да ни застрелят. И сега съм на същото мнение, но повече ме тревожи вероятността някой от нас да направи нещо, за което после всички ще съжаляваме. Всъщност не някой, а един конкретен човек… — В погледа й имаше очакване.

— Можеш да си тръгнеш веднага. Никой няма да те спре.

— Това не беше ултиматум, а пасивно наблюдение.

— Понякога не те разбирам.

— Само понякога? — вдигна вежди тя. — Разочароваш ме.

— С какво оръжие разполагаш?

— С личния си валтер и един глок, плюс четири резервни пълнителя. А ти?

— С достатъчно.

— Карабина МР-5 или ТЕС-9 ще свърши добра работа при близка престрелка.

— Да се надяваме, че противникът е на друго мнение.

— Знаеш, че са добре въоръжени.

— Може би, но може би не. Едва ли ще се разхождат из града с пълно бойно снаряжение, без да привлекат вниманието на полицията.

— Може би са го складирали предварително.

— Възможно е.

— Все още можем да извикаме подкрепления.

— Дори не сме сигурни, че Фрийдман е там.

— Но сме сигурни, че в насрещния блок се крият най-малко седмина души от лошите, които не би трябвало да са там.

— Вероятно ще се окаже, че са го взели под наем и имат това право. Забравяш, че и ние нямаме право да сме тук. Джо и Хари ми правят услуга, а самият аз съм официално отстранен. Единствено ти притежаваш значка, но за съжаление с образа на кралицата. Ще ни трябват поне шест месеца, за да обясним на момчетата със сини униформи за какво става въпрос. И през цялото време ще ни държат заключени.

— Разбирам дилемата — каза Чапман. — Но искам да ти напомня, че междувременно кралицата надлежно ме е лишила от всякакви правомощия. Въпросът е какво ще правим сега…

— Според мен те се готвят за рязък завой — замислено промълви Стоун.

— Значи и ние трябва да направим същото.

— Именно.

Стоун включи телефона си.

— Бъдете готови — заповяда на Нокс той. — След един час влизаме.

Резкият завой не се получи точно според плана. Всъщност беше много далеч от него. Първата индикация за нещо нередно бяха незаключените врати както отпред, така и отзад. Точно в два след полунощ Фин и Нокс се промъкнаха през задната, а Стоун и Чапман проникнаха през предната. Двамата постови на първия етаж спяха дълбоко. Събудиха ги с дула, опрени в главите им. Но те се размърдаха бавно и някак отпуснато. Когато екипът на Стоун проникна горе, останалите четирима вече бяха будни и се протягаха.

Втората индикация за провал се съдържаше във факта, че нито един от тях не държеше оръжие в ръце. А провалът стана факт на третия етаж. Жената там не беше Фрийдман. Беше поне с двайсет години по-възрастна от нея и толкова пияна, че не успяха да я събудят. Хъркането й огласяше цялата сграда.

Побеснял от гняв, Стоун сграбчи яката на Мин и го блъсна в стената.

— Къде е Фрийдман?

— Тя очакваше появата ти. — На лицето на азиатеца изплува пренебрежителна усмивка.

Стоун бавно го пусна. Мин хвърли поглед към тримата му партньори, които ги държаха на мушка. Жената продължаваше да хърка на някакъв дюшек в ъгъла.

— Очаквала е появата ми? — учуди се Стоун. — Именно моята?

— Джон Кар — кимна Мин. — Това си ти, нали? Тя ми даде снимката ти. В момента си дегизиран, но очите те издават.

Стоун погледна приятелите си. Първо Фин, после Нокс и накрая Чапман. После очите му се заковаха върху лицето на Мин.

— Защо беше всичко това?

— Тя ни плати щедро да дойдем тук и да се скрием в тази изоставена сграда. Разбира се, като излизаме и навън, за да бъдем забелязани. Без стрелби, без излишна шумотевица. Никога не съм участвал в толкова елементарна постановка.

Стоун полугласно изруга. Отново го бяха изиграли.

Азиатецът го наблюдаваше внимателно, усмивката му се разшири.

— Тя ме предупреди, че си умен и няма да се хванеш на номера с влака за Маями. — Замълча за момент, после вдигна глава. — А необитаемият остров?

— Точно обратното — поклати глава Стоун.

— При подобни операции ние се грижим за максимално прикритие — продължи Мин. — Но не и в този случай. Тя правилно ме посъветва да платя храната с кредитната си карта.

Още един червен флаг, който не забелязах, защото изгарях от желание да я хвана, мрачно си помисли Стоун. А тя отлично използва инстинктите ми.

— Каква беше целта? — попита на глас той.

— Отвличане на вниманието.

Два екипа, азиатски и руски, помисли си Стоун. Взех ги за външната и вътрешната стена, но се оказа, че не са. Мин отвлича вниманието ни, но какво прави другият екип?

Сърцето му се сви.

Ясно е какво прави. Прекалено ясно.

Опита се да се стегне и вдигна глава.

— Къде ги е отвела?

— Кого? — учудено се обади Чапман.

Стоун остана втренчен в лицето на Мин.

— Къде е отвела приятелите ми?

— Добър си — кимна Мин и скръсти ръце на гърдите си. — Тя каза, че бързо ще се досетиш.

— Къде? — изсъска Стоун и опря пистолета си в челото на азиатеца. — Казвай!

Усмивката остана върху лицето на Мин, но в очите му се появи безпокойство.

— Ще имаш ли куража да натиснеш спусъка пред всичките тези хора? — попита той.

— След три секунди ще разбереш — изсъска Стоун и вдигна ударника. Две от тях изтекоха и пръстът му започна да обира луфта на спусъка. — Няма връщане, да знаеш. Още миг, и си мъртъв.

— Тя каза, че ще ги отведе там, където е започнало всичко — моментално реагира Мин. — За теб и за „Трите шестици“. И пак там всичко ще свърши. Само това каза. А после добави, че ти ще разбереш за какво става въпрос.

— Оливър! — възкликна Чапман. — Имаш ли представа какви ги дрънка този?

Стоун бавно свали пистолета.

— Да, за съжаление — отвърна той.

Планината на смъртта. За мен там започна всичко.

Там и ще свърши.

Стоун се втурна в щаб-квартирата на ВОБ като самолет, който набира скорост за излитане. Ашбърн подтичваше след него. Без да си прави труда да почука, той отвори вратата и я затръшна след себе си.

Директорът на ФБР смаяно вдигна глава. Срещу него, от другата страна на заседателната маса, седеше Райли Уийвър.

— Какво става, по дяволите? — попита директорът.

Стоун дори не го погледна. Очите му бяха заковани в лицето на Уийвър.

— Не виждаш ли, че заседаваме? — невъзмутимо отвърна Уийвър.

Стоун заобиколи масата с толкова заплашителен вид, че Уийвър неволно се надигна от мястото си и стисна юмруци, готов да отблъсне атаката.

— Какво става тук, Ашбърн? — излая директорът. — Защо го допускаш да…

— Какво си казал на Фрийдман за мен, Уийвър? — прогърмя Стоун.