— В Англия рядко се радваме на такова слънце — каза тя. — А когато ни се случи, е за кратко. Почти веднага се появяват облаци и дъжд. Това кара много хора да мислят за самоубийство, особено когато вали през целия август, а не си планирал да прекараш отпуската си в чужбина.

— Знам.

— Наистина ли?

— Живял съм две години в Лондон — каза той. — Преди много години.

— Бизнес?

— И така може да се каже.

— Джон Кар?

Стоун отпи глътка кафе, но не отговори. Мълчанието се проточи.

— Джон Кар? — повтори тя.

— Чух ви още първия път — каза любезно той и се обърна да я погледне.

— А искате ли да научите кога аз чух това име за пръв път? — попита с усмивка тя.

Той не отговори. Приела мълчанието му за съгласие, Чапман продължи:

— Джеймс Макелрой. Доста по-възрастен от вас. — Очите й се плъзнаха по високата му слаба фигура. — И в далеч по-лоша физическа форма.

Стоун продължаваше да мълчи.

— Този човек е легенда в британското разузнаване. Оглавяваше МИ6 десетилетия наред. Удостоиха го с някаква почетна титла, не знам точно каква. Но винаги е бил човек на място и е работил за страната си.

— Добре ли е?

— Да, добре е. Донякъде благодарение на вас. Иран през хиляда деветстотин седемдесет и седма. Шестима фанатици са били изпратени да набучат главата му на кол. Шестима мъртви фанатици, имали нещастието да се сблъскат с вас. Той твърди, че дори не е имал време да извади оръжието си, за да ви помогне. А после просто сте изчезнали. Без да му дадете възможност да ви благодари.

— Не е нужно. Той беше наш съюзник, а на мен това ми беше работата.

— И все пак… Години наред се надявал да ви почерпи една бира, защото сте му спасили живота, но вие така и не сте се появили. И до ден-днешен се надява да се срещнете и да ви благодари.

— Пак ще повторя, че не е нужно.

Чапман се протегна, свали краката си от стола и придърпа полата си.

— По една случайност Макелрой е тук, в този град — добави тя.

— Затова ли се върнахте?

— И да, и не.

Стоун я погледна очаквателно.

— Да, защото знам, че би искал да се срещне с вас — поясни тя. — И не, защото имам и други причини да съм тук.

— Какви са те?

Тя се приведе напред. Това му позволи да зърне кожения кобур с автоматичния валтер, окачен на рамото й — между сакото и тънката блуза.

— Доста твърд спусък, нали? — кимна той към оръжието.

— Свиква се — отвърна тя и машинално разбърка останалото кафе в чашата си. — Честно казано, нещата са доста объркани. Американците имат куп държавни агенции, но нито една от тях не ми дава ясен отговор. Шефът ми се чувства точно като мен. Но Америка е най-важният ни съюзник и ние нямаме никакви намерения да обтягаме отношенията си с нея. В същото време става въпрос за живота на нашия министър-председател, който беше изложен на сериозен риск. Длъжни сме да разнищим докрай този инцидент.

— И се обръщате към мен. Защо?

— Защото Джеймс Макелрой има доверие във вас. Което означава, че и аз ви имам доверие. На всичкото отгоре снощи сте били там. Това рязко повишава цената ви.

— Може би. Но онова нещо в Иран се случи много отдавна, агент Чапман.

— Някои неща и хора никога не се променят. Макелрой твърди, че вие сте от тях.

— Значи смятате, че наистина съм Джон Кар.

— Без никакво съмнение.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Успях да сваля отпечатъците ви от една чаша, когато отскочих до тоалетната в дома ви. Авторитетът на шефа ми осигури светкавична справка в базата данни на НРЦ. Но потвърждението дойде след преодоляването на осем различни нива на сигурност и две специални разрешения от най-високо място. — Веждите й леко се повдигнаха. — Джон Кар. Единственият оцелял от членовете на специалния отряд на ЦРУ, известен като „Трите шестици“.

— Официално този екип никога не е съществувал — отбеляза тихо той.

— За мен няма значение. Когато е прозвучал последният им изстрел — официално или не, — аз съм била пеленаче. — След тези думи тя се изправи и попита: — Е, ще се срещнете ли с човека, чийто живот сте спасили? Той много иска да ви почерпи една бира, мистър Кар.

Джеймс Макелрой ги очакваше в апартамента си в хотел „Уилард“. Британският супершпионин беше вече на седемдесет и четири, посивял и прегърбен, с увиснало шкембе под разкопчаното сако. Стана от стола с болезненото припукване на артритните си колене, но очите му, пъргави и интелигентни, недвусмислено показваха, че физическите поражения не са засегнали нито духа, нито пъргавината на ума му. Навремето беше над метър и осемдесет, но възрастта и болестта бяха отнели няколко сантиметра от фигурата му. Под изтънялата, пригладена назад коса прозираше розова кожа. Прашинки пърхот белееха по раменете на тъмносиньото сако.

Очите на Макелрой светнаха при вида на Стоун.

— Изобщо не си се променил — каза той. — Само косата ти е побеляла. — Докосна с длан плоския корем на Стоун, после го сграбчи в мечешка прегръдка и добави: — Я какъв си стегнат, да те вземат мътните! А аз съм се превърнал в един дърт дебелак!

Приключил с приветствията, той ги подкани да седнат.

— Как я караш, Джон?

— Карам я някак — въздъхна Стоун.

Усмивката на англичанина се стопи.

— Знам какво имаш предвид. Преживял си много изпитания.

— И така може да се каже.

Очите на Макелрой се присвиха.

— Чух за… Е, знаеш какво. Много съжалявам…

— Благодаря. Моите хора не се сетиха дори за това.

Чапман местеше поглед от единия към другия.

— Бихте ли ме осведомили за какво става дума? — попита тя.

— Не — отсече Стоун.

Макелрой поклати глава и каза:

— Ние с Джон сме от поколението, което ще отнесе професионалните си тайни в гроба. Разбираш ли?

— Да, сър — бързо отвърна младата жена.

— Ще приемеш ли едно питие, Джон?

— Малко ми е рано.

— В Лондон обаче е доста късно. Да си представим, че сме там, а? Случаят е специален. Среща на двама стари приятели…

Донесоха им напитките — бира за Стоун, мартини с джин за Чапман и малко уиски за Макелрой.

— Камъни в жлъчката — поясни той, наблюдавайки Стоун над ръба на чашата си. — Направо ме подлудяват! Чух някъде, че хубавото уиски в малки дози е единственият лек срещу тях. Или поне си въобразявам, че го чух. Но в случая това е напълно достатъчно, наздраве.

Отпиха по глътка и Макелрой попи устните си с носна кърпа.

— Що за човек е премиерът ви? — попита внезапно Стоун.

Това накара Чапман да се изправи в стола си и да изпусне едрата маслина, която беше извадила от чашата си.

Макелрой сбърчи вежди и бавно разтърка слепоочията си.

— Стабилен човек — каза той. — Гласувал съм за него. Между нас казано, е доста труден по определени въпроси, но кой политик не е такъв?

— Достатъчно труден, за да го взривят?

— Не, в никакъв случай. Поне не у дома.

— Като наш най-близък съюзник имате много врагове — каза Стоун и стрелна с поглед Чапман. — Малкият ви остров се е превърнал в главна мишена.

— Не е лъжа. Но ние ще се справим, нали?

— Кой знаеше, че той ще се разходи из парка?

— Ограничен кръг хора — отвърна Чапман, а Макелрой допи своето уиски и отново започна да разтрива слепоочията си. — В момента ги проверяват.

Макелрой не прояви интерес към детайлите, но Стоун побърза да хване нишката и попита:

— Нова теория?

— Дори не съм сигурен, че можем да я наречем теория, Джон — каза той.

— Вече съм Оливър — напомни му Стоун.

— Да, разбира се — огорчено кимна възрастният мъж. — Прочетох го в брифинга, но вече започвам да забравям. Е, добре, Оливър. Става въпрос само за едно хрумване.

— По-точно?

Макелрой вдигна четири пръста пред очите си — точно както Стоун преди известно време.

— Снощи в парка е имало четирима души — каза той и прегъна единия от пръстите си. — Нашият човек е онзи, който за кратко време ти е подарил един от своите зъби…