— Като малка ходех на балет. Адски го мразех, но трябва да призная, че наученото върши работа, особено когато някой се опитва да те убие…

— Мислиш, че нападението има връзка с последните ви разкрития, така ли? — попита Анабел.

— Именно. Дълбоко съм убеден в това. Някой е много разгневен, че сме разкрили истината за стрелбата, която е дошла не от хотела, а от съседната административна сграда.

На другата сутрин Чапман се появи в къщичката на Стоун още преди седем. При това в компанията на Джеймс Макелрой, който бавно прекрачи прага и се настани на един стол пред камината. Беше сменил сакото си и нямаше вратовръзка. Носеше карирана риза с отворена яка и безупречно изгладени панталони. Косата му беше сресана, но зачервените очи и подпухналото лице издаваха преживения стрес.

— Чапман ми разказа за приключението ви снощи — каза той и плъзна поглед по разбитата врата и дупките от куршуми по стените. — Посетителите ви не са били много цивилизовани.

— Не бяха — съгласи се Стоун.

— Значи правителствена сграда, така ли?

— Да.

— Това означава допълнителни усложнения за една и бездруго комплицирана ситуация.

— Но поне за пръв път успяхме да ги притесним.

— Което не е малко. — Изражението на лицето на Макелрой се промени. — Тази сутрин разговарях с министър-председателя, Оливър.

— И?

— Определено не е доволен.

— Аз също, ако това означава нещо. Но разследването тече едва от няколко дни. В същото време загинаха четирима души, които за малко да станат шестима, ако не бяха моите приятели.

— Агент Чапман ме информира за решението ти да използваш членовете на онзи клуб, как му беше името…

— Клуб „Кемъл“.

— Точно така, клуб „Кемъл“. Бих казал, че името разпалва въображението.

— Май не одобряваш решението ми.

— В личен план винаги съм смятал използването на допълнителни сили за разумно, особено когато платените наемници не достигат. Не мога да кажа дали и твоят случай е такъв, но в момента това е от второстепенно значение.

— Какъв е проблемът тогава?

— Научих, че си закачил опашка на Фаут Тюркекул.

— Да, Човекът се казва Хари Фин. Бивш тюлен, който понастоящем работи за специален екип от експерти, проверяващ сигурността на важни обекти в страната и чужбина. Разбира се, в момента ползва кратък отпуск и без колебание ми предложи услугите си.

— Предполагам, си наясно, че знам всичко за майка му Леся, а също и за съдбата на баща му Рейфийлд Соломон.

— Не знаех, че това е публично достояние — изненада се Стоун.

— Не е, разбира се — отвърна Макелрой. — По една случайност ние със Соломон бяхме близки приятели преди време. Работили сме заедно при няколко съвместни операции в Азия и Латинска Америка. А Леся познавам още от времето, когато работеше в бившия Съветски съюз. На практика бях един от първите западни разузнавачи, който разбра, че тя е двоен агент.

— В такъв случай знаеш и останалата част от историята, особено онова, което причиних на Рейфийлд Соломон…

— Заповедите са си заповеди, Оливър — въздъхна Макелрой. — Бил си длъжен да ги изпълняваш, за да не бъдеш осъден за неподчинение. И евентуално разстрелян като предател. Запознат съм с отношението на янките по този въпрос. Между другото, то не се различава много от нашето.

— Все пак можех да откажа.

— Вече е късно, Оливър. Няма как да промениш нещата.

— Значи знаеш всичко и за Хари, така ли?

— Не всичко. Но ти му се доверяваш, нали?

— Имало е достатъчно случаи, в които е доказал лоялността си.

— Мога ли да попитам как го постигна? След всичко, което се е случило между теб и баща му?

— Успяхме да се разберем. Само това мога да ти кажа.

— Ясно — промърмори Макелрой, но съмнението в очите му остана. — Не мислиш ли обаче, че е малко прекалено да го информираш за присъствието и ролята на Фаут Тюркекул? Откровено ще ти призная, доста съм изненадан.

— Не мога да искам от някого да рискува живота си, без да му кажа защо. Хари знае какво означава Фаут Тюркекул за страната ни. И ще направи всичко по силите си да го защитава.

— Което повдига един друг въпрос: защо мислиш, че Фаут се нуждае от допълнителна защита?

— Агент Грос беше убеден, че е шпиониран от колегите си. Агент Гарчик е на същото мнение. А снощи разбрахме, че стрелците не са били в хотела, а в съседната правителствена сграда, която е строго охранявана.

— Разбирам — кимна Макелрой.

— Известно ли ти е, че антитерористите са открили непознати компоненти в останките от бомбата? И че са били принудени да потърсят помощта на НАСА?

— Да, Чапман ми докладва. Но защо точно НАСА при всичките институции на ваше разположение?

— Може би защото въпросните компоненти са използвани в някоя от космическите програми. Не знам нищо друго.

— Ако не броим няколко богато финансирани частни инициативи, вие и руснаците сте единствените, които осъществяват космически програми — каза Макелрой, без да показва, че е забелязал погледите, които си размениха Стоун и Чапман.

— Доколкото ми е известно, НАСА също не е успяла да разкрие тайната на тези компоненти — рече Стоун.

— Или са я разкрили, но предпочитат да мълчат — добави Чапман. — А може би някой им е забранил да говорят.

— Нагазили сме в дълбоко тресавище — каза Макелрой. — И преди ми се е случвало да се озъртам за врага, но този път просто не знам къде по-напред да го търся.

— Какво иска твоят премиер?

— Гаранции, че ситуацията няма да се влошава повече.

— Ако това изобщо е възможно — обади се Чапман.

— Всичко е възможно — поклати глава Макелрой. — Спомнете си Оклахома Сити и Единайсети септември. Или взривовете в лондонското метро и в Момбай… Всичко това може да се окаже само върхът на айсберга, както вече се е изразил директорът Уийвър.

— Оттогава не съм го чувал — отбеляза Стоун. — Предполагам заради нещастието с агент Грос.

— Мисля, че нашият мистър Уийвър умира от страх. Не смее да се обърне към когото и да било. Не го приемай лично.

— Страхотни отношения с шефа на разузнаването, няма що — поклати глава Стоун.

— Не можеш да ги промениш, нали? Същото се случи и при глобалната финансова криза. Кредитните пазари замръзнаха, доверието изчезна. В момента ние, разузнавачите, се намираме в абсолютно същата ситуация.

— Но лошите не спират — мрачно добави Чапман.

— Точно така.

— А ние не сме в състояние да ги контролираме — каза Стоун.

— Зависи кои са — възрази Макелрой.

Стоун се замисли за момент, после вдигна глава.

— Дали си мислиш онова, което си мисля и аз?

— Какво, Оливър?

— Че трябва да се оттеглим, защото определени хора няма да харесат разкритията ни?

— В общи линии да. Такова е състоянието на нещата.

— Наистина ли искаш да го направим?

Макелрой с мъка се изправи на нестабилните си крака, но вдигна ръка да спре Чапман, която понечи да му помогне.

— Добре съм — каза той и се обърна към Стоун. — Не съм заявил такова нещо. Що се отнася до мен, имаш картбланш.

— А премиерът? — поинтересува се Стоун.

— Симпатичен човек е, но няма представа за подводните мини в нашата работа. Докато смята, че може да ми повери сигурността на британския народ, ще действам както намеря за добре. Аз ти вярвам, предполагам, че и ти ми вярваш. Което е достатъчно.

— Да действаш на своя глава си има цена.

— Твърде стар съм, за да мисля за това. Но не забравяй предупреждението ми. Продължавам да смятам, че виждаме твърде малко от онова, което предстои.

— Което означава, че всичките ни заключения са погрешни, така ли?

— Може би не всичките. Само най-важните. Ако не ме лъже инстинктът, двамата сте добър екип — каза Макелрой. — Грижете се един за друг. — Той тръгна към вратата, но после спря и се обърна. — О, и още нещо, Оливър.