От това чудо го деляха само няколко часа.

Чапман докладва за попадението си, включително адреса, до който беше стигнала.

— Току-що пресече улицата и пое на запад.

Останалите бяха информирани с помощта на есемеси. След като приключи с тях, Чапман отново се свърза със Стоун.

— Току-що влезе в някакъв железарски магазин… чакай малко… На знака срещу мен пише Източна сто четирийсет и девета улица.

— Коя е пресечката? — бързо попита Стоун, изчака отговора и добави: — Намери си прикритие, защото има опасност да наблюдават улицата.

Чапман прекоси платното и навлезе в тясна уличка, оглеждайки някаква четириетажна сграда.

— Изглежда ми изоставена — докладва в микрофона тя.

— Скрий се някъде и наблюдавай — нареди й Стоун. — След десет минути съм при теб.

На практика стигна за девет минути.

— Фин и Нокс ще се появят от обратната страна — съобщи той и погледна фасадата на сградата. — Нещо ново?

— На един от прозорците на третия етаж се мярна мъж. Не успях да го разгледам добре, но не ми приличаше на Мин.

Защо Фрийдман би избрала скривалище в район като този, запита се Стоун. Разбира се, в Южен Бронкс беше пълно с изоставени апартаменти, а дори и цели сгради. Но все пак изборът му се струваше странен. Вече започваше да си дава сметка, че Мариса Фрийдман е много по-сложна личност, отколкото беше смятал в началото. И без съмнение изключително талантлива.

Насочи поглед на югоизток, към Ист Ривър. С течение на времето тази река беше поела значителен брой трупове. На запад се намираше Харлем Ривър, отвъд която се издигаха небостъргачите на Горен Манхатън, а още по-нататък течеше Хъдзън, над която минаваше междущатската магистрала 95.

— Какъв е планът? — попита Чапман.

— Седим и чакаме.

— Колко време?

— Докато разберем с какво разполагат, кой е там и как да се промъкнем с минимален риск до тях.

— А защо не повикаме нюйоркската полиция или ФБР?

— Когато се съгласих да участваш, останах с впечатлението, че ще изпълняваш моите заповеди — косо я стрелна той.

— Ще ги изпълнявам, но до определена степен — каза тя. — Трябва да направим всичко възможно да заловим Фрийдман жива, за да я изправим пред съда.

— Но ти каза, че ще ти бъде трудно да не натиснеш спусъка, когато се изправиш насреща й…

— Казах го, за да те успокоя. Иначе нямам никакви проблеми. Тази жена не заслужава да съсипя живота си заради нея. Въпросът е дали ти ще се удържиш да не натиснеш спусъка.

— Разбира се, стига да не се наложи да го натисна.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Силно се съмнявам, че човек като Фрийдман ще се предаде с ръце над главата, за да бъде съдена, осъдена и екзекутирана за държавна измяна. Ако се опита да причини зло на някого от екипа, със сигурност ще я убия. Предполагам, че и ти се чувстваш по същия начин.

— Какви са нейните стрелкови умения?

— Проверих досието й. Уменията й са отлични и ги използва с голяма доза разум. Както в близка престрелка, така и при стрелба от далечно разстояние.

— А пък аз си мислех, че тя е една симпатична муцунка и нищо повече.

Той я стисна за рамото.

— Работата е сериозна, Чапман! Няма място за никакви симпатични муцунки, избий си тези глупости от главата!

Тя се освободи от хватката му.

— Нека действията ми говорят за това. Какво ще кажеш?

Стоун отмести поглед и отново огледа изоставената сграда.

Фин се обади след няколко минути.

— На позиция съм. Тук отзад всичко е спокойно. Две точки за проникване — едната в средата, другата източно от нея. Вратите изглеждат заключени и вероятно са под наблюдение. Може би използват портативни камери. На тяхно място аз със сигурност бих прибягнал до нещо подобно.

— Прав си, Хари — отвърна Стоун. — Нокс там ли е?

— Да. Какви са заповедите ти?

— Ще чакаме и ще наблюдаваме. Когато решим да ударим, трябва да го направим по най-сигурния начин. Имаме ли възможност да се сдобием с архитектурните планове на сградата?

— Вече съм ги качил на телефона си.

— Толкова бързо? — учуди се Стоун.

— Имам приятел в архитектурния отдел на общината. Служили сме заедно във флота.

— Дай ми плановете.

Фин се подчини.

— Доста проблемни зони — отбеляза Стоун.

— Така е — съгласи се приятелят му. — Най-трудно ще бъде проникването. Незабелязано, имам предвид.

— Продължавай наблюдението. Докладвай на всеки трийсет минути.

Стоун прекъсна връзката и отново насочи поглед към старата тухлена постройка.

До него Чапман се размърда.

— Ами ако някой ни види в тази уличка?

— Ще се преместим.

— Никога не съм била в този квартал на Ню Йорк. Не ми изглежда толкова лъскав, колкото очаквах.

— Лъскав е Манхатън. Там живеят богатите и известните. Бронкс е различен. Има някои страхотни местенца и други не чак толкова.

— Да разбирам ли, че си бил тук и преди?

Стоун кимна.

— По работа или за удоволствие?

— Никога не пътувам за удоволствие.

— Какво прави в Ню Йорк последния път?

Спомените неволно изплуваха в съзнанието му.

Беше се случило преди десетилетия. Притиснал буза до приклада на снайперската карабина, той беше сложил край на живота на поредния враг на САЩ, който пресичаше улицата към един луксозен хотел в компанията на своята любовница. Присъдата му беше издадена, след като бе поръчал екзекуцията на двама агенти на ЦРУ в Полша. Точно в единайсет вечерта Стоун вкара един куршум в дясното му око от разстояние осемстотин и петдесет метра, залегнал на малка височинка. Северният вятър духаше в гърба му, което му създаде немалко проблеми, но въпреки това изстрелът беше смъртоносно точен. Любовницата дори не разбра какво става, преди нейният човек да се свлече мъртъв в краката й. Предварително предупредени, градската полиция на Ню Йорк и ФБР изобщо не си направиха труда да разкрият извършителя. Така се работеше в онези години. А може би и днес е същото, мрачно си помисли Стоун.

Свил показалец около въображаемия спусък, той отново насочи вниманието си към изоставената сграда.

Шест часа по-късно Стоун и Чапман се прехвърлиха в една празна къща оттатък уличното платно. Мръсните дюшеци и употребяваните спринцовки по пода свидетелстваха за някогашно наркоманско свърталище, зарязано от обитателите му по неизвестни причини. Двамата влязоха през задната врата и се приготвиха за дълго чакане. Стоун отвори раницата си и й подаде бутилка минерална вода, една ябълка и парче твърд хляб.

— Признавам, че знаеш как да забавляваш едно младо момиче — отбеляза тя, преди да се залови с „вечерята“.

След известно време вратата на отсрещната сграда се отвори и на улицата се появи Мин, придружен от още един мъж. След като се огледаха, те поеха наляво и завиха в първата пресечка. Стоун веднага се свърза с Фин и докладва за промяната в ситуацията.

— Искаш ли да ги проследя? — попита Хари.

— Не. По това време вероятно отиват да хапнат. Цял ден не са мърдали никъде. Мислиш ли, че ще успееш да надникнеш през някой от прозорците? Ако информацията ни е точна, вътре трябва да има още десет души плюс Фрийдман. Въпреки това ми се иска да осъществим по-точно преброяване.

— Вътре е тъмно, но аз имам прибор за нощно виждане.

— Бъди внимателен, Хари. Тези момчета знаят какво правят.

— Разбрано.

— Двама бойци в южния край на първия етаж — докладва двайсет минути по-късно Фин. — Вероятно на пост, въпреки че не видях оръжия. Останалите трябва да са на горните етажи. Това е всичко, което успях да видя с прибора.

После се обади Нокс.

— Хей, Оливър, какво ще кажеш за една ТК?

— Термална камера? Откъде ще я вземеш?

— Имам си хора. Трябваше да се сетя предварително, мамка му.

— Колко време ще ти трябва?

— Един час.

— Добре, направи го.