Тя се намираше на покрива на „Хей-Адамс“. Светлината от фенерчето й едва си пробиваше път до мястото, на което беше заел позиция Стоун. Дърветата също пречеха. Той набра номера й и докладва наблюденията си, след което тя се прехвърли на следващия пункт — сградата зад хотела, малко вляво.

Стоун я бе избрал, защото се намираше непосредствено до „Дей-Адамс“, прозорците й се отваряха, а също така и заради попаденията на куршумите в парка.

Все още помнеше разположението на малките оранжеви конуси, които маркираха намерените муниции — всичките в лявата западна част. Още в самото начало това му се беше сторило странно, но сега, след като установиха, че стрелците изобщо не са били в хотела, нещата бързо започнаха да му се изясняват.

Докато чакаше партньорката му да смени позицията си, той изведнъж усети чуждо присъствие и рязко се обърна. На крачка от него беше спряла Лора Ашбърн — агентката на ФБР, която го беше разпитвала за убийството на Том Грос. Беше облечена изцяло в черно, с изключение не тъмносиньото яке с жълти букви на гърба и тъмната шапка с козирка.

— Какво мога да направя за вас, агент Ашбърн? — спокойно попита той.

— Искам да поговоря с вас.

— Моля — кимна той.

— Ние завършихме доклада си.

— Много добре.

— Той не е особено ласкав за вас.

— След нашата среща не съм очаквал друго. Това ли искахте да ми кажете?

— Не съм сигурна — колебливо отвърна тя.

На лицето му се появи усмивка.

— Какво ви се струва толкова смешно? — рязко попита тя.

— Ще ви кажа. Въпреки силите и средствата, хвърлени в разследването, все още никой не е наясно какво се е случило в този парк и защо. Екипът ви тича насам-натам и размахва пръст на всички останали, подозирайки ги в укриване на информация. На всичкото отгоре шпионирате и собствените си хора.

— Какво, по дяволите…

— И не само ги шпионирате, а и се борите за надмощие — повиши глас Стоун, без да й позволи да довърши въпроса си. — В хода на този процес изгубихте всякакви възможности за разрешаване на случая и пропуснахте шанса да спасите нечий живот.

— Празни приказки! — тръсна глава Ашбърн. — Те с нищо не помагат на Том Грос!

— Тук сте права. Но малко доверие и желание за сътрудничество от ваша страна със сигурност щяха да му помогнат.

— Какво точно ви каза той? — объркано го погледна Ашбърн.

— В общи линии немного. Просто се питаше как може да довърши разследването, след като не вярва дори на колегите си.

Ашбърн наведе глава и огледа изпод вежди околните алеи. Разследването продължаваше, макар и с доста по-спокойно темпо.

— Все пак успях да науча някои неща за миналото ви — промълви тя, като избягваше погледа му.

— Които със сигурност ще намерят място в допълненията към доклада ви, нали?

— Наистина ли сте отказали Медала на честта?

— Защо питате? — погледна я той.

— Синът ми е в Афганистан. Морски пехотинец.

— Сигурен съм, че служи достойно на родината, също като майка си.

— Разбирам, че сте ми ядосан, но оставете сина ми на мира!

— Аз не играя тази игра — поклати глава Стоун. — Казах точно онова, което мисля. Вие просто си вършите работата. На ваше място и аз щях да съм разстроен. Ако сте решили да ме превърнете в изкупителна жертва, добре. Грешките, които допуснах, никак не бяха малко…

Чертите на жената видимо се смекчиха от жестоката самооценка.

— Продължавам да мисля за инцидента в Пенсилвания — въздъхна тя. — И това е причината да съм тук.

— Защо си правите труда? — погледна я Стоун. — Нали приключихте с доклада?

— Вижте, аз наистина съм гневна. Том беше мой приятел. Признавам, че търся виновник за смъртта му…

— Разбирам — отвърна с равен глас Стоун.

— Но работата е там, че не виждам вие в какво точно сте сбъркали. Разпитах щатските полицаи, които са на мнение, че сте им спасили живота. Реагирали сте още преди да разберат какво става. Отговорили сте на стрелбата и сте хукнали да преследвате убиеца…

— Вероятно защото имам малко по-голям опит от тях при подобни ситуации.

— И аз мисля така — откровено отвърна тя. — А Том би могъл да повика подкрепления още при първия си контакт с местните сили на реда. Всъщност бил е длъжен да го направи…

— Честно казано, аз бях убеден, че евентуалната опасност ще възникне край дома на Кравиц, а не в разсадника — каза Стоун.

— Вярвам ви — тихо изрече Ашбърн.

— Дано ми повярвате, че няма да намеря покой, докато не открия извършителите.

Ашбърн замълча, заковала изпитателен поглед в лицето му.

— И на това вярвам — промълви най-сетне тя, стисна ръката му и изчезна в мрака.

Броени секунди по-късно погледът му улови мигащата червена светлинка от сградата в съседство с „Хей-Адамс“ и машинално се измести към тревните площи, където би трябвало да попаднат „куршумите“. Изчисли приблизителната траектория и набра телефона на Чапман.

— Качи се един етаж по-горе — разпореди се той.

След минута-две мигащата светлина отново се появи.

— Мисля, че си точно на мястото — каза той. — Някакви следи от евентуална стрелба?

— Липсват гилзи, но открих едно петно, което прилича на оръжейна смазка. Ще взема проби за изследване. Нито един от прозорците не скърцаше при отварянето.

— Искаш да кажеш, че са били отваряни наскоро?

— Вероятно да. Но ти не ми каза, че става въпрос за държавно учреждение, което в момента се ремонтира…

— Надявах се, че греша.

Върнаха се в къщичката на Стоун и седнаха да обсъдят последните разкрития. Чапман изведнъж изключи настолната лампа и стаята потъна в мрак.

— Хей, какво става? — прошепна той.

Тя нямаше време да отговори.

Вратата отхвръкна на пантите си. В рамката се очертаха фигурите на поне трима мъже. Облечени в черно, с маски на главите и автомати МР-5.

Чапман посрещна първия с добре премерен ритник в коляното, нанесен точно както трябва. Той изкрещя от болка, хвана се за ранения крайник и се просна на пода. Стоун измъкна пистолета от чекмеджето на бюрото си, но не успя дори да се прицели. Чапман се втурна към другия край на помещението заедно със стола, избягвайки плътния залп на автоматите от вратата.

От маневрата й стана ясно, че бройката на нападателите съвсем скоро щеше да бъде сведена до един.

Юмрукът й се стрелна напред и нагоре към гърлото на по-близкия стрелец. Същевременно тялото й се изви под на пръв поглед невъзможен ъгъл, усуквайки се около него като танцьорка около пилон. Изрита го в глезените и му нанесе саблен удар в тила. Човекът се закашля и замря.

Без да губи нито миг, Чапман се понесе към последния нападател, който вече отстъпваше към вратата.

Забелязал движението на ръката му, Стоун изкрещя „внимавай“ и натисна спусъка. Куршумите пронизаха дърво и мазилка, но за съжаление се разминаха с живата плът.

Къщичката се разтърси. Ослепителният блясък на зашеметяващата граната свърши работата си наполовина, защото Стоун успя да прикрие очите си в последния момент.

Но Чапман нямаше този късмет. Ярката светлина я блъсна право в лицето и тя изкрещя от болка.

Стоун пъхна в ушите си част от яката на ризата и бързо ги покри с длани. Миг по-късно проехтя миниексплозията. Чапман отново изкрещя от болка. Сега ще се прегрупират и ще довършат операцията, помисли си той.

Нападателите обаче пропуснаха един дребен, но решаващ факт — Стоун не беше парализиран от действието на зашеметяващата граната. Той се претърколи надясно, издърпа валтера от ръката на Чапман и я избута зад бюрото. После стисна в другата си ръка личното си оръжие и зачака.

Първият нападател връхлетя през вратата, включил карабината си на автоматична стрелба. Стоун се прицели и стреля изпод бюрото. Куршумите попаднаха където трябва — в коленете на нападателя, незащитени от кевлар. Мъжът изкрещя и се свлече. В рамката на вратата се появи вторият, който извъртя оръжието си към бюрото. Но Стоун го изпревари с три изстрела, произведени в бърза последователност.