— Би било кошмар — поклати глава Кейлъб. — Включат ли се и медиите, със сигурност ще започнат да се ровят в миналото на Оливър.

— Той няма минало, поне официално — избоботи Рубън.

— Именно — каза Кейлъб. — Това допълнително ще ги настърви да ровят до дупка.

— Правителството няма да го допусне — възрази Алекс.

— Защото знае твърде много, нали? — подхвърли Рубън. — Отвори ли си устата, на много хора ще им стане тясно около врата.

— Имаш предвид „Трите шестици“? — попита го Анабел.

— Точно така.

— А не допускаш ли, че… — Тя замълча за миг, после на пресекулки добави: — Че именно правителството ще се опита да му затвори устата?

— Това не е Съветският съюз, Анабел! — с негодувание викна Кейлъб. — Ние не ликвидираме собствените си хора!

Анабел стрелна Алекс, който побърза да наведе поглед.

— Е, добре. По един или друг начин той е помагал на всички ни. Което повдига въпроса защо изобщо сме се събрали тук и обсъждаме дали да му помогнем, или не?

— Не е така — поклати глава Алекс. — Въпросът е дали няма да му навредим повече в опитите си да му помогнем.

— Как е възможно? — възрази Анабел. — В момента той е сам срещу всички. Значи се нуждае от нас. Няма на кого друг да разчита.

— Позицията му беше категорична, Анабел — въздъхна Алекс. — Отказа помощта ни, не помниш ли?

— Само защото не иска да ни изложи на опасност! Лично аз не приемам това за достатъчно основателна причина! — Тя скочи на крака и решително добави: — Ето защо мисля да му помогна, независимо от желанията му!

Джеймс Макелрой седна на пейката до Стоун и опря бастуна си на металната рамка. Охраната му от британски агенти остана на почетно разстояние.

— Чапман ме запозна с подробностите — каза той.

— Не се и съмнявам.

— Твърди, че си й спасил живота.

Стоун замълча.

— Но денят не е особено приятен за нас — добави Макелрой.

— Прав си.

— Обвиняваш себе си, нали?

— И с основание — каза Стоун и вдигна глава.

— Предполагам, че щях да се разочаровам, ако кажеше обратното. Свикнал съм хората да нарочват някого, да търсят изкупителна жертва, приел съм, че светът сега е такъв. Но това не важи за теб, а и за мен също.

— Ще ме изключат ли от разследването?

— А ти искаш ли?

— Не обичам да оставям работата си недовършена.

— Бих искал да ти дам твърд отговор, но не мога.

— Президентът се колебае за мен, нали? И друг път го е правил.

— Той е политик. Не му е лесно. По тази причина никога не съм се занимавал с политика. В това отношение животът на шпионина е малко по-независим…

— Значи мога да продължа да работя, докато решават съдбата ми?

— На това бих отговорил положително.

— То е всичко, което ми трябва — кимна Стоун.

— Чух, че ти е гостувал Райли Уийвър.

— Да.

— Имам чувството, че е уплашен от онова, което се задава на хоризонта. Приема го като първа крачка към нещо по-сериозно.

— И аз мисля така.

— А ти?

— Атаката в парка ми се струва безсмислена. Няма как да не предположа, че е част от нещо друго.

— Нещо по-сериозно от взривяване на бомба и безразборна автоматична стрелба под носа на вашия президент? Ако е така, значи сме в сериозна беда. — Тези думи бяха изречени с насмешлив тон, но по погледа на Макелрой си личеше, че е разтревожен. — Някаква идея какво може да бъде това нещо?

Стоун се завъртя и впери очи в него.

— Фаут Тюркекул.

— Какво за него?

— Не вярвам в съвпаденията.

— Имаш предвид присъствието му в парка по време на нападението?

— Според мен някой по веригата знае нещо по въпроса.

— Защо тогава не са го убили?

— Това би опростило нещата, а те не са такива — отвърна Стоун, хвърли поглед към охраната на Макелрой и добави: — Искаш ли да се поразходим?

— Да, стига да ми помогнеш. Краката ми вече не ме държат.

Двамата станаха от пейката и поеха по алеята. Стоун подхвана лакътя на скования от артрит старец, който се подпираше на бастуна си с другата ръка.

— Някакви теории? — попита Макелрой.

— Узнават всичко преди нас. Казано иначе, знаят къде отиваме още преди да сме го решили.

— Предател?

— Няма как да е друго — кимна Стоун. — Мнението ти?

— Разгледах въпроса от всички страни, но за съжаление не успях да се спра на вероятен заподозрян. И съм бесен.

— Значи и ти допускаш същото?

— Да, съгласен съм, че другата страна винаги е на крачка пред нас. Но нямам представа как го правят.

— Бихме могли да им заложим капан. Пускаме някаква информация чрез един-единствен източник и чакаме да видим дали ще стигне където не трябва.

— Не мисля, че някой би се хванал.

— Но не си ли струва да опитаме?

— Това означава да ги предупредим, че подозираме нещо.

— Ако са толкова добри, колкото изглеждат, те вече го знаят.

— Боя се, че трябва да поседна, Оливър.

Стоун помогна на стария си приятел да се отпусне на близката пейка и се настани до него.

— Ще ти задам един въпрос — каза той. — Промениха ли се плановете на Тюркекул след събитията в парка? Отразиха ли се на мисията по някакъв начин?

Макелрой не отговори направо.

— Мисията щеше да претърпи съществена промяна в случай, че Фаут беше убит — изтъкна той. — И вероятно да се отмени. Логично е да приемем, че именно това е било целта на нападението.

— Но той не беше убит, следователно трябва да търсим други причини.

— Аз не се сещам за нито една.

— Засега. Но трябва да ги търсим.

— Специално за теб нещата ще бъдат много трудни. ФБР иска да те смаже. Директорът му вече се е срещнал с президента. Аз също имах тази възможност и се постарах да го убедя, че не бива да те отстраняват.

— Ще продължавам да работя, докато не ме махнат официално.

— Желая ти късмет.

— Наистина ще ми трябва.

— Това също ще ти трябва — промърмори Макелрой и му подаде малката флашка, която извади от джоба си.

— Какво има на нея?

— Предварителният доклад на ФБР за нападението в разсадника. — Забелязал колебанието, което се изписа на лицето му, Макелрой побърза да добави: — Позволих си да изпратя един компютър в дома ти.

— Благодаря.

— До скоро — каза Макелрой, изправи се и сковано се отдалечи.

Стоун се облегна назад, разтърка очи и се прозя. Наля си поредната чаша кафе, огледа скромното си жилище и очите му отново светнаха при вида на лъскавия нов лаптоп на бюрото. Той изглеждаше толкова не на място, колкото би изглеждал един оригинал на Пикасо, окачен на стената.

Но съдържанието на флашката се оказа много по-любопитно от компютъра. Несъмнено мотивирани от убийството на своя агент, представителите на ФБР бяха направили едно задълбочено разследване на разсадника и караваната. Заключенията им бяха много интересни, макар че не представляваха особена изненада за него.

Детайлите автоматично се подредиха в главата му.

Агент с остър поглед беше забелязал тесен процеп в бетонния постамент, върху който лежеше караваната на Кравиц. Циментовите блокчета около него били малко по-светли от останалите. След като ги извадили, отдолу се разкрило затворено пространство, в което имало материали за направата на бомба плюс две срязани баскетболни топки.

Справката с личното досие на Кравиц показала, че той действително е завършил колеж, както бе докладвал шефът му Лойд Уалдър. Но онова, което Уайлдър беше пропуснал да каже (вероятно защото не го е знаел), беше двукратното му арестуване за участие в антиправителствени демонстрации — едната срещу войната, а другата срещу използването на стволови клетки. А в телефона му били открити номерата на няколко лица, наблюдавани от властите.

Съседите му в къмпинга разказали, че през последните няколко седмици Кравиц се държал доста подозрително, но Стоун отхвърли показанията им като недостоверни и силно повлияни от факта, че ФБР се е появило да го арестува в дома му.