Огледа се за пореден път. Жената на пейката се беше събудила и говореше по мобилния си телефон. Мъжът в костюма продължаваше да се мотае пред паметника на Фон Щойбен, все така с гръб към Стоун. Дебелакът в анцуга наближаваше статуята на Джаксън, а мъжът с вид на бандит дори не беше прекосил и половината от парка, въпреки сравнително скромната му площ. Трябваше отдавна да е стигнал до противоположния му край.

Нещо не беше наред.

Стоун реши да поеме на запад. Отдавна вече не беше протестиращ, но все още възприемаше „Лафайет“ своя територия, която е длъжен да защитава от всякакви заплахи. Дори предстоящото пътуване до Мексико не можеше да промени това. Непосредствена заплаха все още нямаше, но той имаше чувството, че предстои всеки момент.

Огледа мъжа в анцуга, който се приближаваше по диагонал от далечния край на парка. Беше спрял на място и човъркаше нещо по айпода на колана си. Жената на пейката беше приключила разговора и прибираше джиесема си.

Стоун се насочи към статуята на френския генерал Граф Дьо Рошамбо в югозападната част на парка. Пресечката между „Джаксън“ и Пенсилвания Авеню беше затворена от силите на реда, които очакваха появата на министър-председателя — една плътна стена от бронежилетки, от която стърчаха късите дула на картечни пистолети.

Той продължи напред, право срещу бандита. Той сякаш беше нагазил в подвижни пясъци — уж крачеше напред, но всъщност тъпчеше на едно място. Под якето му имаше пистолет. Дори при слабата светлина Стоун видя съвсем ясно характерната издутина. Това е пълна глупост, помисли си той. Никой не идва тук въоръжен, освен ако не е решил да внуши най-лошото на някой от снайперистите по околните покриви. Резултатът от подобно поведение е ясен — след погребението наследниците ти може би ще получат официално извинение от властите, и толкова. Защо този тип рискуваше живота си?

Стоун машинално изчисли траекторията на евентуалния изстрел от страна на бандита по посока на министър-председателя пред входа на Блеър Хаус. Но тя просто не съществуваше. Освен ако оръжието му можеше да стреля под ъгъл, в разрез с всички закони на физиката.

Очите му се изместиха към мъжа в костюма в северозападния край на парка. Той продължаваше да разглежда статуята, което при нормални обстоятелства не би трябвало да му отнеме повече от минута. А и защо се беше появил тук точно сега?

Стоун спря поглед на куфарчето в ръката му. Не беше съвсем близо, но му се стори, че то е достатъчно обемисто, за да побере малка бомба. В същото време разстоянието между него и министър-председателя беше толкова голямо, че всеки опит за атентат беше обречен.

Кортежът продължаваше по Уест Екзекютив Авеню към Пенсилвания Авеню. Тежките бронирани коли се движеха бавно под пронизителния вой на сирените. Не след дълго те щяха да завият наляво и да спрат пред прочутия дълъг зелен навес над главния вход на Блеър Хаус.

Погледът му улови някакво движение вдясно. Дебелакът в анцуга отново се беше раздвижил. Стори му се, че гледа към мъжа в костюма.

После вниманието му беше привлечено от жената. Тя се изправи, преметна чантата през рамо и тръгна към църквата „Сейнт Джон“ в северния край на парка. Беше висока, дрехите й стояха добре. Поради слабата светлина и дърветата той не беше в състояние да разгледа лицето й, но имаше чувството, че е по-скоро към трийсет, отколкото към четирийсет.

Ново движение привлече погледа му към противоположната част на парка. Мъжът в костюма най-после се беше раздвижил, насочвайки се към музея „Дикейтър“. Бандитът беше спрял на място и го наблюдаваше. Показалецът му бавно се прегъна, сякаш натискаше невидим спусък.

Кортежът зави по Пенсилвания Авеню и спря пред Блеър Хаус. Вратата на първата лимузина се отвори. Излизането от този тип автомобили трябва да става бързо с оглед пътуващите в тях да се окажат максимално кратко мишени за снайперистки огън. Но тази вечер бързината липсваше.

Набитият и елегантно облечен министър-председател слезе бавно, подпомогнат от двама сътрудници, после пъргаво закуцука нагоре по стъпалата под навеса, който беше прикривал главите на десетки държавни ръководители преди него. На левия му глезен белееше дебела превръзка. Приближаваше се към входа на сградата, откъдето десетки очи наблюдаваха околността за евентуална опасност. Сред тях имаше и няколко души от личната охрана на британския премиер, но отговорността за знатния гост както винаги беше почти изцяло на специалните екипи на Сикрет Сървис.

От мястото си Стоун нямаше как да види слизането на куцукащия премиер от лимузината и затова отново насочи вниманието си към парка. Дебелакът прекосяваше тревната площ в средата, а жената всеки момент щеше да излезе от парка. Мъжът в костюма вече крачеше по тротоара на Ейч Стрийт.

Изтекоха още пет секунди, после екна първият изстрел.

Свистящото парче олово разрови тревата на метър вдясно от Стоун, вдигна се малко облаче прах. Последваха още изстрели. Куршумите се забиваха в дърветата, ровеха цветните лехи и рикошираха в статуите.

Всичко се развиваше като на филм със забавен каданс. Стоун се просна по корем и извърна поглед в посоката, от която идваше стрелбата. Мъжът в костюма и жената вече не се виждаха. Бандитът все още беше зад него, но и той се бе проснал по корем. А горкият дебелак в анцуг тичаше като луд, за да си спаси кожата. Миг по-късно фигурата му изчезна в далечината.

Стрелбата спря. Настъпи мъртва тишина. Стоун бавно се надигна. Вместо да се стегнат, мускулите му се отпуснаха. Нямаше кой да прецени дали точно това му спаси живота.

Бомбата се взриви. Центърът на парка „Лафайет“ потъна в дим и летящи отломки. Огромната тежка статуя на Джаксън се люшна встрани и падна. Мраморният й постамент се разцепи на две. Това сложи край на сто и петдесет годишното й доминиращо присъствие в парка.

Ударната вълна повдигна Стоун и го запрати в нещо твърдо. За част от секундата долови барабаненето на отломките, които се сипеха отвсякъде. Дробовете му се изпълниха с дим, прах и противната миризма на експлозиви.

Ехото от взрива бавно заглъхна, заменено от викове, сирени и свистенето на автомобилни гуми по асфалта. Но Оливър Стоун не чуваше нищо, проснат по очи на земята.

— Оливър?

Миризмата на дезинфектанти и латекс го блъсна в ноздрите. Намираше се в болница. Това беше далеч по-добър вариант от моргата.

Клепачите му потрепнаха, очите му се взряха в лицето й.

— Анабел?

Анабел Конрой, неофициален член на клуб „Кемъл“ и ненадминат майстор на измамите, стискаше ръката му. Беше висока и стройна, с дълга червеникава коса.

— Крайно време е да спреш да се навърташ около взривни устройства.

Изрече тези думи с игрив тон, но изражението й беше сериозно. Свободната й ръка отметна кичур коса, което даде възможност на Стоун да забележи зачервените й очи. Анабел рядко плачеше, но явно беше проляла сълзи за него.

Той докосна бинтованата си глава.

— Не е пукната, нали?

— Не. Имаш само леко сътресение.

Очите му обиколиха стаята, която се оказа доста претъпкана. От другата страна на леглото стърчеше грамадният Рубън Роудс с физика на защитник от НФЛ, до който едва се виждаше дребничкият библиотекар Кейлъб Шоу.

Високият агент на Сикрет Сървис Алекс Форд стоеше вдясно от Анабел със загрижено изражение. Зад тях надничаше Хари Фин.

— Когато чух за експлозията в парка, веднага усетих, че имаш нещо общо — обади се Фин.

Стоун бавно седна в леглото.

— Всъщност какво се случи?

— Още не е ясно — отговори Алекс Форд. — Преди взривяването на бомбата е имало и стрелба.

— Кой още е пострадал? Британският премиер?

— Не. Успял е да влезе в Блеър Хаус преди експлозията.

— Слава богу, че никой не е ранен, защото стрелбата беше доста интензивна.

— Това си е направо чудо.

— Някакви теории? — изгледа го Стоун.

— Още не. Паркът е унищожен почти напълно. Запечатан е отвсякъде.