— Това не е толкова важно — поклати глава Рубън.

— Значи си готов да умреш за каузата? — погледна го с интерес Чапман.

— Готов съм да умра за моите приятели — отвърна той.

— Харесвам начина ти на мислене, Рубън — намигна му англичанката.

— Още много неща у мен ще ти харесат, МИ6 — каза той.

Кейлъб следеше диалога с нарастващо смущение. В един момент се извърна към Стоун и попита:

— Какво можем да направим в момента?

— Доста неща. Имам задача за всеки един от вас просто за да влезете във форма и да обедините силите си.

— Винаги най-опасните задачи се падат на мен — каза Кейлъб и хвърли кос поглед към Чапман.

— Вярно? — подсмихна се тя.

— Такава ми е съдбата. Някой ден трябва да се повозиш с мен. Сигурен съм, че всичко ще ти стане ясно. Зад волана съм истински дявол. Ако не вярваш, попитай нея…

— О, да — кимна Анабел. — Особено ако си решила да се побъркаш от безцелно обикаляне по черните пътища, докато той те залива с дрънканици за някой световно неизвестен мъртъв писател…

— Звучи ми забавно — усмихна се Чапман.

— Кейлъб, искам да проучиш материалите за предстоящите събития в парка „Лафайет“ през следващия месец — делово рече Стоун. — Всичко, което е на разположение в библиотеката.

Лицето на Кейлъб почервеня, а Чапман присви устни и иронично каза:

— За целта ще ти осигуря поне две картечници, партньоре.

Стоун продължи с инструкциите към останалите. Преди да си тръгнат, Анабел пристъпи към него и го прегърна.

— Хубаво е да се върнеш там, където ти е мястото — промълви тя.

Чапман остана последна.

— След три часа ще се видим в парка — обърна се да я погледне Стоун.

— Наистина ли се доверяваш на тези хора?

— Бих им поверил и живота си — кимна той.

— Кои всъщност са те?

— Клубът „Кемъл“.

— Какъв клуб? За какво говориш, по дяволите?

— За най-важното нещо в живота ми — отговори му Стоун. — Въпреки че за момент го бях забравил.

— На какво се чудиш, агент Гарчик?

Експертът по експлозивите стреснато вдигна глава към Стоун и Чапман, които се приближаваха по алеята.

— Много съжалявам за агент Грос — каза той. — Беше добър човек.

Стоун кимна, а Чапман се намръщи. Косата й беше разрошена. Изглеждаше така, сякаш беше спала с дрехите си. Което и беше направила за някакви си два часа. За разлика от нея Стоун изглеждаше страхотно — свеж, избръснат, с изгладени риза и панталони.

— Грос подозираше, че е наблюдаван от колегите си — каза той. — Ти имаше ли такива впечатления?

— Откъде накъде? — нервно се озърна Гарчик.

— В този град често става така, че човек стига до истината точно когато си представя, че някои неща са малко вероятни и практически невъзможни — въздъхна Стоун и внимателно го огледа. Очите на Гарчик бяха кървясали, а дрехите му бяха не по-малко измачкани от тези на Чапман. — А теб те притесняват и други неща, нали?

— Доскоро се хвалеше, че бързо ще разбереш за каква бомба става въпрос — добави Чапман. — Но до този момент не сме чули нищо. Това означава ли, че имаш проблеми с невероятната техника, която ти е осигурила държавата?

— Хайде да поговорим някъде другаде — нервно предложи Гарчик. — Тръпки ме побиват от проклетото място.

Напуснаха парка и се насочиха към близкото кафене. Стоун си поръча закуска, а Чапман се задоволи с голяма чаша кафе. Гарчик въртеше пластмасова бъркалка между пръстите си, забравил за бутилката портокалов сок на масата пред него.

— Тук удобно ли ти е? — попита Стоун, преглъщайки голяма хапка пържени яйца.

— Какво? О, да, предполагам, че да…

— Можеш да ни се довериш, агент Гарчик — тихо добави Чапман.

— Приятно ми е да го чуя — мрачно се усмихна експертът. — Вече започвах да си мисля, че около мен няма такива хора.

— Защо? — попита Стоун.

— Дреболии. Рапортите се бавят, уликите не са там, където би трябвало да бъдат. Затварят ми телефона, с компютъра ми стават странни неща…

— Това ли е всичко?

— Нима е малко? — нервно попита Гарчик.

— За мен да. Би трябвало да има още.

Гарчик отпи глътка портокалов сок и остави бутилката на масата.

— Бомбата — промълви той.

— Какво за нея?

— Съдържа някои компоненти, които не се срещат често в подобни взривни устройства.

— В смисъл?

— В смисъл уникална комбинация, която е истинска изненада.

— Не можете да разгадаете съдържанието й, така ли? — остро попита Чапман.

— Не. Невъзможно е. Разбира се, бомбите съдържат някои задължителни елементи, например капсул-детонатори. И тази е имала такъв. За това свидетелстват отломките, които открихме.

— Тогава за какво става въпрос?

— Открихме и някои други неща.

— Какви неща? — попита с нарастващо раздразнение Чапман.

— Такива, които никой от нас не е срещал. Затова ги наричам неща.

— Искаш да кажеш, че сте открили компоненти на взривното устройство, които не сте в състояние да идентифицирате? — погледна го внимателно Стоун.

— Да.

— Каква е официалната позиция на службата ти по въпроса?

— За каква официална позиция говориш? — горчиво се усмихна Гарчик. — Те са тотално объркани и умират от страх! На практика бяхме принудени да се обърнем към НАСА, за да получим някои отговори.

— Към НАСА? — вдигна вежди Чапман. — За какво говориш?

— Не знам. Никой не знае. Ето защо се въздържаме от всякакви коментари. Вероятно не би трябвало да говоря дори с вас. Всъщност знам, че не трябва да ви казвам нищо…

Стоун се замисли, предъвквайки хапка препечен хляб.

— Агент Грос беше ли в течение? — попита той.

— Напълно — загрижено кимна Гарчик. — Информирах го лично. Реших, че трябва да знае, тъй като беше водещ на цялото разследване.

— Каква беше реакцията му?

— Каза да го държа в течение. Явно си имаше други проблеми.

— Споделял ли си го с някого?

— Нима допускаш, че са го ликвидирали именно по тази причина? — отвърна на въпроса с въпрос Гарчик.

— Възможно е.

— Но кой го е извършил?

— Трудно е да се каже, защото не знаем с кого е споделил наученото от теб. Затова те питам дали някой друг е разбрал, че си го информирал.

— Поне един-двама души от отряда. Има хора, на които съм длъжен да докладвам.

— Знам — кимна Стоун. — Ходи ли на огледа на караваната, в която е живял Кравиц?

— Да. Проверихме всички материали за направата на бомби, които открихме там.

— Съвпадаха ли с отломките в парка?

— Да. Макар че е необичайно да се държат на такова място.

— Под караваната ли? — попита Стоун.

— Да.

— Влагата — внезапно се обади Чапман. — Главният враг на експлозивите.

— Точно така — потвърди Гарчик. — Да не говорим, че достъпът беше много труден. — Размърда се на стола и притеснено добави: — Вижте, аз не съм страхливец. Случвало се е да бъда внедряван в банди и да се измъквам жив. Но не съм свикнал да се пазя от своите и това ме плаши…

— На твое място и аз бих се чувствал така — каза му Стоун.

— Какво става според теб?

— Някъде има предател и хората го усещат — бавно отвърна Стоун. — Правят всичко възможно да го елиминират.

— Което означава, че всички сме под наблюдение?

— Точно така. Проблемът е там, че предателят може да се окаже някой от наблюдаващите.

— Опазил ни бог! — сепнато отвърна Гарчик. — Но как да действам аз?

— Ще кротуваш. Ще ограничиш максимално разговорите по телефона и с колегите си. А при евентуална намеса на други институции ще се правиш на тъпак.

— Но много от колегите ми знаят онова, което знам и аз.

— Предвид създалите се обстоятелства не бих казал, че това е хубаво — отбеляза Стоун и се изправи.

Оставиха разтревожения Гарчик в кафенето и излязоха навън.

— Какво става с любимия ти клуб „Кемъл“? — поинтересува се Чапман. — Започнаха ли работа?