Потрепването на дясното око на Уийвър беше доказателство, че не харесва посоката на разговора.

— Първоначалните намерения на Сикрет Сървис били да отцепят парка, но впоследствие плановете се променили. Премиерът отивал в Блеър Хаус, на две крачки от Белия дом — каза той. — Преценили, че за момента мястото не представлява заплаха. Това отговаря ли на вашия въпрос?

— Да, но веднага повдига друг.

Уийвър го изгледа въпросително.

— Точно кои планове са се променили?

В отговор получи мрачния поглед на бившия морски пехотинец.

— Предлагам да ми кажете какво друго сте забелязали, ако има такова — отсече Уийвър.

— В парка имаше хора, чието присъствие и поведение ме озадачиха — каза Стоун. — Особено в този късен час.

— Продължавайте — рече Уийвър и се облегна назад в креслото.

— Прекарал съм много време в „Лафайет“. В единайсет вечерта там обикновено няма никой освен охраната. Но снощи имаше четирима души, които се държаха странно. Младежът с вид на уличен бандит, мъжът в костюма, жената на пейката и дебелакът в анцуга.

— Може да са били там случайно — отбеляза Уийвър. — Вечерта беше топла и приятна, а „Лафайет“ е обществен парк.

— Но не е от местата, където се заседяват вечер — поклати глава Стоун. — Сикрет Сървис не обича там да се мотаят хора по тъмно.

— Накъде биете?

— Младежът беше въоръжен. Личеше си и без помощта на оптиката. Снайперистите трябва да са го забелязали и да са предупредили наземния екип. Той трябваше да бъде закован в момента, в който навлезе в червената зона. Но не беше.

— Добре — кимна Уийвър. — Продължавайте.

— Жената беше доста издокарана. Приличаше на служителка в някой от близките офиси. Носеше голяма чанта. Стори ми се странно да седи на пейка в този час и да говори по мобилния си телефон. Стана и тръгна точно когато потегли кортежът. Извади късмет, защото миг по-късно щеше да отнесе някой куршум.

— Продължавайте — насърчи го Уийвър.

— Мъжът в костюма оглеждаше една от статуите твърде дълго, а после, в момента, в който жената стана да си върви, забърза към музея „Дикейтър“. Щом започна стрелбата, и двамата изчезнаха от погледа ми. Тогава насочих вниманието си към дебелака в анцуга, който тичаше към паметника на Джаксън. Миг по-късно той просто се изпари, но сега вече знам, че е скочил в дупката, за да се спаси от куршумите.

— Но не и от взрива — отбеляза Уийвър.

— Него го изключваме, но един или повече от останалите може би имат нещо общо с тази история.

— Мисля, че отивате твърде далеч — поклати глава директорът. — В парка започва хаотична стрелба с автоматично оръжие, а после се взривява предварително поставена бомба, вероятно задействана от онзи нещастник, който е потърсил спасение от куршумите. Според мен той ни направи услуга, като задейства взривното устройство, преди да е нанесло по-сериозни щети. За нас остава да разберем кой, как и защо е открил огън и е поставил бомбата. — Той се взря изпитателно в Стоун. — Имате ли да добавите нещо към тази картина? Честно казано, разочарован съм от това, което споделихте до този момент. Очаквах много повече, но вие не ми казахте нищо, което вече да не ми беше известно.

Не знаех, че трябва да ви върша работата — каза Стоун и вдигна глава. — Все пак ще ви подаря още едно наблюдение. Младежът е вид на бандит беше ченге, нали?

Веднага след тези думи екранът угасна.

Колата спря пред входа на гробището „Маунт Цион“, въпреки че Стоун не беше казал къде иска да го оставят. Умишлено не го попитаха, разбира се. Сякаш за да го предупредят, че знаят къде живее и могат да го пипнат когато пожелаят.

Той мина през портала от ковано желязо и тръгна към къщичката на пазача, която обитаваше. Обстановката беше спартанска, с мебели, купени на старо, и напълно отговаряше на характера му и на скромните му финансови възможности. В единственото помещение беше обособена миниатюрна кухничка. Една от стените беше заета от високи рафтове, натъпкани с книги на различни езици, предимно езотерика. Старото бюро с издраскан плот Стоун беше наследил заедно с къщичката. Пред опушената камина от червени тухли бяха наредени няколко паянтови стола, а зад прокъсаната завеса насреща имаше войнишко легло. Това, заедно с малката баня, довършваше цялото обзавеждане.

Той изпи три таблетки адвил, седна зад бюрото и разтърка слепоочията си. Нямаше представа дали пътуването му за Мексико все още е на дневен ред, или нещата са се променили. Но по всичко личеше, че засега ще трябва да стои и да чака, докато момчетата в тъмни костюми отново почукат на вратата му. Вдигна четири пръста пред очите си и каза:

— Четирима.

Или по-скоро трима, тъй като от видеото ставаше ясно, че дебелакът в анцуга вече не е между живите. Но не се знаеше кой е той и защо се е озовал в парка. Затова четвъртият пръст остана вдигнат.

— Дали този нещастник е попаднал на неподходящото място в неподходящо време, или е бил от атентаторите? — запита се на глас Стоун. — Къде изчезнаха жената и мъжът в костюма? Те имат ли нещо общо с инцидента?

Оставаше и младежът с гангстерски вид, който със сигурност беше ченге. Иначе нямаше как да се разхожда въоръжен в парка. Вероятно бе носил значка и разрешително за оръжие. Угасването на екрана в НРЦ беше доказателство, че е прав. Райли Уийвър се държеше с хората по същия отвратителен начин, както Картър Грей.

Най-много го безпокоеше изчезването на жената и на мъжа в костюма секунди преди началото на стрелбата. Случайност ли беше това? И извадили ли бяха късмета, който не споходи дебелака в анцуга?

Стоун затвори очи и се опита да извика в съзнанието си картината от снощи. Слепоочията му продължаваха да пулсират, а главата още го болеше от съприкосновението си с острия резец. Но образите бавно оживяха. Заедно със звуците.

— МР-5 или ТЕС-9 — каза на глас той.

Възможностите бяха много. Включени на автоматична стрелба. Може би с пълнители за петдесет или повече патрона вместо с обичайните за трийсет. И колко изстрела бяха произведени? Той, разбира се, не беше в състояние да ги преброи, но продължителността на стрелбата беше достатъчна за приблизителна оценка. Нормален пълнител от трийсет патрона би се изпразнил за две-три секунди. Но стрелбата продължи три-четири пъти по-дълго — някъде между дванайсет и петнайсет секунди. Приблизително сто патрона при положение, че бе стреляно с едно оръжие. При повече от едно, патроните трябва да бяха няколко пъти по сто. Сериозна огнева мощ. ФБР несъмнено ще стигне до приблизителна бройка, тъй като повечето от куршумите се биха забили в земята. Но това не даваше отговор на друг, далеч по-важен въпрос. Как е било възможно някой да проведе тази масирана атака толкова близо до Белия дом?

Стоун стана и отиде до прозореца. Извика в съзнанието си топографията на района около парка. На Ейч Стрийт в северозападна посока се намираше Търговската камара на САЩ, а до нея — достолепният хотел „Хей-Адамс“. На североизток беше църквата „Сейнт Джон“. Останалата част от района се заемаше предимно от държавни учреждения и офиси. Спомни си, че на покрива на „Хей-Адамс“ има ресторант-градина. Хотелът беше доста по-висок от църквата. Височината имаше значение, тъй като обясняваше траекторията на изстреляните куршуми.

Премина към следващия въпрос. Защо ме отведоха в НРЦ? Единствено заради наблюденията ми? На мястото имаше и други хора, които биха им предложили горе-долу същото. Трябва да има друга причина. Плаване с попътен вятър?

Стоун погледна през прозореца точно когато пред портала спря черен автомобил. Огледа хората, които слязоха от него. ФБР, помисли си той. Федералните агенти си личаха по скъпите костюми. Едва ли са тук, за да ме откарат до самолета за Русия, помисли си Стоун. Президентът никога не би осведомил ФБР за подобно нещо. Юридическите спънки ставаха прекалено много, защото Бюрото следваше стриктно закона. А неговият директор имаше право да каже „не“ на президента. Следователно уравнението отново е претърпяло промяна.