Грос заклати глава, после изведнъж спря и я погледна.

— Една вечер май ми спомена нещо — каза неуверено тя.

Стоун и Чапман едновременно се наведоха напред.

— Какво? — напрегнато попита той.

— Агентът, с когото работеше…

— Стивън Гарчик?

— Да. Онзи със странната фамилия.

— Какво ви каза за него? — попита Чапман.

— Беше късно вечерта, готвехме се да си лягаме. Той си миеше зъбите. Изведнъж излезе от банята и каза, че трябва да провери нещо, което му съобщил Гарчик.

— Каза ли какво е то?

Грос притвори очи и напрегна паметта си.

— Нещо за материала, от който е била направена бомбата…

Стоун и Чапман се спогледаха.

— А онова, което искаше да провери, имаше нещо общо с наночастиците…

— Казал ви е за наноботите? — вдигна вежди Стоун.

— Само се опита, но аз не разбрах нищо.

— Дали не е виждал връзка между споделеното от Гарчик и наноботите? — подхвърли с надежда Чапман.

— Не ми каза. Искаше само да провери тези неща, защото можело да се окажат важни. Беше се сетил за нещо, но не каза какво.

— Сетил се е за нещо? — проточи Стоун. — Знаете ли дали го е проверил?

— Съмнявам се.

— Защо?

Очите на жената отново се напълниха със сълзи.

— Защото на другия ден го убиха.

— Как ще се доберем до Гарчик? — попита Чапман, след като напуснаха къщата на Грос. — Вече не участваме в разследването. Аз би трябвало да летя за Лондон, а ти…

— Точно така, аз — прекъсна я Стоун, измъкна телефона си и започна да набира. — Сега ще му се обадя.

— Ако са го скрили някъде, едва ли ще вдигне — поклати глава партньорката му. — Особено ако са го запознали с последния развой на събитията…

В мембраната прозвуча мъжки глас.

— Здравей, Стив. Обажда ти се агент Стоун… Да, аз съм… Тревожим се заради внезапното ти оттегляне от разследването… — Замълча, за да чуе някаква реплика от страна на Гарчик.

— Бихме искали да се срещнем, ако това не те притеснява.

Гарчик отново каза нещо.

— Разбирам. Но бих желал да те попитам нещо, за което беше споменал агент Грос, преди да…

Чапман рязко нави волана надясно и колата едва не се заби в бордюра. Тялото на Стоун политна към вратата. Ако страничното стъкло не беше свалено, главата му със сигурност щеше да се блъсне в него.

Очите му се спряха на колите, които ги бяха притиснали отпред и отзад. От тях вече бяха изскочили неколцина мъже, които се приближаваха към тях.

О, пак ли?! Стига толкова!

Един от непознатите се пресегна през прозореца и пъхна някакъв лист в ръцете му.

— Какво е това?

— Призовка от Конгреса. Благодарение на любезността на директора Уийвър. А ако имаш малко ум в главата, забрави завинаги семейството на Том Грос!

Няколко секунди по-късно мъжете вече ги нямаше.

Стоун сведе очи към призовката. После долови някакъв глас, който идваше от пода на колата, наведе се и сграбчи джиесема си.

— Ало, Стив? Извинявай, получи се малък проблем. Слушай, ще може ли… Ало? Ало?

Стоун погледна дисплея.

— Прекъсна, мамка му!

Чапман включи на скорост и поклати глава.

— Може би хората на Уийвър са стигнали и до него.

— Сигурно.

— Сега вече няма как да разберем какво е казал на Грос.

— Ами ако му е казал нещо, което е казал и на нас? И доколкото си спомням, ние винаги сме били наблизо, когато двамата са разговаряли.

— Да, но аз не се сещам за нищо, което да ми е направило впечатление — въздъхна Чапман и погледна към листа в ръцете му. — Кога трябва да се явиш?

— Утре — отвърна Стоун, докато четеше призовката. — Пред комисията по разузнаването.

— Нещо много са се разбързали. Имат ли право да те призовават в толкова кратък срок?

— Националната сигурност не признава нормалните процедури.

— Голям късметлия си.

— Да — въздъхна Стоун. — Наистина съм късметлия.

— Ще ти трябва ли адвокат?

— Вероятно, но не мога да си го позволя.

— Искаш ли да попитам сър Джеймс дали може да ти помогне?

— Мисля, че той отдавна е приключил с мен.

— Също и с мен. Май излиза, че няма светлина в тунела, а?

— Ще трябва да започнем от самото начало.

— За щастие в лаптопа съм запазила както бележките си, така и записа на видеокамерите. А малко преди да изпаднем в немилост, агент Ашбърн ме снабди с още няколко електронни файла и видеозаписите на другите агенции.

— Добре, тръгвай.

Организираха си малък команден център в хотелската й стая. През следващите няколко часа прегледаха за пореден път бележките й по разследването и видеоматериалите.

— Я виж ти… — промълви Стоун, заковал очи в екрана.

— Какво? — приближи се към него Чапман.

— Бездомната жена, която излива бутилката в корените на дървото, за да изсъхне — посочи с пръст той.

— Е, това е едно от малкото неща, в които сме сигурни.

Стоун увеличи образа.

— Погледни ръката на жената. Не обръщай внимание на мръсотията по нея, а погледни малко по-нагоре.

— Птичи крак! — ахна Чапман. — Татуировката на Донахю! Каква беше птицата? А, да, полска чучулига… Значи тя е била бездомницата!

— Накарали са я да свърши тази работа, а после да насочи подозренията към Сайкс. Мисля, че изобщо не им е пукало дали ще успее, или не, тъй като Сайкс вече е бил осъден на смърт, също като нея.

Чапман се облегна назад и се съсредоточи върху бележките си.

— Тук съм отбелязала едно мнение на Гарчик. Според него атентаторите винаги правят предварителни тестове на бомбите си.

— Обикновено използват някое отдалечено място — каза Стоун. — Поне дотолкова отдалечено, че детонацията да не привлече внимание.

— Но паркът „Лафайет“ трудно може да се нарече такова място. А това означава, че става въпрос за пробна детонация, която е част от нещо много по-голямо.

— Точно така — замислено се обади Стоун. — Взривът предшества някакво друго събитие.

— Май ще се наложи отново да се върнем там, където започна всичко! — каза тя.

— Имаш предвид „Лафайет“?

— Нека го наричаме с истинското му име — Дяволският квадрат! Аз поне не мога да мисля за него по друг начин. Сега осъзнавам защо.

— Какво искаш да кажеш? — вдигна вежди Стоун.

— Мястото е кръстено на някакъв си французин! — отсече Чапман.

В продължение на няколко часа обхождаха парка и оглеждаха всеки квадратен сантиметър. През цялото време се опитваха да видят нещата в нова светлина, но винаги се връщаха на предишните си заключения. Колкото стари, толкова и погрешни. Стоун беше леко изненадан от факта, че никой не дойде да ги попита какво търсят тук или пък просто да ги изгонят. Може би Райли Уийвър не беше стигнал до подобни незначителни подробности. В момента най-вероятно се беше затворил в НРЦ в компанията на своите юристи, за да обсъдят как да го разпънат на кръст пред Комисията по разузнаването.

Той продължи да крачи из алеите и да се опитва да гледа на нещата от всевъзможни ъгли. Чапман правеше същото в противоположния край на парка. Разминаха се няколко пъти.

Стоун се обърна с лице към административната сграда, откъдето беше започнала стрелбата. После огледа и хотел „Хей-Адамс“, към който организаторите на атентата умишлено бяха насочили вниманието им. Накрая се съсредоточи върху точното местоположение на четиримата посетители на парка онази вечер. Мислено извървя пътя на всеки един от тях. Фрийдман и Тюркекул — тя седнала на пейката, той прав. И двамата си тръгват. Падиля бяга, за да спаси живота си. Британският агент, който следи Стоун и в крайна сметка губи един от зъбите си. Стоун така и не успя да научи името му. Щеше му се да го разпита лично, но какво би променило това?

Той спря на няколко крачки от офиса на Мариса Фрийдман на Джаксън Плейс. Бившият й офис. Докато гледаше старата сграда, си спомни за последната си среща с нея. Ако беше проявил желание, нещата със сигурност щяха да се развият по друг начин. В момента се питаше защо всъщност не беше проявил желание…