Седнаха. Чапман изостана на няколко крачки, подчинявайки се на желанието на Аделфия да говори насаме с него.

Стоун и Аделфия се познаваха отдавна, сякаш цял живот. Тя беше сред протестиращите в парка „Лафайет“ дори преди него. Сприятелиха се. Тя му бе помогнала в някои от най-критичните моменти от живота му. Един ден просто не се прибра в малката си палатка, опъната в дъното на парка. Той изчака известно време, после отиде да я търси в апартаментчето й в Чайнатаун, разположено над ателие за химическо чистене. Но то се оказа празно. Никой не знаеше къде е отишла. Днес я виждаше за пръв път оттогава.

Беше остаряла, с напълно посивяла коса. Лицето й беше още по-набръчкано, отколкото го помнеше. Торбичките под очите й бяха станали още по-големи. Беше я запомнил като жена със заядлив и труден характер. Безкрайно потайна. Той обаче беше научил достатъчно за миналото й и подозираше, че преди да се настани сред протестиращите в парка „Лафайет“, тя беше водила изключително интересен живот.

— Къде беше през цялото време, Аделфия? — попита той. — Ти просто изчезна.

— Трябваше, Оливър.

В говора й се долавяше някогашният акцент, въпреки че английският й беше много по-добър от преди.

— Какво означава „трябваше“?

— Имам да ти кажа нещо.

— Какво?

— Първо ми отговори на един въпрос. Пак ли работиш за правителството?

— Пак? Откъде знаеш, че някога съм го правил?

— Много неща не знам за теб, Оливър. Както и ти за мен. — Аделфия замълча за момент, после тихо добави: — Но все пак знам, че истинското ти име е Джон Кар.

Той се облегна назад и я погледна изпитателно.

— Откога знаеш това?

— Помниш ли мъжа, който те нападна, докато аз давах пари на някакъв бездомник?

— Да.

— Тогава ти се защити с техника, която бях виждала само веднъж в живота си — когато в Полша пристигнаха съветски командоси да потушат народното недоволство.

— И си решила, че съм шпионин?

— Мина ми подобна мисъл — призна тя. — Но последвалите събития я опровергаха. Със сигурност знам, че си бил предаден от своите. Но въпреки това пак работиш за тях…

— Да, така е.

— В такъв случай мога да ти помогна.

— Как?

— Мъжът в костюма, който беше тук преди две вечери…

— Знаеш ли къде е? — напрегнато се приведе Стоун.

— Да.

— А знаеш ли защо е бил в парка онази вечер?

— Да.

— Може би за да се срещне с някого?

— Да. — Тя направи малка пауза и каза: — С мен.

— Казва се доктор Фаут Тюркекул — добави Аделфия, изпреварвайки следващия му въпрос.

— Доктор по какво?

— Не по медицина. Доктор по политически науки и по икономика, добре познат в академичните среди. Говори няколко езика. Години наред е работил в Кеймбридж, преподавал е в Лондонското училище по икономика и в Сорбоната. В момента е гостуващ лектор в Университета на Джорджтаун.

— Тюркекул? Къде е роден?

Тя отметна кичурче коса от челото си.

— Какво значение има?

— Аделфия, знаеш какво се случи тук.

— Понеже е чужденец, Фаут автоматично заема първо място в списъка на заподозрените, така ли?

— Защо имахте среща в парка онази вечер?

Жената не отговори и Стоун добави:

— Спомена, че много неща за теб не са ми известни. Може би едно от тях е истинската причина за присъствието ти в парка години наред?

— Знаех кой си още докато бях там — отвърна тя. — Това какво ти говори?

— Че не работиш за или със американците. В противен случай бързо щяха да ме приберат.

— Работех за друга държава, но тя беше съюзник на Америка.

— Коя?

— Има ли значение?

— За мен не, но може би ще има за други хора.

— Като нея? — Тя кимна към Чапман.

— Не, не точно като нея.

— Става въпрос за най-верния ви съюзник в Близкия изток — отстъпи най-сетне Аделфия.

— Разбирам — каза Стоун. — Но нека се върнем на Фаут.

— Той не е просто учен. Има и други интереси. Но пак ще повторя, че те не противоречат на интересите на Америка.

— Така твърдиш ти — каза той. — Но случилото се преди две вечери сочи друго.

— Той няма нищо общо с него — отсече Аделфия. — Вече ти казах, че беше в парка, за да се срещне с мен. Ако не си беше тръгнал навреме, със сигурност щеше да загине.

— Да, наистина си тръгна точно навреме — скептично промърмори Стоун.

— Пак повтарям, че не е имал нищо общо с инцидента.

— Защо тогава не се срещнахте? Сигурен съм, че ти изобщо не се появи в парка.

— Не е лесно да ти обясня защо — нервно преглътна тя. — Просто така се случи. Пропуснах уговорения час и той си е тръгнал. Двамата винаги сме били точни.

— Чухте ли се с него по-късно?

— Не съм казала подобно нещо — неспокойно отвърна тя.

— Трябва да говоря с него, Аделфия! Още сега!

— Сигурна съм, че той не знае нищо.

— Значи няма от какво да се страхува.

— Точно ти ли го казваш?

— Не ми ли вярваш?

— Ти си се върнал, Оливър. Сам го призна. Може би вярвам на теб, но не и на тях. — Аделфия погледна Чапман, сякаш именно тя беше една от „тях“.

— Ако Тюркекул не е свързан с атаката, няма от какво да се страхува — настоятелно повтори Стоун.

В очите й се четеше скептицизъм.

— Вчера те видях в компанията на онзи агент на ФБР. Трябва да си наясно, че нямам никакво намерение да ги отведа до Фаут.

— Думите ти не могат да ме убедят, че е невинен — поклати глава Стоун.

— Целите са колкото многобройни, толкова и различни, Оливър. И повечето от тях нямат нищо общо с вината и невинността. Знаеш го много добре.

— Добре, права си. В такъв случай ме заведи при него. Само мен.

— А тя? — попита Аделфия и погледна Чапман.

— Само мен, Аделфия. Но това трябва да стане веднага.

— Не е лесно, Оливър — въздъхна тя.

— Познаваме се от много години. Можеш да ми се довериш. Точно както аз съм ти се доверявал. В крайна сметка ти ме потърси, нали?

— Нека се обадя по телефона — неохотно отвърна тя най-накрая.

По пътя Аделфия обясни, че Фаут Тюркекул живее в кампуса на Университета на Джорджтаун, в квартирата на някакъв редовен преподавател, който бил в чужбина за една година.

— Това не е пътят към Джорджтаун — отбеляза Стоун, след като се огледа.

— Нямам намерение да те заведа в квартирата му, защото могат да ни проследят — обясни тя. — Ще ни чака близо до кампуса на, „Джордж Уошингтън“.

— Добре.

— Приятелката ти не остана доволна, че я зарязахме — отбеляза след няколко крачки Аделфия.

Малко по-рано Стоун беше помолил Чапман да го изчака в парка.

— На нейно място и аз нямаше да съм доволен. Разкажи ми нещо повече за Тюркекул.

— Какво искаш да знаеш? — предпазливо попита тя.

Двамата продължаваха да си пробиват път сред оживения трафик и непрестанния вой на клаксони западно от Белия дом.

— Всичко.

— Не е възможно.

— Ти спомена, че е учен и приятел на Съединените щати. Спомена още, че е много повече от обикновен учен. На всичкото отгоре отказа да обясниш причините за насрочената среща между вас онази вечер.

— Вече ти казах твърде много.

— Напротив — възрази той. — Не ми каза нищо.

— Май изобщо не трябваше да се срещам с теб.

— Но вече го направи. Нима ще оставиш нещата така?

— Нека Фаут прецени какво може да ти каже и какво не — отсече тя и млъкна.

Не след дълго стигнаха до кампуса на университета, където трябваше да ги чака Тюркекул.

Получиха достъп до сградата, след като Аделфия позвъни по домофона на някакъв мъж, вероятно самия Тюркекул. Изкачиха се пеша до първия етаж. Мъжът ги чакаше на площадката пред отворената врата на един апартамент. Беше със сиви панталони, бяла риза и жилетка. Малко по-висок от Стоун, горе-долу на неговите години, с оплешивяло теме.