Насочиха се към изхода.

— Още не съм ти казал най-важното — възбудено продължи Кейлъб. — Това се оказа личният екземпляр на Зелда!

— Коя е Зелда?

— Как коя?! — възмути се Кейлъб. — Съпругата му, разбира се! Скот и Зелда, не помниш ли? Най-трагичната двойка на света! Тя умира в лудница, а Скот се пропива до смърт. На вътрешната корица на екземпляра открихме личното му посвещение до нея! Страхотен удар! Уникален!

— Уникален?

— Абсолютно!

— Колко платихте за тази книга?

— Ами… — изненадано заекна Кейлъб. — Това е поверителна информация.

— Хайде де, кажи някаква приблизителна цифра.

— Да речем, че става въпрос за шестцифрена сума — сковано и малко надуто отвърна Кейлъб.

Интересът на Анабел веднага се пробуди.

— От баба си имам един екземпляр на „Брулени хълмове“ — обяви тя. — В отлично състояние. Колко би могъл да струва?

— „Брулени хълмове“? — обърна се да я погледне Кейлъб. — Добре запазено първо издание на тази книга се намира доста рядко. Откъде я има баба ти?

— Купила я в някаква книжарница преди осем години. С меки корици. Това проблем ли е?

— Много смешно! — промълви с каменно лице Кейлъб.

Рубън и Хари Фин ги чакаха пред входа на сградата. Фин беше копие на Стоун, но доста по-млад. Слаб, жилав, с мълниеносни рефлекси. Спокоен и бавен, освен ако не се наложеше да действа бързо, той не трепваше от нищо, сякаш пазеше енергията си за кризисните моменти. Рубън беше сменил работния гащеризон с обичайните джинси и тениска. Беше с мокасини. Двамата седяха на стъпалата и чакаха.

— Е, казвайте какво ще правим — започна без предисловия Анабел.

— Какво можем да правим? — изгледа я Рубън.

— Може би Оливър е в беда.

— Оливър често е в беда — отбеляза Кейлъб.

— Онези, които са го взели направо от болницата… — започна Анабел.

— Били са от НРЦ — прекъсна я Фин. — Един приятел ми каза, че са момчетата на Райли Уийвър. Пуснали са го почти веднага. Съмнявам се, че Оливър им е дал онова, което искат.

— В такъв случай той наистина е в беда и трябва да му помогнем — отсече Анабел.

— А защо не го изчакаме сам да потърси помощта ни? — попита Кейлъб.

— Защо? — възнегодува Анабел.

Защото винаги когато съм му помагал, съм си имал неприятности тук отвърна библиотекарят и хвърли поглед към огромната сграда зад себе си. — Практически все още съм в изпитателен срок, което е много обезпокоително за човек на моята възраст и с моя опит.

— Никой не иска от теб да рискуваш работата си, Кейлъб. Но аз открих нещо, което искам да споделя с вас.

— Какво си открила? — избоботи Рубън.

— Оливър се готви да заминава.

— Как разбра?

— Заварих пълен сак в къщичката му. Редом с дрехите имаше няколко книги на чужд език, най-вероятно руски.

— Искаш да кажеш, че си влязла там без негово разрешение, така ли? — гневно възкликна Кейлъб. — Това е проява на крайно неуважение към частната собственост, Анабел Конрой! Какво безобразие!

Тя извади някаква книга от джоба си и му я подаде.

— Наистина е на руски — кимна той, като прочете заглавието. — За политиката на Русия, но отпреди няколко десетилетия. За какво му е притрябвала?

— Може би се готви да заминава за Русия и е решил да опресни познанията си по езика — предположи Фин.

— Какво ще прави в Русия? — учуди се Рубън. — И как ще стигне до там? Няма паспорт, няма никакъв документ за самоличност. Да не говорим, че ще струва сума ти пари.

— Има само един начин да предприеме подобно пътуване — отсече Анабел.

— На държавни разноски? — изгледа я Фин.

— Да.

— Но той не работи за правителството! — възкликна Кейлъб. — Поне в последно време.

— Може би нещата са се променили — каза Анабел. — Да не забравяме, че наскоро искаха да го наградят с Медала на честта.

— Не мога да повярвам, че е приел отново да служи на правителството — поклати глава Рубън.

— След всичко, което му причиниха — тихо добави Фин.

— Защо да го прави? — попита Кейлъб. — Всички знаем, че той им няма доверие.

— Може би не е имал друг избор — рече Фин.

— Вече не е двайсетгодишен — тръсна глава Анабел. — А снощи за малко не са го убили. Ако наистина заминава за Русия, има голяма вероятност да не се върне от там.

— Вярно е, че вече не е млад, но в замяна на това е мъдър — каза Рубън. — Не бих подценил богатия му опит.

— Забравяш, че едва не загина в затвора в Дивайн! — разпалено възрази Анабел. — Но на Милтън не му се размина!

Рубън сведе очи. Навремето той беше изключително близък с Милтън Фарб.

— Май всички вече сме стари за подобни изпитания — промърмори той.

— Дайте да помислим как можем да помогнем на Оливър — върна ги в настоящето Фин. — Наясно сме, че той няма да поиска помощта ни, особено след всичко, което се случи в Дивайн.

— Абсолютно вярно! — подкрепи го Кейлъб. — В никакъв случай няма да ни изложи на опасност.

— Значи няма да чакаме да поиска помощ — отсече Анабел. — Трябва да поемем нещата в свои ръце.

— Как по-точно? — повдигна вежди Рубън. — Не и като го шпионираме, надявам се…

— Не, разбира се. Но можем да демонстрираме единодушие и да му кажем открито какво мислим.

— Не съм сигурен, че идеята е добра — поклати глава Рубън.

— Хубаво тогава — тросна се Анабел. — След като искате да чакате съобщението за смъртта му, стойте със скръстени ръце. Но без мен!

След тези думи тя се обърна и си тръгна.

— Анабел! — извика след нея Рубън.

Тя продължи да се отдалечава, без да се обръща.

— Ужасен инат, като повечето жени — промърмори Кейлъб. — Ето защо не се ожених.

— Според мен имаше и други причини, Кейлъб — изгледа го с мрачна ирония Рубън.

Поради факта, че някой беше взривил бомба близо до Белия дом, вашингтонският трафик се превърна в истински кошмар. Поне такова беше мнението на повечето шофьори. Улиците в много райони бяха затворени от полицейски бариери, пред които бяха спрели патрулки и черните автомобили на Сикрет Сървис.

Стоун и Чапман бяха принудени да изоставят колата й да вървят пеша. На всяка бариера документите й бяха подлагани на задълбочена проверка въпреки предупредителните обаждания на високопоставени шефове за появата на агентката на МИ6. Стоун добре разбираше предпазливостта на властите — едва ли някой от обикновените полицаи и агенти на пост гореше от желание да опере пешкира, пропускайки погрешка случайни хора.

В крайна сметка успяха да преодолеят последното препятствие и стигнаха до кота нула — парка „Лафайет“. Той беше неузнаваем дори за човек като Стоун, който го познаваше като петте си пръстта. В средата чернееха купчини пръст, сред които се виждаха пречупени дървета, накъсани растения и обгоряла трева. Статуята на Джаксън лежеше върху каменни отломки. Едно от колелата на старите оръдия се беше изтърколило чак до тротоара на Пенсилвания Авеню. Къс от желязната ограда стърчеше от короната на дърво, намиращо се на двайсет метра от епицентъра на взрива.

Мобилният щаб на БАТОЕ се намираше на платното на Пенсилвания Авеню. Колегите им от ФБР бяха избрали Джаксън Плейс, западно от парка. Наоколо гъмжеше от въоръжени полицаи с кучета. Всички държавни учреждения на Джаксън Плейс и Мадисън Плейс бяха затворени.

Въпреки стълпотворението от полицаи цивилните бяха повече. Стоун и Чапман минаха покрай голям бус на БАТОЕ — една от трите подвижни лаборатории на Бюрото, които обслужваха страната. Екипът включваше най-добрите бомбени експерти, които бяха в състояние да определят какво и защо беше избухнало на дадено място, и то за не повече от два дни.

Стоун зърна няколко души в защитно облекло, които се суетяха на мястото на експлозията. Други проверяваха района, търсейки веществени доказателства. Навсякъде се виждаха малки платнени конуси в ярки цветове — очевидно предназначени за обозначение на намерените доказателства.