— Не е било без причина — поклати глава Стоун. — Имали са такава, и то много основателна. Хайде, тръгваме.

— Къде?

— На гости на Кармен Ескаланте. И трябва да побързаме, за да не ликвидират и нея.

Почукаха на вратата на Ескаланте, но никой не им отвори. Чапман се отдръпна от входната врата и огледа прозорците.

— Дали си е заминала завинаги? — подхвърли тя. — Или някой ни е изпреварил?

Стоун надникна през прозорчето вляво от вратата.

— Къщата не ми изглежда необитаема — обади се той. — Може би е излязла за малко.

— И тъй, Падиля се е самовзривил. Защо?

— Затова сме тук. Може би Кармен ще ни каже.

— Мислиш, че е замесена ли?

Стоун не отговори веднага главно защото не знаеше отговора.

— Не ми се вярва, въпреки че няма гаранции.

— Но ако не е замесена, тя няма да ни е от помощ.

— Не е съвсем така.

Стоун тръгна към задната част на къщата, следван от партньорката си.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Вече знаем, че бомбаджията е бил Падиля, или поне имаме основание да го подозираме. Значи можем да й зададем нови въпроси. Веднага ще разберем дали е замесена. Ако наистина е така, ще можем да я арестуваме и да я подложим на официален разпит. Но и иначе би могла да ни каже нещо полезно. Нещо, което е споменал чичо й, нещо, което е подочула случайно… А може би са имали и посетители.

Опита задната врата, но тя се оказа заключена.

Чапман залепи лице за прозорчето и напрегна взор.

— Нищо — въздъхна тя. — Но може би е вътре и лежи мъртва… Ще разбиваме ли?

Стоун вече беше извадил два малки инструмента от джоба си.

— Вратата е с резе, което ще ни позабави — отсече той.

Чапман разби стъклото с лакът, бръкна в дупката и издърпа резето.

— Моят начин е по-бърз — отбеляза тя.

Стоун бавно прибра инструментите си.

— Често ли ти се случва да проникваш с взлом в къщите на хората? — попита той.

— Само когато ми доскучава — отвърна тя.

Бутнаха вратата и влязоха в малката кухня.

— Храна в хладилника и мръсни чинии в умивалника — констатира Чапман след бърз оглед на обстановката.

Стоун пристъпи към масата.

— Закуска, вероятно днешна — добави той.

Извадиха пистолетите си и се насочиха към дневната.

— Тук поне няма трупове — обяви минута по-късно Чапман. — Да видим какво е положението на горния етаж.

Оказа се, че и там всичко е наред.

Чапман отвори гардероба и бързо огледа дрехите.

— Може би са й платили, защото тук има няколко доста скъпи неща — констатира тя. — Историята с даренията може би ще се окаже поредната лъжа.

— Но как е излязла без тях? — Стоун посочи патериците в ъгъла.

Чапман се приближи да ги разгледа.

— Това са старите й патерици. Тя спомена, че очаква нови.

— Добре, Падиля е бил замесен. — Стоун огледа помещението. — Но и онези латиноамериканци в Пенсилвания също са били замесени.

— Смъртта им доказва, че всички са попаднали на не особено лоялен работодател — каза Чапман.

— Или на човек, който просто изисква от хората си пълна саможертва.

Влязоха обратно в дневната.

— Може би трябва да я почакаме да се върне, а? — погледна го тя.

— Имам чувството, че това място е под наблюдение — каза Стоун. — И те вече са разбрали, че отново проявяваме интерес към нея.

— И сме й подписали смъртната присъда?

— Не и ако открием къде е отишла.

Напуснаха къщата през задната врата. Стоун огледа улицата в двете посоки.

— Може би някоя възрастна съседка знае какво се случва в квартала — предположи Чапман.

— И аз си помислих същото. Ти започни от тази страна, а аз ще поема отсрещната.

Почукването на Чапман се увенча с успех чак на четвъртата къща надолу по улицата. Вратата отвори дребна чернокожа жена с бяла коса, очевидно прехвърлила седемдесет.

— Отдавна ви гледам как се мотаете наоколо — отсече с нетърпящ възражение тон тя. — Мислех да позвъня в полицията, но после ми хрумна, че може би вие сте от полицията. В нашия квартал никой друг не се мотае като вас.

Чапман й показа значката си и повика Стоун.

— Това е партньорът ми — обясни на старицата тя. — Търсим Кармен Ескаланте, но тя не си е у дома. Онази жена с патериците, чичото на която…

— Гледах новините — прекъсна я жената. — Познавам и Кармен. Но в момента я няма.

— Имате ли представа къде може да е отишла? — попита Стоун.

— Излезе сутринта, някъде около девет. Дойдоха да я вземат с голям черен пикап.

Двамата се спогледаха.

— Кой дойде да я вземе? — попита Чапман.

— Държавни служители. С костюми, тъмни очила и всичко останало. Днес тя трябва да присъства на някаква литургия. — В очите на старицата проблесна подозрение. — Ама вие не гледате ли новините?

— Знаете ли къде ще се отслужи литургията? — попита Стоун.

— След като не знаете това, значи не сте от полицията.

— Напротив, от полицията сме — настоя Стоун и повтори въпроса си. — Знаете ли мястото на службата?

— Защо не се обадите в участъка да проверите?

В следващия миг вратата се затръшна под носовете им.

Тръгнаха към колата и Стоун измъкна телефона си.

— Какво става, Оливър?

— Вече стигнахме до заключението, че след взривяването на бомбата събитията ще се преместят другаде, далеч от парка — отвърна той.

— Така е, но отново се оказахме в задънена улица.

— Защото става въпрос за непланирано събитие.

— Или по-точно за нарочно създадено събитие на място, където ще бъде нанесен ударът? — смаяно промълви Чапман и шумно изпусна въздуха от гърдите си. — Взривяването на бомбата е повод и за траурна служба.

— На която ще присъстват президентите на САЩ и Мексико.

Докато Чапман шофираше, Стоун започна да набира всички номера, които бяха запазени в паметта на телефона му.

— Никой не вдига! — отчаяно въздъхна той.

— Защото ти се изписва името. Не е ли по-добре да се обадим направо в полицията?

— И какво ще им кажа? „Аз съм Оливър Стоун — същият, който доскоро работеше за правителството, но беше изхвърлен заради един голям гаф. На тържествената церемония ще бъде взривена бомба, идете да я обезвредите.“ Нали ще ми затръшнат телефона още преди да съм отворил уста?

Спряха на някакъв светофар и Чапман машинално погледна през страничното стъкло.

— Хей, я погледни! — извика тя.

През витрината на някакъв бар се виждаше голям телевизионен екран. Предаваха тържествената церемония на живо. Стоун успя да прочете надписа, който течеше отдолу.

— Националното гробище „Арлингтън“! — възкликна той.

— Показвай пътя! — включи на скорост тя.

— О, виж! — възкликна той при следващия кадър. — Това там е Алекс!

Чапман се обърна. На екрана действително се появи фигурата на Алекс Форд, явно с охраната на президента.

— Чакай малко — задъхано рече тя. — Дори да се добереш до него, няма как да му кажеш къде е поставена бомбата.

— Мисля, че вече знам къде е.

Чапман настъпи газта, а Стоун набра номера и отправи безмълвна молитва към небето приятелят му да отговори.

Алекс Форд стоически продължи да оглежда периметъра въпреки вибрирането на телефона в джоба му. По време на служба им беше строго забранено да използват мобилните си телефони. Никакви разговори, никакви есемеси. Близо до президента телефоните им задължително трябваше да бъдат на вибрация. Алекс внимателно оглеждаше лицата на гостите, които бяха преминали през магнитометъра. Преди да стигнат до него, те вече бяха подложени на други проверки, като претърсване на куфарчета и дамски чанти. Погледът му се спря на кучетата, които душеха всеки появил се на мястото на събитието. След експлозията в парка „Лафайет“ те бяха навсякъде.

Телефонът му отново завибрира, но той пак не му обърна внимание.