— Но това означава, че бомбата в парка е трябвало да убие някой друг, по съвсем друго време…

— Точно така. Въпросът е кого.

Два часа след оттеглянето на Уийвър и хората му Стоун все още не можеше да заспи. Директорът на НРЦ бе поискал списък на мероприятията в „Лафайет“ през следващите месеци и обеща да му го предостави, щом го получи. От своя страна Стоун го запозна с информацията за нещастника в анцуга, а също така и с хода на следствието, провеждано от ФБР и БАТОЕ. Пропусна да спомене само за Фаут Тюркекул. Ако директорът Уийвър трябваше да бъде информиран за операцията по залавянето на Осама бин Ладен, това щяха да го направят други хора.

Стоун лежеше на леглото и разсъждаваше върху всичко това, докато нощта бавно отстъпваше път на зората. Най-накрая мислите му се насочиха към клуб „Кемъл“. Кейлъб и Рубън му бяха близки приятели от години. Заедно бяха стигали до ада и обратно, в буквалния смисъл на думата. Алекс Форд се беше присъединил към тях сравнително по-късно, но беше успял да спаси живота на Стоун не един, а два пъти. В други пет случая беше рискувал живота и кариерата си, за да помогне на клуба. Анабел бе нахлула в живота им съвсем наскоро, но бързо спечели доверието на Стоун. А Хари Фин се беше сражавал рамо до рамо с него срещу банда отлично обучени убийци, въпреки че Стоун беше ликвидирал баща му преди повече от три десетилетия.

Аз им заявих едва ли не, че не им се доверявам. Казах, че нямам нужда от помощта им. И това не е всичко.

Малцина знаеха, че беше извадил старата си пушка и бе убил двама известни американци, които бяха съсипали живота му, лишавайки го от дете и съпруга. Преди тях беше убивал много хора по заповед на висшестоящите. Но тези двама уби по собствено желание. Действайки едновременно като прокурор, съдия и екзекутор. С абсолютната увереност, че правото е на негова страна, без никакви угризения.

Но съвестта му все пак беше жива. През всичките години, през които беше убивал, не успя да се освободи от нея. Изостреното чувство за справедливост го предупреждаваше, че един ден ще трябва да си плати. Това беше неизбежно. Но приятелите му от клуб „Кемъл“ не заслужаваха тази съдба. Този клуб скоро щеше да се разпадне. Или поне той нямаше да бъде неформален лидер.

Взе душ, облече се и излезе навън. Слънцето изгряваше. Наетата кола на Чапман беше спряла на метър от оградата, а самата тя седеше на предния капак и пиеше кафе от „Старбъкс“.

Той вдигна ципа на якето си и тръгна към нея. Беше с джинси и дебел черен пуловер, обута в ботуши. Изобщо не приличаше на агент от МИ6. Косата й беше прибрана назад, разкривайки малка бенка на слепоочието. Тя слезе от капака, отвори вратата откъм мястото на шофьора, извади още една чаша кафе и му я подаде.

— Май познах, че ставаш рано — каза тя.

— Благодаря за кафето.

— Интересна ли беше нощта ти?

— Защо питаш?

— Обикновено любопитство.

— Достатъчно силно, за да наблюдаваш къщата ми през нощта?

— Може би. Късен посетител?

— Питаш или уточняваш?

— Само питам.

— Райли Уийвър от НРЦ. Искаше да си побъбрим. Предложи някои интересни теории.

— Мога ли да ги чуя?

— Хайде да отидем в парка.

Чапман запали колата. Докато се спускаха по Ем Стрийт, Стоун й разказа за идеите на Уийвър.

— Смислени са — призна тя. — Този човек явно е в течение на нещата.

— Щяха да са още по-смислени, ако беше назовал мишената.

— Не би трябвало да се затрудни. Колко събития се случват в парка „Лафайет“?

— Повече, отколкото предполагаш. И не са свързани единствено с президента. Право на специални митинги или протести имат различни неправителствени организации. Списъкът е дълъг.

— Въпреки това може да се съкрати. Слава богу, че непосредствената заплаха е отстранена.

— Не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Все още не знаем каква е била заплахата. Длъжни сме да допуснем и втори опит. Поставянето на бомба в парка изисква много труд, а той трябва да съответства на важността на мишената. Според мен те няма да се откажат.

Паркираха близо до парка, преминаха през няколко пропускателни пункта и най-сетне стъпиха на меката трева. Стоун се огледа. В този ранен час хората по алеите бяха малко, всички до един със специални правомощия. Паркът и околностите му все още бяха затворени за обикновените граждани.

Стоун седна на близката пейка и допи кафето си, а Чапман остана права срещу него.

— Вярно ли е, че преди години си живял тук? — попита тя.

— Да.

— Защо?

— А защо не?

— Така няма да стигнем доникъде.

— Протестирах — поясни лаконично той. — В тази страна всеки има право да протестира.

— Срещу какво?

— Горе-долу срещу всичко.

— Данъци, такси?

— Не. Никога не съм изкарвал достатъчно пари, за да плащам данъци.

— За какво тогава си протестирал?

— Имах чувството, че някои неща не са справедливи — отвърна Стоун, извърнал глава към Белия дом.

— А сега справедливи ли са?

— Съмнявам се.

— Но ти спря да протестираш, така ли?

— Просто престанах да живея в парка, което обаче не означава, че съм спрял да протестирам.

— Вярваш ли на Уийвър? От това, което ми разказа, останах с впечатлението, че ти е споделил много неща. Май наистина е загрижен.

— Трябва да е загрижен, ако не иска някой да повтори Единайсети септември по време на мандата му. Сигурен съм, че ще направи всичко възможно това да не се случи. И то така, че да обере лаврите, а нас да ни държи на тъмно, стига да може…

— Крадците и шпионите май нямат чувство за чест, а?

— За мен всичко е въпрос на интереси.

Чапман хвърли чашата си в близкото кошче за смет и седна до него.

— Значи ще чакаме ФБР да проследи доставката на дървото и да разбере кой е имал възможност да скрие бомбата в корените му. В същото време Уийвър ще се погрижи да разбере кой е бил истинската мишена. По всичко личи, че ние с теб няма да сме затрупани с работа.

— Защо в баскетболна топка? — изведнъж попита Стоун.

— Какво?

— Защо им е трябвало да слагат бомбата в баскетболна топка, след като са имали възможност да я скрият в корените? Така са я направили по-видима отстрани, по-подозрителна. Защо просто не са я замаскирали в корените?

— Мисля, че имам отговор на този въпрос — обърна се да го погледне Чапман. — Влагата.

— Продължавай — рече той.

— Ясно е, че дървото е трябвало да бъде посадено в ямата и засипано с пръст. И обилно напоено с вода, за да се хване. Взривните устройства обаче не обичат водата, освен ако не са специално изработени за подводна детонация. На практика дори няколко капчици влага са достатъчни да повредят прекъсвача или детонатора, така че бомбата отива на кино. Но ако я скриеш в баскетболна топка, тя остава надеждно изолирана. Или поне водонепромокаема…

— Добре. Но защо точно баскетболна топка?

— Лично аз не бих прибягнала до нея може би защото не играя баскетбол — отвърна Чапман и изправи гръб. — Но ти явно смяташ, че топката може да ни насочи към самоличността на извършителя…

— Не изключвам подобна възможност — кимна Стоун. — Особено в нашия случай, който се характеризира с почти пълната липса на улики.

— Което означава, че приемаш теорията на Уийвър, според която стрелбата и бомбата са дело на две различни организации. Стреляли са йеменците, а бомбата е поставена от други, засега неизвестни лица, така ли?

— Не бих казал, че съм напълно съгласен с това, но все пак си струва да бъде проверено.

— Но защо тогава са засипали парка с куршуми, без да улучат когото и да било?

— Много бих искал да имам отговор на този въпрос. За мен той е изключително важен.

— В моята страна баскетболът не е чак толкова популярен.

— Вярно е. Но не мога да си представя как играчите милионери от НБА сформират престъпна група, за да взривят някого в „Лафайет“.