— Да — кимна Макелрой. — Ако всичко бъде изпълнено както трябва, конвенционалните сили за сигурност ще бъдат безсилни да им попречат. Затова ние се надяваме Фаут да допусне грешка и да ни отведе при онези, с които работи. И то скоро. Не е достатъчно да го арестуваме, защото ни трябват и останалите. А само той може да ни отведе до тях.

— Опитваме се да му окажем натиск чрез Фрийдман — добави Уийвър. — Именно затова организирахме срещата помежду им тази вечер. Същата, която вие двамата почти успяхте да провалите.

Без да обръща внимание на последната забележка, Стоун попита:

— Но как Тюркекул се оказва свързан с руснаците?

— Когато се срещнахте, той не ти ли спомена, че е прекарал известно време в Афганистан? — попита Макелрой.

— Да, спомена ми — кимна Стоун.

— Интересен е отрязъкът от време, през който е бил там.

— Нека отгатна: краят на седемдесетте и началото на осемдесетте. Периодът, през който руснаците се опитват да разбият муджахидините.

— Точно така. Сигурен съм, че Фаут се е обявил за привърженик на муджахидините.

— А всъщност е бил на страната на руснаците — добави Стоун.

— Така мислим сега — кимна Уийвър. — Но когато се появи за пръв път, бяхме убедени в искреността му. Ако знаехме с кого е свързан, сега щеше да е в затвора. Но за съжаление не знаехме.

— Значи не сте изненадани от появата на руския автомат в Пенсилвания?

— Не, разбира се. Това само потвърди подозренията ни.

— Но защо ще изпробват новата технология точно в парка „Лафайет“? — попита Чапман. — Нали по този начин ни дават шанс да изследваме отломките и да открием онези наночастици?

— Според мен демонстрират огромна самоувереност относно своите технологии — въздъхна Уийвър. — Арогантни мръсници. Което доказва, че Студената война никога не е свършвала.

— Да се надяваме, че става въпрос именно за това — обади се Макелрой. — Защото така получаваме възможност да променим нещата.

— Значи мислите, че Тюркекул се е появил в парка, за да детонира бомбата дистанционно? — попита Стоун. — След като се е отдалечил на безопасно разстояние?

— Имал е среща с Фрийдман — отвърна Макелрой. — Затова напускат заедно парка.

— Нямаше да е зле, ако предварително бяхме информирани — отбеляза Стоун.

— Знае само онзи, който трябва да знае — процеди Уийвър.

— Писна ми от тези глупости! — остро отвърна Стоун. — Те изобщо не са оправдание за решението ви да ни държите на тъмно!

— Нека отговоря на въпроса ти, Оливър — намеси се Макелрой. — Да, според нас той действително е взривил бомбата дистанционно. Срещата с Фрийдман се оказва отлично прикритие за присъствието му в парка. Тя остава много изненадана, че той не осъществява контакт, въпреки че е седяла само на няколко крачки от него.

— А от вас двамата искаме да престанете да се мотаете наоколо! — изръмжа Уийвър, местейки поглед от Стоун към Чапман и обратно.

— Ако ни бяхте предупредили, със сигурност нямаше да ви се пречкаме — отвърна Стоун.

— На онзи етап не беше наложително, но сега вече сте предупредени. Ясно ли е?

Макелрой мъчително се изправи, опирайки се на масата.

— Сигурен съм, че им е ясно, директоре — каза той.

— Искам да питам още нещо — обади се Стоун.

Макелрой и Уийвър го погледнаха въпросително.

— Президентът е информиран за наночастиците, но дали знае, че подозирате Тюркекул в предателство?

Двамата се спогледаха.

— Дали сте пропуснали да го уведомите, защото сте оставили един шпионин да проникне дълбоко в редиците ви? — Стоун прикова поглед в лицето на Уийвър. — Ако е така, последиците ще се стоварят върху главите ви, и то много скоро.

— На твое място бих запазил подобни абсурдни твърдения за себе си! — извика Уийвър. — Аз така и не разбрах защо изобщо са те включили в операцията! Цели трийсет години си бил извън играта и ако трябва да бъда откровен, това ти личи. Повтарям: забранено ти е да се доближаваш до Фаут Тюркекул! Ясно ли е?

— Уийвър — обади се Макелрой, — вече споменах, че агент Стоун е напълно наясно със създалата се ситуация. — Той се обърна към Стоун и леко му намигна.

— Е, нещата поне се изясниха — каза Чапман, когато вече бяха в колата. — Проклетите руснаци отново са в играта!

— Но за какво им е била стрелбата? — попита Стоун.

— Моля?

Стоун затвори очи и съзнанието му най-после започна да се прояснява. Видя онова, което отдавна трябваше да види. То беше толкова ясно, толкова очевидно.

— Маркерите — промълви той.

— Какви маркери? За какво говориш, по дяволите?

— Онези, белите, във формата на конуси. Всичките от една и съща страна.

Но защо?

На следващата сутрин им се обади агент Ашбърн, която помоли да се срещнат в мобилния команден център на ФБР. Когато Стоун и Чапман се появиха там, жената изглеждаше доста развълнувана.

— Мисля, че открихме как е било отровено дървото! — съобщи тя и посочи каничката с кафе и чашите, поставени на масичката до вратата.

Седнаха и се извърнаха към видеомонитора.

— Какво ще гледаме? — попита Стоун.

— Един запис на парка „Лафайет“, направен от МВС три седмици преди инцидента. Вижда се от автоматично датираните кадри.

— А какво ви накара да се спрете именно на този запис? — попита Чапман.

— Гледаме всичко, до което ФБР има достъп — самодоволно отговори Ашбърн, после смени тона. — Но досега нямахме резултат. Тук обаче попаднахме на нещо интересно.

Тя пусна видеото.

Стоун имаше чувството, че се намира на броени метри от парка — толкова ясни и контрастни бяха кадрите. Когато една жена се появи, той неволно се приведе напред. Дрехите й бяха мръсни и дрипави, лицето и ръцете й бяха почернели от мръсотия, сплъстената й коса се спускаше на мазни кичури до раменете.

— Скитница — отбеляза Чапман.

— Точно така, бездомница — кимна Ашбърн. — Поне на външен вид. Но гледайте какво прави.

Жената бавно прекосяваше парка. В дъното се виждаха униформени служители на Сикрет Сървис, които я наблюдаваха отдалеч. Паркът беше обществено място, отворено за всички. Поради близостта му с Белия дом той се посещаваше от много туристи, което налагаше както мерки за сигурност, така и поддържането му в добро състояние. Стоун беше виждал как агентите на Сикрет Сървис отстраняват бездомници с мръсни дрехи, действайки любезно, но решително. Няколко пъти беше забелязвал, че после дори им купуват кафе и закуски.

Но жената на екрана явно не се нуждаеше от подобно внимание. Тя продължаваше да куцука по една от алеите, влачейки левия си крак. Едва сега Стоун обърна внимание на пластмасовата бутилка, която държеше в ръцете си. Когато стигна до кленовото дърво, тя изведнъж се просна по очи и застена.

Ашбърн спря записа на този кадър.

— Погледнете — прошепна тя и насочи лазерната показалка към бутилката. Тя беше без капачка, обърната с гърлото надолу. Течността се изливаше в основата на дървото. На следващите кадри ясно се виждаше, че цялото съдържание на бутилката попива в почвата. Малко по-късно хората от охраната помогнаха на жената да се изправи и я изведоха от парка.

— Дали са усетили някаква странна миризма? — попита Стоун.

— Вчера открихме охранителите и ги попитахме — отвърна Ашбърн. — Веднага си спомниха за инцидента. Според тях скитницата миришела толкова лошо, че не са усетили нищо друго. Забелязали разлятата бутилка, но решили, че се е случило при падането. Никой не свързал малкия инцидент с изсъхването на дървото, станало по-късно. Ние си направихме труда да изследваме почвата около корените и открихме парченца от кората, предвидливо съхранени от Службата по поддръжка на обществените паркове. Тестовете показаха, че разлятата отрова е запечатала почвата около корените и дървото е престанало да приема вода и хранителни съставки. Така било обречено на изсъхване.

— Добра работа, агент Ашбърн — погледна я Стоун. — Според мен сте открили един умишлен саботаж.