Написала си е домашното, и то добре, каза си Стоун.

Зачуди се преди колко време е била тук, за да подготви всичко. И дали бе някъде наоколо, за да взривява лично поставените заряди. Може би ги наблюдаваше, което щеше да й позволи да натисне копчето в най-подходящия момент. Нямаше време да търси отговор, тъй като приятелите му бяха около него и го гледаха с очакване.

— А сега какво? — задъхано попита Чапман. Лицето й беше покрито с дебел слой прах и мръсотия като лицата на всички останали.

Стоун погледна нагоре в момента, в който отекна по-редната детонация. Тя беше сравнително далеч, но планината се разтърси. Цялата цилиндрична конструкция беше готова да рухне.

После осветлението угасна и ги потопи в непрогледен мрак.

Стоун, Фин и Нокс веднага си сложиха приборите за нощно виждане. Стоун хвана ръката на Анабел, Нокс стори същото с Кейлъб, а пръстите на Фин се вкопчиха в китката на Чапман.

— Вървете след мен — заповяда Стоун.

Имаше още един изход от това кошмарно място и той беше известен само на него. Последната им надежда.

Даваше си ясна сметка, че няма никаква представа къде ще избухне поредната бомба, заложена от Фрийдман. Тя нямаше основания да им позволи да се измъкнат живи и да разкажат какво в действителност се е случило тук. От този момент нататък всяка стъпка можеше да се окаже…

Анабел нададе пронизителен писък.

Бомбата избухна на петнайсетина метра от Джо Нокс, който изчезна под голяма купчина руини. Без да губят нито секунда, останалите се заеха да го изравят. Отпуснал се на колене, Стоун работеше трескаво в мрака, без да обръща внимание на окървавените си пръсти. Потта пареше в очите му, но той не спираше. Няколко минути по-късно ръцете му най-сетне напипаха нещо меко. След още две приятелят му най-сетне беше изровен изцяло.

Нокс беше в несвяст, но дишаше.

Стоун понечи да го вдигне, но Фин го спря.

— Остави на мен — каза той и ловко преметна на рамо деветдесеткилограмовия Нокс.

— Единственият изход е нагоре, Хари — обясни Стоун.

— Ти само показвай пътя — каза Фин.

Стоун извади от раницата на Нокс въжето, с което бяха изтеглили Кейлъб от тинята. Всеки от групата го увиваше по веднъж около себе си, а после го подаваше на следващия.

— Да вървим — каза Стоун.

Молеше се на бога Фрийдман да не е открила третия изход от Планината на смъртта, който самият той беше намерил преди много години. Насочи се към главния коридор, следван от хората си. Не след дълго спря пред на пръв поглед монолитна метална стена и плъзна длан по повърхността й. Стената беше студена и гладка, солидна и напълно непробиваема. По краищата й личаха дебели стоманени нитове. Сградата се разтърси от по-редната експлозия. От разбития таван се посипаха прах и отломки.

Стоун напипа една точка на металната преграда и внимателно я натисна. Стената бавно се отмести и пред очите им се разкриха стръмни каменни стъпала, водещи нагоре. Промъкнаха се през процепа и поеха по тях.

Стоун се запита колко време ще трябва на властите, за да проумеят какво се случва. Защото някой от местните без съмнение щеше да съобщи за поредицата експлозии в Планината на смъртта. Най-вероятно на шерифската служба или на окръжната полиция. От там щяха да изпратят някого да провери — може би дежурния по района, който нямаше да има представа пред какво се е изправил. Щяха да зазвънят телефони и в даден момент, след значително забавяне, ЦРУ да получи съобщение за инцидента.

Но какво щяха да открият, като пристигнат?

Онова, което Фрийдман искаше да бъде открито. Убити руски бандити, най-вероятно свързани с тяхната наркомафия. Лаборатория за наноботи, където преди много време са били обучавани професионалните убийци на Управлението. Всичко това щеше да се стовари върху националните и международните новинарски агенции със силата на термоядрен удар.

Ще открият и нас, добави мислено Стоун. Вкочанени и мъртви.

Но как тази жена щеше да изпълни последната част от операцията? Взривовете можеха да ги погребат тук завинаги, но можеха и да оцелеят. Разполагаха с известни запаси от храна и вода, а може би щяха да открият някакви припаси и на място.

Със сигурност е помислила за всичко. От което следва, че би трябвало да е намислила нещо друго.

Продължаваха да се катерят нагоре. Когато Фин се умори, Стоун пое безжизненото тяло на Нокс и го понесе. Пътят ставаше все по-стръмен и не след дълго Фин отново го смени. Но въпреки всичко не спираха.

При всеки взрив отгоре се посипваха остри камъни и парчета скала. Тук, далеч от застроените терени на базата, планината беше девствена.

— Къде отиваме? — задъхано попита Анабел.

— Още малко — отвърна Стоун и посочи нагоре.

— На върха на планината?

— Близо до него.

— А от там има ли път обратно?

Стоун не отговори веднага, защото нямаше отговор. Преди години беше открил този изход случайно, по време на една безсънна нощ. Но никога не беше слизал от планината. Просто стоеше под звездите и се наслаждаваше на абсолютния покой, а после отново се връщаше в базата. Затова не знаеше дали има път надолу. Но вярваше, че има. Сега трябваше да го намери.

Отново погледна Фин, който мъкнеше Нокс на раменете си. Премести очи към Кейлъб, който се държеше за рамото с болезнена гримаса, и накрая към напълно изтощената Анабел. Усещаше, че и собствените му крака треперят от умора.

— Ще намерим път, Анабел — каза на глас той. — Далеч по-добре е да сме на открито, отколкото в недрата на планината.

Изминаха още трийсетина метра нагоре. Спираха на всеки процеп между скалите, защото Стоун трябваше да избере посоката, в която да продължат. След като направи две грешки, на третата той остави другите да го чакат и отиде сам да провери.

— Нокс не е добре — прошепна му след поредното завръщане Фин.

Стоун приклекна до ранения и насочи фенерчето си в лицето му. То беше сиво и потно, но с хладна на пипане кожа. Насочи лъча под клепача му, а после бавно се изправи.

Нокс си отиваше.

— Продължаваме — подкани ги Стоун.

— Не знам дали си въобразявам, но имам чувството, че дишам все по-трудно — обади се Чапман. — Нямах представа, че планините във Вирджиния са толкова високи…

— Не са — поклати глава Стоун, пое си въздух и бавно го изпусна.

Почти веднага разбра за какво става въпрос. Фрийдман се опитваше да ги задуши. Доказателство беше далечното бучене на някакви машини, долитащо от тунела.

— Вентилатори, които засмукват въздуха — добави той, отново си пое въздух и се намръщи от болката, която проряза гърдите му.

— В който има и нещо друго — погледна го Фин. — Нещо, от което дробовете ни нямат нужда и което няма нищо общо с дима и замърсяването от експлозиите.

— Да побързаме — каза Стоун. — Вървете след мен.

Изкачиха още двайсетина каменни стъпала, изсечени в скалата. Повечето от тях бяха неравни — едни прекалено широки, други съвсем тесни.

Стоун се обърна да погледне Фин. Беше наясно, че приятелят му притежава изключителна физическа сила и неизчерпаема издръжливост, придобити по време на службата му като флотски тюлен, но в момента въздухът съдържаше едва половината от нужния кислород и положението бързо се влошаваше.

Анабел държеше ръката на Кейлъб и му помагаше да се катери по стъпалата. Но дребничкият мъж бързо губеше сили, защото не притежаваше и половината от издръжливостта на останалите.

В един момент той спря и седна на камъка.

— Продължавайте… Мен ме оставете… Аз не мога повече…

Изрече тези думи на пресекулки, тъй като едва дишаше.

Стоун се обърна, пъхна ръка под здравата му мишница и го изправи.

— Никой няма да изостава — твърдо рече той. — Или всички продължаваме, или всички оставаме тук!

Продължиха да се изкачват.

— Светлина! — внезапно извика Анабел.

Втурнаха се напред, придобили нови сили от перспективата да приключат кошмарното пътешествие.