Тя си поръча мохито, а Стоун — бира. После зачетоха менюто.

— Продуктивен ли беше следобедът ти? — поинтересува се той.

Тя усети, че се изчервява.

— По-скоро отегчителен. Докладите и брифингите не са сред любимите ми занимания. А ти какво прави?

Джиесемът му иззвъня. Преди да отговори, той погледна номера, изписан на дисплея. Устните му оформиха едно беззвучно агент Ашбърн.

Опря апарата до ухото си и заслуша. Очите му за миг се спряха върху лицето на Чапман, после се изместиха встрани.

— Добре, благодаря за обаждането.

— Какво има? — попита тя, след като разговорът приключи.

— Току-що са открили латиноамериканците от разсадника в Пенсилвания.

— Какво значи открили?

— Мъртви. Екзекутирани. Телата им са били захвърлени в някакво дефиле.

Чапман пребледня.

— Но защо са ги убили?

— Един от тях е видял двама души да демонтират баскетболния кош, но не си е признал пред ченгетата — така е казал на Анабел. И сега всички са мъртви.

— Разчистват терена — каза Чапман.

— Вероятно. Мисля, че ние сме били единствената причина да не ликвидират всичко живо в разсадника още когато видяха сметката на Грос и на началника. Знаели са, че отиваме там.

— Откъде?

— От снайпериста, който ликвидира Кравиц. Обадил се е да ги предупреди, че сме тръгнали от къмпинга. Къде другаде бихме могли да отидем?

— Прав си — въздъхна Чапман, ядосана от факта, че пропуска толкова очевидни неща. — Но какво от това, че онзи нещастник е видял някой да демонтира коша? Едва ли би могъл да го идентифицира…

— Не се знае.

— Какво имаш предвид? Той не е споменал подобно нещо пред Анабел.

— Все пак я вижда за пръв път, не мислиш ли? А ние вече установихме, че са ги подслушали в бара.

— Онези, които са тръгнали да ги преследват — кимна Чапман и отпи глътка от чашата си.

— Може би онзи човек е разчитал на нещо, като е спестил информацията на полицията. Очаквал е да му се отплатят.

— Но вместо пари е получил няколко куршума в гърдите. Кого е видял според теб?

— Със сигурност не е бил агент Грос.

— Лойд Уайлдър? — зяпна от смайване Чапман.

— Възможно е.

— Значи и той е бил част от заговора?

— Не знам каква е била ролята му. Вероятно незначителна, ако съдим по факта, че го ликвидират в момента на появата ни.

— Значи трябва да проверим миналото на Уайлдър? — каза тя и мрачно поклати глава. — Става все по-сложно!

— Ще оставим на Ашбърн и ФБР да се занимават с миналото на Уайлдър. Много вероятно е да открият офшорна банкова сметка на негово име.

— Аз пък си мислех, че подобен род конспирации съществуват само в холивудските филми.

— Може би е време да осъзнаеш, че целият Вашингтон е една голяма конспирация.

— Звучи ми много успокоително!

— Успях да поговоря с Хари за Тюркекул.

Стоун млъкна, защото сервитьорът се изправи до тях да вземе поръчката.

— Нищо особено — добави той, след като човекът се отдалечи.

— Предполагам, че това е добре.

— Може би.

— Не те разбирам.

— Този човек е получил задачата да ликвидира терорист номер едно в света, но в същото време преподава в Университета на Джорджтаун. Не е ли странно?

— Това му е прикритието.

Стоун не изглеждаше убеден.

— Сър Джеймс също е в течение, а ти му вярваш, нали? — погледна го тя, усещайки как стомахът й се свива на топка и цялото й тяло настръхва.

— Вярвам на теб — тихо отвърна Стоун.

— Защо?

— Просто така. Нека спрем дотук.

Докато вечеряха, Чапман продължаваше да му хвърля любопитни погледи, но той се правеше, че не ги забелязва. След мохитото тя пи и вино, което си поръчаха с храната.

— С кола ли си? — попита той, преди да си тръгнат.

— Да, но предлагам да се поразходим. Времето е много приятно.

— Добра идея.

— Наистина ли? — усмихна се тя.

— Пийна доста — отбеляза с леко променен глас той. — Една разходка ще ти проясни главата.

Тръгнаха покрай заведения, пред които се трупаха нетърпеливи клиенти. Отвсякъде се чуваха клаксони, по тротоарите вървяха забързани хора.

— Неспокойна ми изглеждаш — каза той.

— Просто си мисля за разни неща — отвърна рязко тя. — Защо питаш?

— Без конкретна причина. Но наистина има за какво да помислим.

— Значи Уийвър не ти се обади повече, така ли?

— Мисля, че никога повече няма да ми се обади. Затова помолих Кейлъб да направи онова проучване.

— Какви са заключенията ти?

— Никакви — мрачно призна той. — Вместо тях възникнаха нови въпроси. — Замълча за момент, после добави: — Но преди да ме отреже, Уийвър каза нещо интересно.

— Какво? — бързо попита тя. Може би малко по-бързо, отколкото беше нормално.

— Че нещата може би не са такива, каквито изглеждат. Май искаше да каже, че подходът ни е погрешен. В смисъл, че всичко ще стане ясно само ако погледнем на ситуацията под друг ъгъл.

— Вярваш ли в това?

— Не бих казал, че не вярвам. Поне засега.

Чапман спря пред някаква сергия и купи една шапка с надпис ФБР.

— Имам племенник, който колекционира такива шапки — поясни тя, като видя учудения му поглед.

— Знае ли, че работиш за МИ6?

— Не. Мисли си, че съм в компютърния бизнес. Ако знаеше истината, със сигурност щеше да ме харесва повече.

Известно време вървяха мълчаливо, след което тя тръсна глава.

— Е, добре. Нека отново преговорим всичко, което ни е известно. Автоматична стрелба и бомбена експлозия, може би без връзка помежду си. Хотел „Хей-Адамс“ е заблуда за отвличане на вниманието, тъй като стрелбата идва от офис сграда в съседство, която е затворена за ремонт. Падиля бяга да спаси живота си, но попада на бомбата, която най-вероятно е скрита в корените на дървото, замаскирана в баскетболна топка. Това ни насочва към разсадника.

— От разсадника стигаме до Джон Кравиц, под чиято каравана намираме материали за направа на взривно устройство — продължи Стоун. — Той е застрелян, преди да го разпитаме. Все още не знаем причините за убийството на агент Грос и другите двама, но подозираме някакво участие от страна на Уайлдър. Бомбата съдържа странни компоненти, които по-късно са идентифицирани като наноботи. Не знаем защо са там. До второ нареждане агент Гарчик е „освободен“ от служебните си задължения. Разполагаме с известни доказателства, че зад атентата стои руското правителство или руските наркокартели. А може би и двете заедно.

— Латиноамериканците са избити, защото са видели нещо или също са били участници в заговора — добави Чапман.

— Точно така. Все още не ни е известно за кого е била предназначена бомбата. Разполагаме с няколко версии, но нито една от тях не е потвърдена.

Чапман спря на място и го погледна.

— Разполагаме и със списъка. Проверихме го внимателно, и то два пъти.

— Пропуснахме Фаут Тюркекул.

— Защото присъствието му в парка получи своето обяснение, нали?

— Дали наистина е така?

— Обяснението дойде лично от сър Джеймс. Знам, че му вярваш въпреки това, което каза преди малко.

— Казах, че вярвам на теб.

Чапман поруменя, а Стоун отмести очи от лицето й и погледна часовника си.

— И друга среща ли имаш? — подхвърли с лека усмивка тя.

— Не. Просто се питам кога ще събереш сили да ми го кажеш.

— Какво да ти кажа?

— Онова, което криеш от мен.

Чапман му обърна гръб и започна да се отдалечава. След няколко колебливи крачки спря и се обърна. Той стоеше неподвижно и я гледаше.

— Какво искаш от мен? — извика тя.

— Истината.

— Нали каза, че ми вярваш?

— Вярата си има граници. И трябва да се доказва постоянно.

— Това го чувам за пръв път.

— Не мислех, че е нужно да ти го казвам.