На него се виждаше мъж, седнал на удобно тапицирано кресло зад излъскана масичка. Камерата беше хванала и част от луксозния интериор на реактивен самолет. Мъжът беше около петдесетгодишен, с късо подстригана гъста коса и зелени, бликащи от енергия очи.

— Очаквах разпит очи в очи — подхвърли Стоун, изпреварвайки виртуалния си събеседник.

— Съжалявам, но вместо това получавате мен — отвърна с лека усмивка мъжът.

Това беше новият директор на НРЦ Райли Уийвър, наследил покойния Картър Грей. Изключително отговорен пост, с който според правителствените кръгове Уийвър се справяше успешно. Все още не беше ясно дали това е полезно за страната.

Вратата се отвори в мига, в който директорът проговори. В килията влязоха двама души, които мълчаливо заеха позиции зад гърба на Стоун. Той мразеше да има въоръжени мъже зад себе си, но беше принуден да се примири. Тук беше гост, а правилата се определяха от домакините.

— Докладвайте! — заповяда Уийвър.

— Защо? — попита Стоун.

Усмивката на директора изчезна.

— Защото ви моля, и то много учтиво.

— За вас ли работя? — вдигна вежди Стоун. — Не си спомням да съм получавал подобна заповед.

— Изпълнете гражданския си дълг.

Стоун не отговори.

Уийвър направи кратка пауза и се приведе напред.

— Доколкото съм осведомен, вие плавате с попътен вятър — подхвърли той.

Стоун си спомни, че този човек е бил морски пехотинец. Забележката му означаваше, че все още се чувства свързан с тази общност, която бе неразделна част от флота. Намеквайки за попътен вятър, Уийвър явно визираше президента на САЩ. Но дали знаеше за срещата на Стоун с Бренан? И за предстоящото му пътуване за Мексико, където трябваше да поведе борба с руската наркомафия? Във всеки случай нямаше намерение да го осветлява по този въпрос.

— Щом става дума за граждански дълг, ще плавам — каза на глас той.

Уийвър се облегна назад. От изражението му личеше, че е престанал да подценява събеседника си, дори и да го беше направил в началото.

— Съгласен съм — кимна той.

Стоун разказа накратко за бомбения атентат в парка, на който бе станал свидетел.

— Много добре — кимна Уийвър, след като внимателно го изслуша. — А сега погледнете вляво от себе си и ми кажете какво виждате.

Няколко секунди по-късно Стоун вече гледаше записите от охранителните камери в парка „Лафайет“. Бяха ги пуснали на забавен ход, за да може да разгледа внимателно всеки детайл. След първите изстрели хората се разбягаха във всички посоки. Охраната зае отбранителна позиция и започна да търси източника на стрелбата. Дебелакът в анцуга се втурна напред по особения начин, по който тичат несвикналите с физическо натоварване хора — с къси крачки и неравномерни скокове. Секунди по-късно фигурата му изчезна в оградената с жълта лента дупка около новозасаденото кленово дърво. Не стана ясно дали нарочно скочи в нея, или падна случайно.

Едва сега Стоун получи обяснение на странния начин, по който този човек беше изчезнал — сякаш се беше изпарил във въздуха. Просто се беше спасил от куршумите.

После се взриви бомбата. Стоун видя как собственото му тяло литва във въздуха и се блъсва в бандита. И двамата рухнаха на земята. Зъбът в главата му. Неволно вдигна ръка и разтърка мястото.

Кадрите замръзнаха. Явно взривната вълна беше блокирала сигнала.

— Някакви наблюдения? — прозвуча гласът на Уийвър.

— Пуснете записа още веднъж, ако обичате.

Той изгледа кадрите още два пъти.

Бомбата бе избухнала няколко секунди, след като дебелакът в анцуга изчезна в трапа около новозасаденото дърво.

— Този ли е носел взривното устройство? — попита той. — Дебелакът в анцуга?

— Все още не сме сигурни. Може би взривното устройство е било в самата дупка.

— Едва ли — поклати глава Стоун. — През парка не минават газопроводи, нали?

— Не.

— В такъв случай давате ли си сметка какво предполагате? Бомба, заложена в „Лафайет“!

Лицето на Уийвър видимо потъмня.

— Дори не ми се мисли за последиците от подобно предположение — въздъхна той. — Но не можем да го изключим.

— Значи допускате, че този човек е скочил в дупката, за да се спаси от куршумите, но е бил взривен от предварително поставената бомба в нея?

— Това се казва лош късмет, ако наистина е било така. Избягва куршумите, но не и смъртта.

— Кой е на местопрестъплението?

И момента ли? БАТОЕ и ФБР.

Логични, кимна Стоун. БАТОЕ, или Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви, поемаше всички разследвания на взривове, за да определи дали става въпрос за акт на международен тероризъм. После ФБР вземаше нещата в свои ръце. Но в случая ставаше въпрос за експлозив на метри от Белия дом, което автоматично влизаше в графата „международен тероризъм“. Следователно разследването трябваше да поеме ФБР. Което най-вероятно вече бе станало.

— Добре — каза той. — Нека оставим експлозията настрана. Знаем ли кой е стрелял? От записа може да се предположи, че изстрелите идват от северния край на парка. Откъм Ейч Стрийт, а може би и от по-далеч.

— Такова е предварителното заключение — кимна Уийвър.

— Значи посоката на стрелбата е от север на юг. Но на видеото липсват пламъчета от дула, което означава, че те са останали извън обхвата на камерите.

— Може би зад дърветата — предположи Уийвър. — В северния край те са доста нагъсто. Но камерите са монтирани така, че да обхващат нисък периметър. И не са хванали пламъчетата в случай, че стрелците са били на по-висока позиция.

— Няма съмнение, че са били.

— Защо мислите така? — попита Уийвър по начин, от който си личеше, че знае отговора, но просто го изпитва.

Стоун реши да се включи в играта. Поне засега.

— Ако беше стреляно иззад дърветата на нивото на улицата, куршумите щяха да прекосят парка и Пенсилвания Авеню и да стигнат до Белия дом.

— А откъде знаете, че не е така?

— Ако беше, вие вече щяхте да сте го казали. Или пък щях да съм чул за повече жертви. Много хора се бяха струпали пред Белия дом, най-вече около кортежа на „Пенсилвания“. Да не говорим за войниците на пост. Нямало е как някой да не бъде улучен. Следователно остава другата възможност — стреляли са от високо. Това съвпада и с моите наблюдения. Видях как куршумите се забиват в пръстта. Ако са могли да прелетят над короните на дърветата, значи са били изстреляни над тях. А там дърветата са високи, с гъсти корони. — Стоун замълча за момент, после попита: — Някой в северната част на парка да е видял нещо полезно?

— Там е имало хора от парковата охрана, плюс двама от Сикрет Сървис със служебно куче, обучено да надушва експлозиви. Все още снемат показанията им, но по предварителни сведения не са видели нищо особено.

— А защо снощи паркът не беше отцепен?

Лицето на Уийвър се изопна от неприятния въпрос.

— Искам само коментари въз основа на видеоматериалите! — отсече той.

— За да ги получите, трябва да съм запознат с всички странични обстоятелства — не му остана длъжен Стоун.

Директорът наведе поглед към папката пред себе си.

— Джон Кар?

Стоун не реагира, вторачен в дигиталното си изображение на стената.

— Джон Кар — повтори Уийвър. — Вашето досие е толкова секретно, че дори аз не съм го прочел цялото.

— Понякога дори правителството проявява похвална дискретност — отбеляза Стоун. — Но в момента говорим за източника на изстрелите и за охраната на парка, или по-скоро за липсата й.

— Източникът на изстрелите все още се издирва, а за охраната на парка отговаря Сикрет Сървис, откъдето досега не съм получил рапорт.

— Напротив, получили сте вече — спокойно възрази Стоун.

— Защо мислите така? — любопитно вдигна глава Уийвър.

— Сигурността на президента е приоритетна задача на Сикрет Сървис и именно тя определя контактите й с останалите правоохранителни органи. Преди петнайсетина часа пред белия дом с имало стрелба с автомашини оръжие и експлозия на изрично устройство. Всеки ден точно в седем сутринта вие сте длъжен да представите на президента рапорт за националната сигурност. Ако все още не сте разговаряли със Сикрет Сървис, значи не бихте могли да му представите днешния си рапорт за инцидент, който е станал буквално в двора му. От което следва, че вече нямаше да сте директор на НРЦ.