Тя кимна.

— Иди да го донесеш.

Минута по-късно тя се върна и включи лаптопа си. На екрана се появиха записите на охранителните камери. Пълните записи.

След като ги изгледаха, Грос се облегна назад и горчиво поклати глава.

— Все още съм ядосан, че са ми дръпнали килимчето, но не видях нищо, което да оправдава подобно действие.

Вярно е, помисли си Стоун. Но дали пък аз не пропускам нещо, особено в светлината на последните разкрития?

— Върни ги още веднъж — каза на Чапман той. — Започни от момента, в който всички напускат парка. На бавна скорост.

Тя се подчини.

— Стоп! — заповяда минута по-късно Стоун и се втренчи в екрана. Лицето му се сбърчи от гняв. Наистина беше пропуснал нещо важно въпреки онова, което беше научил днес. — Можеш ли да увеличиш?

Чапман натисна няколко клавиша и картината на монитора се уголеми.

— Малко наляво?

Нова манипулация с вградената мишка.

— Това виждате ли го? — попита той и опря показалец в екрана.

Грос и Чапман се приведоха напред.

— Какво? — едновременно попитаха те.

— Светлините от фарове, които се отразяват в този прозорец. Зад стъклото се очертава някакво лице.

Двамата се наведоха още повече към екрана.

— Да, виждам го — обади се първа Чапман.

Грос само кимна.

— Но кой е това?

— Мъжът в костюма. Това е причината да не ти покажат пълния запис.

— Чакай, чакай — изправи гръб агентът. — Откъде си сигурен, че е именно той?

— Сигурен съм, защото днес го видях.

Лицето на Грос почервеня и той скочи.

— Значи знаеш кой е, но продължаваш да ме будалкаш, а? — извика той. — Може би точно вие двамата подслушвате телефоните ми!

— Внимавай какво говориш, агент Грос! — хладно го изгледа Стоун. — Сядай и слушай!

Нещо в тона му накара агентът на ФБР да се подчини, въпреки че лицето му продължаваше да е разкривено от гняв.

— Онази вечер този човек е имал насрочена среща в парка. На нея е трябвало да бъде обсъдена операция от изключително важно значение за страната.

— Откъде знаеш?

— Предавам ти дословно информацията, с която се сдобих днес — каза Стоун. — От напълно достоверен източник. Както вече споменах, днес се срещнах с онзи, който се крие зад стъклото. Неговата мисия е да проследи и ликвидира един от най-големите врагове на Съединените щати. Може би най-големият.

Лицето на Грос започна да се прояснява.

— По дяволите! — промълви той. — Нима имаш предвид…

— Мисията е строго секретна — вдигна ръка Стоун. — Толкова секретна, че оправдава скриването на някои кадри от очите на ФБР. Нека спрем дотук.

— Но това означава, че може би именно този човек е бил мишената! — възкликна Грос.

— Не е бил той. Ако беше, едва ли щяха да го пропуснат.

— Къде е той?

— Наблизо.

— Добре — въздъхна след кратък размисъл агентът. — Но какво тогава ни остава?

— Почти нищо — мрачно отвърна Чапман. — Или абсолютно нищо!

Чапман го остави пред портала на гробището и си замина. Стоун тръгна по алеята, опитвайки се да систематизира нещата, до които се беше добрал през деня. И които не водеха доникъде. Бяха проверили всички, присъствали в парка онази вечер. Но нито един от тях нямаше нищо общо с бомбената експлозия и автоматичната стрелба. Алфредо Падиля беше взривен погрешка. Мариса Фрийдман имаше офис наблизо и просто се бе обадила на любовника си. Фаут Тюркекул бе имал среща с Аделфия, на която да обсъдят детайлите на изключително важна мисия. Британското ченге бе там по заповед на МИ6. Четирите многообещаващи следи се оказаха мираж.

Влезе в къщичката и се настани зад бюрото. Беше късно и би трябвало да си легне, но все още не му се спеше. Умът му работеше трескаво и прогонваше умората. Разгърна някаква книга, но текстът се размазваше пред очите му. Можеше да мисли единствено за онова, което се беше случило в парка „Лафайет“.

Някой беше успял да проведе терористична акция на едно от най-строго охраняваните места в света, и то е точно определена цел. Той не вярваше, че йеменската организация е в основата на атентата. Подобна операция изискваше търпелива подготовка и огромни средства. Разбира се, някои ислямистки групировки можеха да осигурят и двете, но техните ресурси все пак не бяха безгранични и едва ли щяха да ги пилеят безразсъдно. Следователно тук не ставаше въпрос за някаква символика. Все едно да отвлекат пътнически самолет и „символично“ да прелетят покрай важни обществени сгради, вместо да се забият в тях.

Не приемаше и теорията, според която след излъчените по телевизията кадри много хора щяха да се откажат да посещават Вашингтон. А и какво чак толкова? Правителството едва ли щеше да падне, защото няколко автобуса е туристи от Айова или Мейн са решили да прекарат ваканцията си другаде. Това не беше атентат, който да предизвика масова психоза, защото не ставаше въпрос за търговски център или летище. Когато на подобни места бъдеше взривена бомба, хората изпитваха ужас и престават да ги посещават. Това неизбежно се отразяваше на икономиката — регионално или в национален мащаб. Но тук ставаше въпрос за нещо съвсем различно. Защото Белият дом беше само един; паркът „Лафайет“ — също.

Ако нещата изглеждат нелогични, значи мисля в грешна посока. Но коя е вярната?

Започна да се настройва за друг подход, след което изведнъж изключи настолната лампа и се сниши в стола.

Навън имаше някой.

Легна на пода и дръпна огряваната дъска на дюшемето под мястото за краката на бюрото. Тя изскърца и се отмести. От долната й страна беше закрепен изработен по поръчка пистолет, е който не се беше разделял дълги години. По онова време го чувстваше като част от тялото си и естествено продължение на ръката. Стисна го здраво и върна дъската на мястото й.

Пропълзя към задното прозорче и надникна навън. Имаше луна. Мъжете се промъкваха предпазливо сред храстите, но той веднага ги видя, защото знаеше къде и как да гледа.

Измъкна джиесема от джоба на ризата си и понечи да изпрати съобщение, но в същия момент отвън долетя глас:

— Стоун? Искам да говоря с теб.

Пръстът му увисна над бутона за изпращане. Този глас му беше познат. В главата му бързо се появиха причините, поради които мъжът навън се беше озовал пред вратата му.

— За какво? — извика в отговор той.

— Знаеш за какво. Казват, че добре боравиш с оръжията. Сигурен съм, че вече си открил присъствието на моите хора въпреки усилията им да останат незабелязани. Затова ти предлагам следното: идвам вътре при теб, за да си поговорим на четири очи. Така никой няма да пострада. Приемаш ли?

— А ако откажа? — извика в отговор Стоун.

— В такъв случай просто ще си тръгнем.

— Защо ли не мога да ти повярвам?

— В случая и двамата сме на една страна.

— В момента нямам такова чувство.

— Давам ти думата си. Искам да поговорим и нищо повече.

— Тогава защо се появяваш тук с ударен отряд?

— Не го приемай лично, така пътувам навсякъде. Но наистина искам само да разменя няколко думи с теб.

Стоун бързо съобрази, че шансовете му са равни на нула. А информацията можеше да бъде и двустранна.

— Добре, но идваш сам — извика той. — Аз наистина съм въоръжен. Дори една червена точица във въздуха, и нещата ще станат опасни за теб. Ясно ли е?

— Да. Идвам.

— Бавно.

— Добре, бавно.

Няколко секунди по-късно на прага на скромната къщичка се появи Райли Уийвър, директорът на НРЦ.

— Затвори вратата и застани вляво от нея — заповяда Стоун и тръгна към Уийвър така, че да не се вижда от прозореца. — Разтвори сакото си!

— Не съм въоръжен.

— Разтвори сакото си!

Уийвър се подчини и неволно потрепна от ръката, която светкавично го обискира.

— Все още си бърз — отбеляза той.