С крайчеца на окото си видя как двете ченгета залягат от другата страна на караваната. Само Кравиц продължаваше да стои на прага с вдигнати ръце. Стоун пусна Чапман, завъртя се към горичката и натисна спусъка. В същия миг оттам екна единичен изстрел, който почти се сля с грохота на оръжието му. В следващия миг Чапман вече беше измъкнала пистолета си и изстреля шест патрона към горичката. В бърза последователност, един след друг.

Куршумът, долетял оттам, улучи Кравиц в гърдите, излезе от другата страна и се заби в стената на караваната. В продължение на цяла секунда младежът остана неподвижен, е широко отворени очи. Сякаш не можеше да разбере, че е прострелян. Смъртоносно. После тялото му се сгърчи и рухна на чакъла. Мунициите на дългобойните карабини почти винаги са фатални, когато улучат жертвата в гърдите.

Още преди другите да осъзнаят какво се е случило, Стоун вече беше на крака и тичаше към горичката.

— Вижте дали още диша — извика през рамо той. — Ако е жив, направете каквото можете и повикайте линейка. После отцепете района и извикайте подкрепление! След мен, Чапман! Дръж се максимално близо до земята!

Младата жена се втурна подире му.

— Далекобоен куршум — задъхано поясни той. — Внимавай за всякакви движения в радиус от петстотин метра!

— Как изобщо разбра, че някой се готви да стреля?

— Видях отблясъка на оптиката в прозорчето на караваната. Но нямаше как да го спра с пистолетен изстрел. Надявах се само да отклоня вниманието му.

След няколко минути безуспешно претърсване двамата се върнаха при караваната.

— Мисля, че ти ми спаси живота — промълви Чапман, докато крачеха натам.

— Не ти беше мишената.

— И въпреки това.

— Моля. Пак заповядай.

След няколко крачки стигнаха до малката площадка пред караваната.

— Някаква надежда? — попита Стоун.

— Мъртъв е — поклати глава единият от полицаите. — Повикахме подкрепление.

— Ясно. Искам да блокирате района в радиус от два километра и основно да го претърсите. Вероятно е късно, но сме длъжни да опитаме.

Полицаят вдигна радиостанцията пред устата си.

— Последвай ме, но внимавай — предупреди партньорката си Стоун.

Приближиха се към трупа. Кравиц лежеше по гръб, с разперени ръце и крака, отправил безжизнен поглед в синьото небе. Червено петно на ризата му показваше входящата рана.

— Единичен изстрел, право в лявото предсърдие — отбеляза Стоун. — Някога аз предпочитах аортата, когато ставаше въпрос за изстрел в тялото, а не в главата.

— Шегуваш ли се?!

Стоун дори не я погледна и продължи да изследва трупа.

— Добрите познания на човешката анатомия са неразделна част от обучението на снайперистите — добави той.

— Вече имаме доказателство, че Кравиц е бил част от заговора — каза Чапман.

— А някой го застреля, за да му затвори устата. Няма никакво съмнение. Въпросът е как са научили, че ще дойдем при него точно тази сутрин.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Чапман и неволно се огледа. — Не сме казали на никого. Грос дойде да ни вземе от парка в последния момент, а Уайлдър не би могъл да се обади на когото и да било, защото Грос е при него.

— По дяволите! — внезапно изпъшка Стоун.

— Какво?

Без да си прави труда да отговори, той извади телефона си и набра номера на федералния агент. Гласовата поща се включи след няколко сигнала за свободно, съдържаща инструкции до местните полицаи, които трябва да останат на местопрестъплението и да чакат подкрепление. На връщане Стоун караше със сто и шейсет, а Чапман се беше вкопчила в страничните облегалки. Той отново включи джиесема си и заповяда на местните полицейски сили да се явят незабавно в разсадника. Усети, че нещо не е наред в мига, в който колата закова на паркинга. Посочи черните следи от автомобилни гуми по асфалта.

— Когато тръгнахме от тук, това го нямаше — отбеляза той. — Явно някой се е изнесъл по спешност…

Без да чака подкреплението на местните ченгета, той извади пистолета си и ритна вратата на офиса. Жената, която ги посрещна сутринта, лежеше на пода с дупка от куршум в челото. Стоун направи знак на Чапман да го прикрива и се насочи към вратата на вътрешното помещение. Приклекна встрани от нея, протегна ръка и завъртя топката на бравата. Вратата безшумно се отвори навътре. В същата секунда той напусна укритието си и зае позиция за стрелба.

Чапман ахна, очевидно зърнала вътрешността на офиса преди него. Той се изправи до нея.

Уайлдър лежеше на пода, на крачка от вратата. Дори отдалеч личеше, че по-голямата част от лицето му е отнесена.

— Карабина — каза Стоун и предпазливо пристъпи напред, готов да натисне спусъка. Секунда по-късно обяви, че теренът е чист.

Чапман се присъедини към него. Агент Том Грос лежеше зад бюрото с пистолет в ръка. В широките му гърди личаха две дупки от куршуми. Стоун коленичи и провери пулса му.

— Отишъл си е — промълви той. — Мамка му!

— Какво става, по дяволите? — объркано попита Чапман, неспособна да отдели поглед от трупа.

— Изиграха ни! — вдигна глава Стоун. — Разделиха ни и си свършиха работата! Сякаш са знаели какво ще предприемем още преди да сме го решили! — Докосна дулото на пистолета в ръката Грос. — Топло е. Съвсем скоро е стреляно с него.

— Може би е улучил някой от тях.

— Може би. — Стоун огледа стаята. На отсрещната стена личеше дупка от куршум. — Вероятно последният му изстрел, преди да умре… Все пак е загинал в бой.

— Какво, по дяволите, ще правим сега?

Отвън долетя вой на сирени, който бързо се усилваше.

— Не знам — каза Стоун. — Не знам.

— Чия беше идеята специален агент Грос да остане сам?

Стоун и Чапман бяха в някаква заседателна зала на ВОБ, седнали от едната страна на дългата маса. Срещу тях се бяха настанили четирима намръщени мъже и една жена с тъжна физиономия.

— Моя — отговори Стоун. — С агент Чапман решихме да посетим караваната на Кравиц, а Грос да остане при Лойд Уайлдър.

— Имахте ли представа дали някой от останалите работници в разсадника е замесен в конспирацията за поставянето на бомбата? — попита жената, представила се като специален агент Лора Ашбърн. Тя беше в черен костюм, а кестенявата й коса беше прибрана на конска опашка. Наближаваше четирийсет, средна на ръст, с приятни черти, стегната фигура и проницателни тъмни очи, вперени в Оливър Стоун.

— Нямахме представа, нямаме и сега — отвърна той.

— Но го оставихте сам, без никаква подкрепа? — обади се един от мъжете.

Стоун понечи да отговори, но беше изпреварен от друг от присъстващите.

— Вие сте имали до себе си не само агент Чапман, но и подкрепление от местната полиция — добави той. — А Том Грос е бил абсолютно сам.

— Трябваше да оставя агент Чапман с него и да изпратя при тях още хора от местната полиция — каза Стоун. — А на къмпинга да отида сам.

— Нищо не е пречело на агент Грос да извика подкрепление — бързо вметна Чапман.

Петимата агенти на ФБР се втренчиха в нея.

— Когато трябва да контролираш потенциално враждебна ситуация и пред теб стои евентуален участник в престъпление, едва ли ще имаш време за телефонни разговори — отбеляза един от тях, след което се обърна към Стоун. — Доколкото съм информиран, вие сте съвсем скорошно попълнение на една институция, която е на пряко подчинение на Съвета за национална сигурност.

— Така е — кимна Стоун.

— Не сте ли малко стар, за да се включвате в подобна игра?

Стоун замълча, защото нямаше какво да каже.

Ашбърн разтвори една от папките пред себе си и добави:

— Не мога да открия кой знае какви сведения за вас, Оливър Стоун. Разбира се, извън забележителната ви филмова кариера.

Четиримата й колеги се усмихнаха иронично.

— За човек на вашите години сте допуснали доста наивна грешка — обади се агентът, който седеше най-отляво, наведе се над масата и добави: — Какво предлагате да кажем на съпругата и на четирите му деца? Хайде, кажете! С удоволствие ще ви изслушаме, агент Стоун!