— Виждала съм хора, които го правят и за по-малко — сви рамене Ашбърн. — А шест внучета ядат много.

— Възможно е този превод да е бил само първият транш — предположи Чапман.

— Така е — съгласи се Ашбърн. — Но те са се погрижили да остане единствен. Това е най-сигурната тактика: елиминират екипа си и затрупват тунела. Никакви улики не достигат до нас.

— Онзи снайперист предприе рискован ход, представяйки се за пазач на сградата — каза Стоун. — Ние видяхме лицето му.

— Вече установихме, че е изчезнал. А след шест месеца вероятно ще има ново лице.

— Ясно е, че зад всичко това стоят много пари — каза Чапман.

— Може би държавни финанси? — вдигна вежди Ашбърн.

— На Русия — уточни Чапман.

— Вече съм чувала подобна теория — заяви Ашбърн. — Картелите и правителството работят ръка за ръка, което прави нещата изключително трудни за нас.

Стоун посочи къщата на Сайкс.

— Какво чакаме още? Не ни трябва заповед, защото човекът е застрелян. Спокойно можем да влезем в дома му, защото той беше държавен служител.

— Вярно е — кимна Ашбърн. — Но имайки предвид, че тези хора обичат бомбите, реших да изпратя едно служебно куче преди нас. По тази причина се наложи да евакуираме квартала.

Не след дълго кучето наистина се появи заедно с водача си. Стоун гледаше как двамата методично обикалят двора, а после влизат през задната врата, отворена от един агент на ФБР. Десет минути по-късно претърсването приключи и те получиха зелена светлина.

Огледът свърши бързо, но резултатите бяха повече от скромни.

— Ще изпратим екип криминалисти за по-пълно изследване — заяви по обратния път Ашбърн. — Но лично аз се съмнявам, че ще открият кой знае какво.

— Все пак трябва да го направят — отбеляза Стоун.

— Разбира се — съгласи се агентката.

— Уведомени ли са близките? — попита Чапман.

— В момента ги уведомяват. Оттам също може да изскочи нещо.

— Искате да кажете, че той може би е споделил с някой член на семейството си?

— Да, ако имаме късмет.

— Лично аз не се чувствам чак такъв късметлия — възрази Стоун.

Ашбърн ги свали при колата им и изчезна. Чапман седна зад волана.

— За какво мислиш? — попита тя Стоун, който беше потънал в дълбоко мълчание.

— Питам се още колко кръв ще се пролее, преди да хванат за яката Тюркекул и да го накарат да говори.

— Мислиш, че той е виновен, така ли?

— Не разполагам с достатъчно информация за категорично заключение.

— Каква е алтернативата?

— Все още не знам.

— Кой според теб ще бъде следващата жертва?

— Ако Тюркекул е виновен ли?

— И аз си помислих същото — кимна Чапман. — Знам, че ти е приятелка, но…

— Аделфия няма нищо общо! — отсече Стоун.

— Сигурен ли си? Сам призна, че за известно време ти се е изгубила от погледа…

Стоун я изгледа продължително, после сложи ръка на рамото й.

— Какво ще кажеш, ако нарушим някои правила?

— Преди да се запозная с теб, не бях склонна на подобни неща. Но сега имам чувството, че ставам все по-добра в тази посока. Значи тръгваме по следата Тюркекул?

— Не — поклати глава Стоун.

— Какво тогава?

— Противникът продължава да ни вода за носа. Очаква да направим ляв завой, от което следва, че трябва да завием надясно.

По пътя Стоун я накара да спре и да го почака в колата. След известно време се върна и й даде указания накъде да кара.

— Разпитали са един от колегите на Сайкс. Някой му се обадил по телефона, а той пребледнял и хукнал към колата си.

— Какво се е случило според теб? — внимателно го изгледа Чапман.

— Не знам точно, но имам приблизителна идея.

След известно време стигнаха до целта на пътуването си — някакъв квартал с малки къщички в Чантили, Вирджиния. Чапман спря на посочено от него място, но Стоун остана в колата.

— Ще чакаме — лаконично обяви той, срещнал въпросителния й поглед.

Половин час по-късно пред къщичката на десетина метра от тях спря очукан пикап, от който слезе някаква жена.

— Но това не е ли… — позна я веднага Чапман.

— Тя е — кимна Стоун и отвори вратата.

Стигнаха до входа на къщичката миг преди жената да хлътне вътре. Тя стреснато се обърна. Стоун й показа значката си и попита:

— Помниш ни, нали?

Облечена в зеленото работно облекло, Джуди Донахю объркано местеше поглед от единия на другия.

— Аз… Да, помня ви. Вероятно сте тук заради горкия мистър Сайкс? Вече чух какво му се е случило.

— Може ли да влезем?

— Хммм… Защо?

— Ще ти зададем няколко въпроса.

— Но аз вече ви казах всичко, което знам.

— В светлината на последните събития възникнаха някои нови въпроси.

Стоун бутна вратата и Донахю беше принудена да отстъпи.

— Хей! — ядоса се тя. — Не можете да постъпвате така!

— Вече го направих — отсече Стоун, а Чапман затвори след себе си.

— Това е незаконно!

— Не съм сигурен — отвърна Стоун, погледна Чапман и добави: — Все пак не съм юрист.

— Искам веднага да напуснете!

— Защо? Имаш ли какво да криеш?

— Не, разбира се — нервно отвърна Донахю.

— Чух, че напускаш Службата по поддръжка на обществените паркове. Защо? Мислех си, че работата на открито ти допада.

— Не че е ваша работа, но от известно време наистина планирам да напусна. Още повече сега, след като застреляха мистър Сайкс.

Стоун пристъпи към нея.

— Закъде ти е самолетният билет? — попита той. — Може би за страна, от която не можеш да бъдеш екстрадирана, а?

— Какво?

— Дай да караме направо. Къде се готвиш да избягаш? Колко ти платиха? В сметката на Сайкс са вкарали сто хиляди, може би и на теб са платили толкова.

— Не знам за какво говорите, по дяволите! — възкликна Донахю.

— Значи няма да имаш нищо против, ако поогледаме тук.

— Ще имам! Веднага напуснете!

Без да й обръща внимание, Стоун направи още една крачка към нея.

— Кой се обади на Сайкс? Какво му казаха, че е хукнал като луд? Може би че са отвлекли някой от шестте му внуци? И са го предупредили да не казва на никого, защото ще убият детето? После са му заповядали да отиде някъде по определен маршрут — точно срещу мушката на снайпериста? Нататък е ясно — бум, и Джордж Сайкс вече го няма!

— Ако веднага не си тръгнете, ще повикам полиция!

— Но Сайкс няма нищо общо с цялата работа — добави Стоун. — Парите в тайната сметка са само за заблуда. Нищо по-лесно от това. Разговорът между Сайкс и агент Грос, който уж си подслушала, никога не се е състоял. Но след като и двамата са убити, никой няма причини да се съмнява. За твое съжаление ти пропусна нещо. Колкото очевидно, толкова и важно.

Огледа я от горе до долу и тихо попита:

— Искаш ли да чуеш какво е то?

Устните на жената потрепнаха, но тя не каза нищо.

— Е, хубаво, ще ти кажа — продължи Стоун. — Ние имаме навик да проверяваме нещата. Става въпрос за онзи специалист по дървесните видове и причината ямата да остане не зарита. Защо оставам с убеждението, че по този въпрос Сайкс е казал истината на ФБР? И няма ли да открием още по-големи дупки в твоята версия, ако вземем да се поразровим?

Донахю гледаше в краката си.

— Пробили са му главата с патрон от дългобойна пушка — поверително добави Стоун и почука с пръст челото й. — Точно тук…

— Моля ви, престанете!

— Но след смъртта на Сайкс разследването отново ще се насочи към теб. — Показанията на експерта ще докажат, че си ни излъгала. Но ти си вярвала, че по същото време вече ще бъдеш далеч. Затова ли се прибра у дома по-рано от обичайното? Да си събереш нещата и да се възползваш от фалшивите документи, с които са те снабдили? Тоест да изчезнеш още преди да сме се усетили.

— Давам ви последен шанс! — изкрещя Донахю и насочи телефона си в гърдите му. — Или си тръгвате, или викам полицията!