По-нататък следваха няколко помещения, които служеха за затворнически килии. Стоун така и не разбра какви хора са били „задържани“ в тях, но не искаше и да знае. В случай че Кейлъб и Анабел не бяха там, щеше да се върне и да проникне през свързващия коридор във втория цилиндър. Той беше разделен само на две секции. Първата представляваше огромен резервоар с воняща течност и тясно мостче за преминаване. Там курсантите се обучаваха да преодоляват на пръв поглед непреодолими препятствия. Втората секция представляваше лабиринт, който той познаваше преди години. Или поне си мислеше, че познава. Чудеше се, дали Фрийдман му бе подготвила някакви изненади.

Няма как да не ми заложи някой капан. С удоволствие ще го направи, особено след като провалих плановете й. В момента разполага с половин милиард долара, които не може да харчи. И най-вероятно ще използва част от тях срещу мен.

В съзнанието му отново се появи чувството, че пропуска нещо. До слуха му долетя плясък на крила. Явно някакви птици бяха успели да се промъкнат в Планината на смъртта. Това се беше случвало и преди, когато базата все още действаше. Стоун дори беше опитомил едно птиче, свило гнездо близо до мястото, на което спеше. Много го обичаше, защото то беше единствената му връзка с външния свят.

Базата беше построена през 60-те години на миналия век, което личеше по архитектурата. Сега всичко наоколо изглеждаше безнадеждно остаряло, но за времето си Планината на смъртта беше едно ултрамодерно съоръжение. Държавата беше похарчила за него огромни средства, прикрити чрез програма за субсидиране на свиневъдството и текстилната промишленост в района.

Стоун предпазливо навлезе в стрелбището. Именно тук беше застрелял първия човек след трийсет години, през които не беше убивал никого — за да спаси своя живот и този на Рубън Роудс. Очите му потърсиха мястото, където беше паднала жертвата. Луминесцентното осветление беше твърде слабо, за да провери дали петната от кръв все още личаха. Трупът, слава богу, не беше там. Някой се беше погрижил да го изнесе. Отново се запита защо просто не бяха взривили ненужното вече съоръжение, погребвайки всичко под тонове скали и стомана. Може би го бяха запазили за всеки случай, евентуално за да го използват отново. Тази мисъл го накара да потръпне.

Осветлението беше слабо, но някой го беше включил. Което означаваше, че Фрийдман знае как се борави със старата генераторна система. Започна да се промъква напред, прескачайки безнадеждно оплетените кабели и макари, с които някога се бяха придвижвали надупчените мишени. Изхвърли от главата си всякакви спомени и се концентрира единствено върху онова, което предстоеше.

Едва доловимото стържене на подметка по прашния под го накара да се скрие зад един от старите дървени подиуми, от които всекидневно беше изстрелвал отпуснатите му патрони. Шумът долетя някъде отляво, на не повече от десетина метра. Запита се дали и останалите членове на противника ще използват стрели до настъпването на решителния момент. Всъщност нямаше значение. Ако го улучеха с приспивателно, независимо дали е изстреляно с патрон или стрела, с него щеше да бъде свършено.

Приклекна и отстъпи назад, държейки на мушка цялата предна част на стрелбището. Може би тази тактика обърка противника, който очакваше придвижване напред, а не назад. Не след дълго в полезрението му изплува фигурата на въоръжен мъж, готов да стреля там, където очакваше да открие целта си. Но тя вече беше на друго място. Стоун натисна спусъка. Мъжът изпусна оръжието си, прегъна се и стисна ранената си ръка. Фаталният втори изстрел го улучи в шията, малко над ръба на бронежилетката. Тялото му се просна по гръб, от разкъсаната сънна артерия бликна фонтан кръв.

Стоун огледа вратата, преценявайки шансовете си. Може би мъжът, когото току-що застреля, играеше ролята на примамка за отвличане на вниманието. Жертваш част от хората си в името на крайния успех. Такава е била тактиката при големия десант в Нормандия през 1944 г. С единствената разлика, че са били пожертвани хиляди хора. Зад вратата, която оглеждаше, най-вероятно дебнеха поне още двама стрелци, готови да отнемат живота му.

Въоръжи се с търпение и започна да брои секундите. Не беше трудно. Години наред се беше обучавал на търпение. Малцина можеха да го победят в тактиката на изчакване. Така изминаха десет минути. Стоеше абсолютно неподвижен, само гърдите му леко се повдигаха и отпускаха.

Единственият проблем беше фактът, че Фрийдман, а следователно и хората й бяха наясно, че веднъж проникнал в дадена секция, никой не може да се върне обратно. Единственият път беше напред. Колко дълго бяха готови да чакат? Колко време беше готов да чака и той?

Е, скоро ще разберем.

— Хей, я почакай! — сепна се Нокс. — Как така се досети да вземеш лазерната играчка?

— В МИ6 се придържаме към девиза на вашите бойскаути: „Винаги готов“ — отвърна Чапман, приклекнала до него.

— Искаш да кажеш, че не си повярвала на Стоун?

— За ключа ли? — намръщи се тя. — Разбира се, че не му повярвах. Не беше особено трудно да разгадая психологическия му профил. Той е от хората, които не обичат да излагат околните на опасност.

— Но ни взе със себе си в Ню Йорк — възрази Фин.

— Според мен е бил убеден, че Южен Бронкс е по-безопасен от това място — добави Нокс.

— Планината на смъртта — промърмори Чапман. — Доста интересни материали има за нея.

Двамата мъже я погледнаха изненадано.

— Проучих всичко, което открих за това място — поясни тя. — Нима вие не го направихте?

Нокс смутено се прокашля.

— А как разбра какво да проучваш? — попита той. — Стоун спомена за базата едва след като тръгнахме насам.

— „Мястото, където започна всичко“, забрави ли? Това бяха думите на Мин в Ню Йорк. А аз реших да се поразровя, използвайки и помощта на колегите си в Обединеното кралство. Вече бях наясно, че Стоун е започнал кариерата си в „Трите шестици“. Не знаех обаче, че преди това е преминал едногодишен курс на обучение именно тук. От Лондон ми изпратиха съответния файл само два часа преди да тръгнем на път. По електронната поща, разбира се. И той наистина се оказа доста интересно четиво.

Фин сведе очи към ламинираната карта на базата, която Стоун им даде, преди да се разделят.

— Тук е пълно с удобни за засада места — отбеляза той.

— Това важи и за двата отбора — каза Нокс, а Чапман само кимна.

— Можем да избираме — промълви след известно време тя, без да сваля очи от картата. — Да продължим заедно или да се разделим.

— Аз гласувам да действаме — рече Фин. — Ще се разделим, ако наистина се наложи да преодолеем тези секции. Аз ще поема наляво, а вие двамата — надясно.

— Не става — поклати глава Чапман. — Вие двамата надясно, а аз — наляво.

Партньорите й отново се спогледаха.

— Какво? — присви очи тя. — Не е за сама жена, а? Защото всяка жена се нуждае от някой скъпоценен мъж, който да я държи за ръчичката?

— Не е това — размърда се с неудобство Нокс.

— Радвам се да го чуя — хладно отвърна Чапман. — Аз поемам наляво, но първо ще ви запозная с някои особености на секцията вдясно, която трябва да преодолеете…

Инструктажът приключи бързо.

— Ясно ли е всичко? — попита тя.

— Доста си се потрудила — рече с уважение Нокс.

— Такава ми е работата! — рязко отвърна Чапман, обърна се и се отдалечи.

Двамата мъже останаха да гледат след нея, докато фигурата й се стопи в мрака.

Стоун продължаваше да чака в стрелбището и обмисляше възможностите си. Оказа се, че те не са много.

Можеше да стои тук, докато умре от глад, или пък просто да отвори вратата насреща си.

А може би…

Изправи се и откачи една от жиците, които придвижваха мишените. Приближи се до вратата и уви свободния край около ръчката на бравата, а после приклекна зад стенда за стрелците и стисна между пръстите си другия край. Преброи до пет, насочи пистолета си към вратата и леко подръпна жицата. Бравата помръдна и вратата започна да се отваря. Миг по-късно затрещяха изстрели. Куршумите засвириха във въздуха и зазвънтяха в металните прегради.