— И какво? Той няма да те защити пред Уийвър и ти отлично го знаеш.

— Значи ще подминем Тюркекул и ще поемем по друга, по-неотъпкана пътека.

— Аделфия?

— Не.

— Тогава кой?

Стоун не отговори.

— Остава ни единствено Мариса Фрийдман.

— Точно така.

— Но при последния ни опит да стигнем до нея получихме ритник в задника.

— Този път няма да е така, защото сме предупредени. Фрийдман дойде да ме види в болницата.

— Какво? Кога?

— Вчера.

— Какво искаше?

— Честно казано, не съм много сигурен. Тя е една самотна жена.

— Наистина ли? — изгледа го подозрително Чапман.

— Според мен всички сме самотни по един или друг начин.

— Ясно — колебливо кимна Чапман. — А как мислиш да действаме?

Вместо отговор Стоун извади джиесема си и набра някакъв номер.

— Анабел? Мисля, че е време вие с Кейлъб да осъществите планираната среща с мис Фрийдман.

— Радвам се да ви видя отново — каза Фрийдман и седна на масата, на която вече се бяха настанили Анабел и Кейлъб.

— Много сме доволни, че с ваша помощ ще придвижим нещата — каза Кейлъб.

— Аз също — отвърна Фрийдман и разгъна салфетката в скута си. — Направих някои предварителни проучвания и установих, че точно сега е времето за реализация на вашия проект.

Поръчаха храна и се задълбочиха в детайлите на бизнеса. Когато напуснаха ресторанта, отпред чакаше мерцедес лимузина.

— Да ви закарам у дома? — попита Кейлъб.

— О, недейте — отвърна Фрийдман. — Живея чак във Вирджиния.

— Никакъв проблем — каза Кейлъб и галантно целуна ръката й. — За мен ще бъде удоволствие.

Анабел отвори вратата на лимузината, изчака дамата да се качи и я затръшна след нея. Колата мигом потегли.

Фрийдман се завъртя светкавично и натисна ръкохватката, но вратата се оказа заключена. Усети нечие присъствие вляво от себе си и рязко се обърна.

Един мъж я гледаше втренчено.

— Какво става, по дяволите? — извика тя, после изведнъж млъкна и очите й се разшириха от изненада. — Стоун?

— Зад волана е партньорката ми Мери Чапман — хладно я уведоми Стоун. — Сигурен съм, че вече си информирана за нея.

Чапман помаха от предната седалка и зави в първата пряка.

— Вие… Вие ме отвличате?

— Не, просто се срещаме с теб.

— Когато някой иска да ме види, обикновено се обажда предварително!

— Нуждаем се от помощта ти, но не желаем да вдигаме шум.

— Мисля, че Уийвър ти беше забранил да се доближаваш до мен.

— Точно затова не искаме да се вдига шум.

Фрийдман се облегна назад. В очите й нямаше страх.

— Значи Уийвър не знае — каза тя.

— Не е нужно да знае.

— Интересна теория предвид факта, че той е шеф на разузнаването в тази страна.

— Както вече ти е известно, ние проявяваме особен интерес към Тюркекул.

— Много хора проявяват интерес към него.

— Ти сподели, че този човек е предател, но пропусна да ми кажеш кога разбра, че е и двоен агент.

— Сега вероятно ще кажеш, че го знаеш от Уийвър, но аз едва ли ще ти повярвам.

— Продължават да умират хора, и то с тревожна бързина — каза той.

— В този бизнес е така — сви рамене тя.

— Според нас Тюркекул е в епицентъра на този бизнес.

— Не бих възразила, но… — изрече колебливо Фрийдман.

— Но продължава да се разхожда на свобода без никакви проблеми — довърши вместо нея Чапман.

— Аз изпълнявам заповеди — каза тя. — Невинаги съм съгласна с тях, но ги изпълнявам.

— Винаги ли? — подхвърли Стоун.

— Винаги. Иначе не бих оцеляла дълго.

— А не прибягваш ли до известна свобода на действие, за да си свършиш работата?

Фрийдман преметна крак върху крак и кръстоса ръце на гърдите си.

— Къде отиваме, ако не е тайна?

— Просто се разхождаме из града и си приказваме.

— Какво си намислил?

— Значи все пак си разтревожена?

— Кой не би се разтревожил, по дяволите? — остро отвърна тя. — По моите сметки загинаха близо десетина души. Стрелби, бомби, екзекуции! И всичко това на американска земя!

— Значи ще ни помогнеш?

— Не бих казала — отвърна тя. — Поне докато не споделите плановете си.

— Искаме да разговаряме с Тюркекул.

— О, той ще го направи с удоволствие. И ще ви запознае дори с това, което не бихте искали да знаете. Никога не съм срещала по-потаен човек от него, което все пак означава нещо.

— Той просто се опитва да оцелее — каза Стоун. — И ти правиш същото, като не се доверяваш на никого.

— Много добре. А как ще го накараш да говори, ако смея да попитам? Защото аз не съм наясно по този въпрос.

— С твоя помощ.

— Не съм казала, че съм съгласна. По всички правила би трябвало веднага да докладвам за нашата среща. А когато Уийвър научи…

— Но няма да го направиш, нали?

— Откъде си толкова сигурен? — надменно го изгледа тя.

— Личи си, че също искаш да притиснеш този тип.

— Винаги съм искала да го направя. Но моите началници предпочитат да се доберат до онези, които му дърпат конците. Вече ти го обясних. Без тях Тюркекул не струва нищо. Нямаше да има проблеми, ако беше само той. Отдавна щеше да е мъртъв.

— Мислите ли, че неговото отстраняване би помогнало? — попита Чапман.

— В никакъв случай. Руснаците разполагат с дузина като него, пръснати по света. А ако ние разкрием картите си, положително ще изпуснем шанс, който никога няма да се повтори. Това е главният проблем на тази операция. Успеем ли да проследим Фаут чак до Москва и да докажем връзките му с руското правителство и с могъщия наркокартел, може би ще накараме дори тяхната общественост да се сепне. Да не говорим за ООН и останалия свят.

— Сега вече разбирам по-добре значението на този човек — каза Стоун. — Ти се изрази максимално ясно.

Тя вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— Можеш ли да отгатнеш възрастта ми?

Стоун бавно я огледа.

— Трийсет и пет?

— Добави още десет години.

— Остаряваш забележително бавно за човек с твоята професия — каза той.

— Само външно — отвърна тя. — Защо имам чувството, че и при теб е така?

— Мисля, че не изглеждам по-млад от годините си — възрази той.

— Повечето мъже на твоите години са дебели и прегърбени. Но ти сякаш можеш да издържиш на тренировките в Куонтико, без дори да се изпотиш.

Тя не откъсваше поглед от него.

Чапман нервно следеше диалога в огледалото за обратно виждане.

— Хайде да се върнем към важните неща — предложи тя.

— Споменах ли, че проверих кариерата на Джон Кар в армията и в ЦРУ? — продължи Фрийдман, без да й обръща внимание.

— Вършил съм си работата също като теб.

— Малцина са си вършили работата като теб. Ти си повече от легенда, Джон Кар. Ти си мит.

— Аз съм човек от плът и кръв като всички останали — каза той и докосна лепенката на главата си. — Мисля, че това е съвсем очевидно.

— Знаеш ли, че много твои мисии и тактики сега се изучават в школата на ЦРУ?

— Не.

— Без да се посочва името ти, разбира се. Иначе много отдавна щях да съм чула за Джон Кар. Но аз си направих труда да поразровя още по-дълбоко и стигнах до „Трите шестици“. Винаги съм изпитвала огромен интерес към това име. Не си се провалил нито веднъж.

— Глупости. Имал съм много провали.

— Скромност?

— По-скоро истината.

— Не ти вярвам.

— Хей, вие двамата! — не издържа Чапман. — Мисля, че е крайно време да поговорим за важните неща!

— Ще работиш ли с нас? — попита Стоун. — Трябва ми твоето съгласие, преди да те запозная с плана си.

— На практика ми предлагаш да рискувам кариерата си — каза Фрийдман. — Ако се разчуе, с мен е свършено.

— С много хора ще бъде свършено, ако не го направиш — заяви Стоун. — Може би с цели градове. — Замълча за миг, после добави: — Наноботи? Руснаците се връщат на бойното поле. Но ако планът ми проработи, ти също ще постигнеш целта си. А за Москва ще остане да се оправя с цялата бъркотия.