— Усетихте ли откъде идва стрелбата?

Тя се замисли за момент.

— Всичко стана светкавично. Мислех единствено как да избягам. Но останах с чувството, че се стреля някъде отвисоко… Не знам, може би съм се лъгала.

— Погледнахте ли обратно към парка, когато бомбата избухна? — попита Стоун.

Тя кимна.

— Какво видяхте?

Фрийдман се облегна назад, сбърчи вежди и облиза устните си.

— Облак дим, от който излитаха пламъци. Много високи пламъци. Някъде около статуята на Джаксън в центъра на парка. Трудно е да бъда по-точна заради дърветата и тъмнината. Но беше някъде там.

— Някой бягаше ли от там? — попита Чапман.

— Вече ви казах, че всички бягаха, още когато започна стрелбата. А след избухването на бомбата затичаха още по-бързо. Помня, че видях двама полицаи с куче. Кучето лаеше, а те измъкнаха пистолетите си и хукнаха към парка. Не мога да се закълна, че беше точно така, защото бягах в обратната посока.

— А мъжът в костюма? — подхвърли Грос. — В онзи момент трябва да е бил някъде около вас.

— Може, но аз не съм го видяла.

— Ясно — каза Стоун. — Нещо друго?

— Усетих как земята се разтърсва. Бомбата трябва да е била доста мощна. Стори ми се странно, че при толкова полиция наоколо никой не е забелязал експлозива.

— Какво направихте после? — облегна се на стола Грос.

— Хванах първия влак за вкъщи. Извадих късмет, защото скоро след това затвориха метрото.

Грос стана и й подаде визитката си.

— Обадете се, ако си спомните още нещо.

Жената си тръгна, а агентът бавно огледа лицата на останалите.

— Е?

— Не ни каза нещо повече от онова, което вече знаем — каза Стоун.

— Превзета кучка! — изсъска Чапман. — Всеки миг очаквах да вдигне полата си върху изрусената си коса!

Стоун не обърна внимание на злобната забележка.

— Е, добре — обобщи той. — Имаме стрелба, която не би трябвало да се случи, както и бомба, която не би трябвало да избухне. И мишена, която изобщо не беше там.

Телефонът на Грос иззвъня и той го вдигна.

— Е, мога да ви съобщя, че нещата стават още по-сложни — въздъхна десет секунди по-късно той и прибра апарата в джоба си. — Отговорността за нападението е била поета от някаква групировка в Йемен.

На другия ден Стоун отиде в кабинета на Том Грос. По телевизията излъчваха новината, че някаква йеменска групировка открила стрелба и заложила бомба в парка „Лафайет“. Целта й била да покаже лекотата, с която могат да стигнат до самото сърце на американското правителство. Или нещо подобно, тъй като декларацията до западните медии беше преведена доста свободно. После се състоя кратка пресконференция, на която директорът на ФБР отговори неясно на няколко въпроса, и това беше всичко.

— Сигурни ли сме в автентичността на йеменската декларация? — попита Стоун.

— Да — каза Грос. — Човекът, от когото я получихме, разполага с всички правомощия и съответните шифри.

— Но тя идентифицира само групата, която я е направила — отбеляза Стоун. — Нищо не доказва, че операцията действително е била нейно дело.

— И това е вярно. Такива групировки имат навик да послъгват.

— Предполагам, че не дават подробности за начина, по който са вкарали бомбата и оръжията в района буквално под носа ни…

— Не, разбира се. Но аз направо изтръпвам от мисълта какво може да случи, след като са успели да минират парка „Лафайет“. Кое място можем да наречем сигурно? Та този парк е един от нашите символи, по дяволите! Убеден съм, че много американци си задават същия въпрос!

— Защото терористите биха могли да пресекат улицата и да нападнат Белия дом, нали?

— Точно така — каза Грос. — Това е големият кошмар на всички, които работят в тази сграда.

— И не само в нея — добави Стоун.

— Къде ти е британската дясна ръка? — вдигна глава агентът.

— Не съм много сигурен.

— Какво мислиш за нея?

— Нямаше да е тук, ако не беше от най-добрите им агенти.

— Значи ще имаме полза от нея?

— Несъмнено. Нещо ново за злощастния шишко и мъжа в костюма?

— Нищо. За разлика от Мариса Фрийдман на видеото липсват ясни кадри на мъжа в костюма. Нищо чудно, че никой не го е разпознал. Освен това е винаги с гръб към камерите и гледа в земята.

— Мислиш ли, че е бил наясно с разположението на камерите?

— Дори аз не знам къде са разположени някои от тях — каза Грос. — Но в обръщението ни към медиите е включена изрична молба за съдействие от всички, които са били близо до парка онази вечер. Така се появи Фрийдман. И съм доста озадачен, че онзи мъж все още не го е направил.

— И едва ли ще го направи, ако е замесен — отбеляза Стоун.

Грос седна зад бюрото и започна да си играе с телбода.

— Колко добре успя да го огледаш?

Стоун напрегна паметта си.

— Метър и седемдесет и пет, оредяла коса, леко приведени рамене. Така и не видях лицето му. Цветът на кожата му е по-скоро тъмен, отколкото светъл. Не мога да определя дали това се дължи на расови характеристики или на обикновен тен. Разбира се, на главата му нямаше нито тюрбан, нито чалма, нито палестинска куфия. Това нямаше да остане скрито за камерите.

— Описанието ти съвпада с онова, което имаме на записа.

— Нещо ново от агент Гарчик? — попита Стоун. — Притискам го на всеки половин час — въздъхна Грос. — Каза, че днес възнамерява да се върне в парка, защото искал да направи още един оглед.

— Кога по-точно?

— Следобед.

Стоун се изправи.

— Къде отиваш? — внимателно го изгледа Грос.

— Трябва да свърша едно-две неща.

— Ще ги споделиш ли с мен?

— Аз играя честно.

— Потърсих сведения за теб в общата база данни — неочаквано призна Грос. — Но не намерих нищо.

— Щях да съм изненадан, ако беше обратното.

— Защо?

— Защото официално аз не съществувам.

Трийсет минути по-късно Стоун отново се озова в парка „Лафайет“. Районът все още беше отцепен, а охраната беше по-засилена отвсякога, дори от дните след 11 септември.

Чапман се присъедини към него точно когато стигна кота нула. Носеше черни панталони и късо яке — малко по-широко, за да побере кобура под мишницата й.

— Всички жени агенти, които познавам, носят оръжието си на колана — отбеляза той.

— Така ли? Аз пък смятам, че от рамо действам по-бързо, което означава и още нещо — когато използвам тоалетната, не е нужно да пъхам проклетия пистолет в чорапогащника си. Значи Йемен, а?

— Вярваш ли? — погледна я Стоун.

— За някои хора това е адски удобно.

— А шефът ти?

— Той отдавна не вярва в нищо.

— Дължи се на възрастта — каза Стоун. — По-късно тук ще се появи агент Гарчик, който иска да направи допълнителен оглед.

— Допълнителен оглед? Нима не е събрал достатъчно материал за своя супер анализатор на отломките?

— Според мен това означава, че има известни съмнения.

— Оливър?

Стоун рязко се обърна. Не беше чувал този глас отдавна, много отдавна.

— Аделфия?

Жената стоеше отвъд загражденията на Ейч Стрийт. Четирима полицаи и двама цивилни агенти на Сикрет Сървис бяха препречили пътя й.

Стоун се втурна натам, следван от Чапман.

— Тази жена твърди, че вие сте я поканили на среща в парка — обади се един от агентите. — Иначе едва ли щеше да стигне до тук.

— Аделфия? — повтори той и се взря в лицето й.

— Значи я познавате, сър? — попита агентът.

— Да, познавам я.

— Въпреки това нямаме право да пускаме външни лица в заградения периметър. Блокадата все още не е свалена.

— Правилно — кимна Стоун. — Аз ще изляза от загражденията и ще я отведа от тук.

След тези думи той се пъхна в тесния процеп, хвана Аделфия за ръката и я поведе към църквата „Сейнт Джон“. Близо до входа имаше пейка, която преди години използваха да обучават нови агенти на ЦРУ да сигнализират от разстояние. Днес тя беше само място за почивка.