„Според последните разкрития на следствието при експлозията в парка е загинал и Алфредо Падиля, мексикански гражданин. Бомбата е била скрита в корените на току-що посадено дърво, а по силата на случайността мистър Падиля е паднал в дупката и я е взривил. Властите го нарекоха герой, което едва ли звучи особено подходящо в случая, и планират официална траурна церемония за него. При престрелка в разсадника, от който е било взето дървото, е загинал и специален агент Томас Грос, ветеран във ФБР. В предстоящата церемония ще бъде включено и неговото име. Според мнозина експерти всичко това се прави в името на добрите взаимоотношения между двете страни. Загинал е и човек на име Джон Кравиц, работник в разсадника и главен заподозрян за поставянето на бомбата. Според полицията той е бил застрелян в дома си в Пенсилвания от неизвестен извършител. Ще ви запознаем с повече подробности по случая веднага след като ги научим.“

Стоун изгаси телевизора.

— Някой пак се е раздрънкал — въздъхна той. — Едно време беше изключено да разкриваме толкова много подробности по текущо разследване.

— Тогава не е имало нито интернет, нито безброй медии, които трябва да бълват съдържание всяка секунда — отбеляза Чапман.

— Питам се дали ще ме допуснат на службата в памет на Грос…

— На твое място не бих разчитала много — промърмори тя.

В стаята отново се възцари тишина.

Пет минути по-късно Чапман изведнъж вдигна глава.

— Я чакай малко!

— Какво има? — погледна я Стоун, после премести очи към листа в ръцете й.

— Списък с веществените доказателства, открити на местопрестъплението.

— Е?

— А сега прочети това — подаде му друг лист тя.

Стоун се зачете. После изведнъж трепна и извърна поглед към първия лист.

— Защо никой досега не го е забелязал?

— Най-вероятно защото става въпрос за два отделни рапорта.

Той продължи да мести поглед между двата документа.

— Двеста четирийсет и шест куршума от ТЕС-9, открити в парка и околностите му — прочете на глас той.

— Правилно.

Погледът му се прехвърли на другия лист.

— Но в хотел „Хей-Адамс“ са открити само двеста и четирийсет гилзи…

— Точно така.

— Обикновено гилзите са повече, защото част от куршумите не могат да бъдат намерени… — започна Стоун.

— Но никога не става обратното — довърши вместо него Чапман. — Освен ако лошите не са прибрали част от гилзите, зарязвайки останалите. Което не биха направили. Или ще приберат всички гилзи, или изобщо няма да се занимават с тях.

— Знаеш ли какво означава това? — изгледа я Стоун.

— Знам — кимна тя. — Гилзите в хотела са били подхвърлени, но някой е сбъркал в броенето. Стреляно е от друго място.

— Имаме си компания, Анабел — обади се Рубън.

Тя погледна в огледалото за обратно виждане.

— Черният джип със затъмнените стъкла?

— Аха.

— Видях го паркиран пред бара.

— Аз също. Мисля, че някой проявява интерес към разговора ни с латиноамериканците.

— Какво ще правим сега? — попита тя. — Намираме се насред пущинаците, а аз не искам да звъним на деветстотин и единайсет, защото това означава да даваме обяснения.

— Продължавай да шофираш. Те ще предприемат нещо най-рано след завоя, който се вижда в далечината.

— А какво ще предприемем ние? — погледна го Анабел.

— Все още не съм решил. Ти карай. Като наближиш завоя, настъпи газта. Искам шофьорът им да е съсредоточен върху пътя, а не върху мен.

Анабел увеличи скоростта и смело навлезе в завоя.

— Дай още газ — нареди Рубън.

Тя се подчини, като внимаваше да удържи колата на пътя.

Рубън се беше обърнал на седалката и гледаше назад. В един момент измъкна пистолета си и го насочи през прозореца.

— Не знаех, че носиш оръжие — обади се Анабел.

— Вече знаеш.

— Имаш ли разрешително?

— Имам, но е изтекло преди петнайсетина години.

— Чакай малко! Какво ще стане, ако се появят ченгетата?

— Като се появят, ще разберем.

Черният джип изскочи от завоя. На страничната стъпенка беше увиснал мъж с автомат в ръце.

— Тези едва ли са ченгета — обяви Рубън. — Дръж здраво волана.

Автоматът изтрещя почти едновременно с пистолета на Рубън. Непознатият се целеше директно в колата, докато Рубън беше взел на мушка една от предните гуми на джипа. Непознатият улучи и задното стъкло на колата се пръсна на хиляди късчета. Анабел се приведе напред и надолу.

Рубън стреля три пъти. Предните гуми на джипа гръмнаха. Тежкото купе се плъзна напряко на пътя и се преобърна странично.

— Господи Исусе! — възкликна Анабел.

— Внимавай! — изкрещя Рубън, обърнал се с лице към пътя.

Срещу тях с висока скорост летеше още един джип. Анабел рязко нави волана. Колата пресече двете платна, прелетя през канавката и се приземи отвъд нея. Без да губи самообладание, тя настъпи газта и се насочи към горичката в далечината. Не след дълго стигнаха до нея, изскочиха навън и хукнаха към дърветата. Джипът с рев се носеше в същата посока.

Рубън се обърна и стреля още няколко пъти. Тежката машина започна да криволичи, без да забавя ход. Автоматичният откос изтрещя миг преди да се скрият в горичката. Рубън сграбчи Анабел за ръката и я хвърли зад близкия дънер.

Но той самият нямаше късмет. Един от куршумите прониза ръката му.

— Мамка му!

— Рубън!

Той се обърна и стреля към спрелия джип. Челното стъкло се пръсна, а мъжете зад него потърсиха укритие.

Двамата бързо навлязоха в горичката. Водеше Анабел, която го придържаше за здравото рамо.

— Е, сега вече е време да позвъниш на ченгетата — процеди през стиснати зъби гигантът. — Предпочитам да давам обяснения, вместо да легна в дървен сандък.

Анабел измъкна телефона си и набра 911. Но не се случи нищо.

— По дяволите! Няма обхват.

— Страхотно!

— Преди малко имаше.

— Може би блокират сигнала.

— Кои са тези, да ги вземат мътните?

— Не знам, но със сигурност нямам желание да се изправя лице в лице с тях.

Някъде отзад долетя тропот на бягащи крака.

Двамата се скриха зад близкото дърво и Рубън изпразни пълнителя си по посока на нападателите. Отвърна му плътен залп от автоматични оръжия.

— Я презареди вместо мен! — каза през зъби той. — Резервният пълнител е в десния джоб на панталоните ми.

Тя бързо се подчини и му подаде пистолета.

— Има само един изход, когато сме с един пистолет срещу два автомата — отбеляза той.

— Значи сме мъртви, така ли?

— Не съм казал подобно нещо.

— Чудя се как ли би постъпил Оливър, ако беше на наше място.

— Би предприел нещо неочаквано.

— Какво означава това в тази ситуация?

Рубън изстреля още три патрона и се скри зад дебелия бук наблизо. Последва дълъг автоматичен откос.

— Когато стрелбата спре, ще побегнеш натам — посочи зад гърба си той. — После ще поемеш наляво и ще излезеш на пътя. Там би трябвало да има обхват или пък ще спреш някоя кола.

— А ти? — остро попита тя.

Стрелбата спря, докато нападателите сменяха пълнителите.

Рубън я хвана за ръката и силно я блъсна.

— Хайде, тръгвай!

— Трябва да има и друг начин.

— Няма. При създалата се ситуация не можем да се измъкнем и двамата.

— Но аз не…

Той стисна ръката й толкова силно, че тя неволно се намръщи.

— Прави каквото ти казвам! Един от нас трябва да се измъкне!

— Но…

В следващия миг той хукна право напред, към врага.

Все още замаяна, Анабел се обърна и побягна в обратна посока. Зад гърба й затрещяха изстрели. По лицето й започнаха да се стичат сълзи, от които нямаше как да избяга.

Беше се стъмнило. Стоун стоеше и чакаше, заковал поглед в часовника си. Оставаха десет секунди. Преброи ги наум и вдигна глава към светлината, която започна да мига в далечината. Това постави началото на малкия експеримент, който бяха решили да направят. Въоръжена с мощно лазерно фенерче, Чапман симулираше червената светлина, излитаща от дулото на оръжие.