Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Стоун погледна часовника си и кимна.

— В момента започват.

Хари Фин крачеше с походката на човек, който няма никакви грижи. С джинси, тениска, маратонки и кърпа на главата, той приличаше на обикновен студент. Каквато беше и целта му, тъй като се намираше в кампуса на Университета на Джорджтаун. Солидните каменни сгради изглеждаха така, сякаш са пренесени от Кеймбридж или Оксфорд, по безупречно поддържаните тревни площи се разхождаха студенти, които очевидно се наслаждаваха на кратката почивка между лекциите. Фин уверено крачеше между тях с чаша от „Старбъкс“ в ръка и малка раница, небрежно преметната през рамо.

Откри следите на Фаут Тюркекул в рамките на пет минути просто защото се беше погрижил да си подготви домашното. Това включваше кратко хакване на университетската база данни, един-два дискретно зададени въпроса и старателно изучаване на територията на кампуса.

Ученият с турски произход разговаряше в движение със свой колега от факултета, стиснал подмишница купчина книги. Не след дълго влязоха в някаква сграда в западната част на кампуса, следвани от групичка студенти. Фин незабелязано се присъедини към тях.

Инструкциите на Стоун бяха пределно ясни: наблюдавай го отдалеч. Беше ясно, че това не се отнасяше само за личната сигурност на Тюркекул, тъй като той все още не беше убеден в лоялността му.

— Нещата могат да се развият и в двете посоки, Хари — бе казал той. — Трябва да спреш всеки, който направи опит да се доближи до него. Но ако самият той предприеме нещо, което доказва, че работи за другата страна, веднага ще ме предупредиш.

Тюркекул преподаваше на курс от трийсет и двама студенти в една от аудиториите на втория етаж. Фин се промъкна в нея като трийсет и трети, заемайки една от най-задните банки, на която сложи учебника и лаптопа си. Тюркекул с нищо не показа, че го е забелязал. За разлика от младежите около себе си Фин слушаше лекцията с неотклонно внимание, като се концентрираше не само върху думите, но и върху начина, по който биваха изричани. Същевременно той направи бърза оценка на сигурността в залата. Заключенията му не бяха особено оптимистични. Една-единствена врата, почти пълна липса на укрития. Тюркекул беше лесна мишена, изправен срещу аудиторията.

Ръката му неволно се вдигна и докосна глока, скрит под тениската. Ако беше убиецът, преподавателят зад катедрата вече щеше да е мъртъв. Неволно се запита как е възможно човек, натоварен с тайната мисия да открие и обезвреди Осама бин Ладен, да живее толкова безгрижно. Това беше лишено от всякаква логика, а липсата на логика винаги безпокоеше Хари Фин.

Кейлъб седна зад бюрото си в читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“. Очите му следяха колегите, които сновяха из залата, изпълнявайки различни поръчки. Кимна и се усмихна на няколко от тях.

— Добро утро, Ейвъри — поздрави той някакъв едър мъж.

— Кейлъб! Браво за Фитцжералд!

— Благодаря — светна лицето на дребничкия мъж. Наистина се гордееше с находката си. След като суматохата в залата утихна, той си сложи очилата и включи компютъра. Целта му беше да надникне в някои раздели на базата данни, по възможност без да привлече вниманието на когото и да било. Покойният му приятел Милтън Фарб щеше да свърши тази работа за броени секунди, но той беше уникален. С течение на годините Кейлъб също придоби известни умения при боравенето с електрониката и сега уверено се насочваше към изпълнението на задачата, поставена му от Стоун. Като държавен служител той разполагаше с редица пароли за достъп, въпреки че последните събития в парка „Лафайет“ изобщо не бяха засекретени. Или поне се надяваше да е така.

Половин час по-късно той въздъхна с облекчение. Натисна клавиша за принтиране и в касетата за готови документи се плъзнаха два листа гъсто изписана хартия. Той ги взе и започна да ги разглежда. Те съдържаха предстоящи събития, на част от които щяха да присъстват няколко представители на тежката артилерия във Вашингтон. Но списъкът беше дълъг. Стоун щеше да се затрудни, ако смяташе, че чрез него ще стесни броя на предполагаемите мишени.

Пъхна документите в куфарчето си и продължи работа.

42

Малко преди три следобед Анабел и Рубън се добраха до Пенсилвания и се насочиха към разсадника „Кийстоун“, който, както очакваха, продължаваше да бъде затворен от ФБР. Имаше бариери и черни джипове, както и много служебни автомобили на щатската полиция.

— Точно според очакванията ни — каза Анабел, която седеше зад волана. — Това място дълго ще остане запечатано. Да продължаваме.

— Искаш да пробваме къмпинга? — попита Рубън.

— Може, въпреки че и там нещата няма да са по-различни.

Така и се оказа. Ченгетата и федералните агенти бяха навсякъде, а пътят към къмпинга — затворен.

— Искаш ли да опитаме с някой блъф? — попита Рубън. — Например като кажем, че живеем там…

— Имам чувството, че рискът ще бъде прекалено голям, а наградата — нищожна — възрази Анабел. — Но ми хрумна друга идея…

— Това е добре, защото не виждам как можем да се доберем до информацията, която очаква Оливър — кимна гигантът.

— Винаги има начин, Рубън — успокои го тя. — Само трябва да го открием.

И Анабел го откри точно в четири и половина следобед. Паркирали встрани от пътя, който водеше към разсадника, те забелязаха един пикап с четирима работници, който потегли от паркинга.

— Край на работното време — отбеляза Рубън.

— Едва ли изобщо работят — поклати глава Анабел. — По-скоро тези са били разпитани от федералните и сега се прибират у дома. Предупредени, че горчиво ще съжаляват, ако се опитат да напуснат района. Дай да видим дали ще ги държат под наблюдение.

Пикапът излезе на пътя и бързо започна да се отдалечава. Двамата изчакаха трийсет секунди, но от разсадника не се появи друга кола.

— Окей, значи федералните им имат доверие, но не и ние — заяви Анабел и включи на скорост.

— Накъде са тръгнали според теб? — попита Рубън.

— Надолу по пътя има някакъв бар. Да се надяваме, че ще се отбият там да пият по едно за разтоварване.

Работниците действително спряха пред бара. Анабел и Рубън ги изчакаха да влязат, след което бавно ги последваха.

— Говориш ли испански? — погледна я с любопитство Рубън.

— Да, доста прилично. Живяла съм в Лос Анджелис. А ти?

— Май съм по-добре с виетнамския — поклати глава едрият мъж.

— В такъв случай си поръчай една бира на английски, а разговорите остави на мен.

— Каква ще е ролята ми?

— Да изведеш навън всеки, който прояви нездрав интерес към мен.

— Страхотно, благодаря ти. Ще ми бъде приятно да използвам уменията, които владея най-добре.

Четиримата латиноамериканци вече седяха на една маса с халби в ръце. Разговаряха тихо и непрекъснато се озъртаха към останалите посетители на бара.

Двамата седнаха на съседната маса, после Анабел стана и пусна една монета в джубокса. На връщане ловко изпусна ключовете на колата близо до масата на латиноамериканците. Един от тях се наведе да й ги подаде, а тя му благодари на испански. После с отлично изиграна непринуденост измъкна някаква карта от джоба си и го помоли да я упъти, като обясни, че двамата с приятеля й търсят някакъв разсадник наблизо. Мъжът се усмихна и обясни, че той и приятелите му работят именно там.

Лицето на Анабел светна от задоволство. Придърпа един стол и се настани до новия си познат, правейки знак на Рубън да остане на мястото си.

— Искаме да закупим около дузина кипариси — започна тя. — Казаха ни, че при вас има много хубави. Аз работя в една фирма за парков дизайн в Делауер.

Добрият й испански накара хората около масата да се отпуснат.

Мъжът, който й подаде ключовете, обясни, че при тях действително могат да се купят хубави кипариси, но в момента разсадникът не работи.

— Защо? — учуди се тя.

Човекът й разказа за инцидента.

— Боже, това е ужасно! — възкликна тя. — Имаше го във вестника, но без да споменават името на разсадника. Надявам се да заловят виновните.

36
{"b":"315566","o":1}