— Добре е да го знае човек — каза той.

Очите й се плъзнаха по багажа, натоварен в задната част на джипа.

— Виждам, че разполагаш с пълен комплект отлежало оборудване — подхвърли тя.

— Точно така.

— Как ще процедираме? — обади се Нокс, който напусна шосе 29 и пое по магистрала 211. Не след дълго навлязоха в градчето Уошингтън, щата Вирджиния, окръг Рапаханок, разположено в подножието на планината Блу Ридж. То беше придобило световна известност с един първокласен ресторант, който вече четвърт век се славеше с изключителната си кухня.

Стоун проговори едва когато излязоха от градчето и поеха по тесния планински път.

— В базата се влиза по два начина — единия очевиден, другия не толкова.

— Мислиш ли, че тя я познава толкова добре? — погледна го Чапман.

— Подобно на Нокс тя също идва за пръв път. Не е имала възможност да бъде обучавана тук. Но не мога да дам категоричен отговор на въпроса ти. Явно знае за съществуването на базата и вероятно е направила задълбочени проучвания. Доколкото вече я познавам, сигурно е обходила всеки квадратен метър от нея.

— Което означава, че знае за втория вход? — подхвърли Нокс.

— Длъжни сме да приемем, че знае.

Надявам се обаче да не е чувала за третия начин за достъп и изход от базата, добави мислено той. Просто защото го знам единствено аз.

Беше открил изхода на четвъртия месец от пребиваването си в Планината на смъртта, когато страшно много се нуждаеше да остане сам, поне за известно време. Да си поеме дъх, да събере мислите си, да се измъкне от дяволската дупка, в сравнение с която затворите приличаха на луксозни курорти. Но именно благодарение на нея той беше издържал строгия тъмничен затвор, в който по-късно попадна заедно с Нокс.

Защото вече бях оцелял при далеч по-тежки условия — цяла година в Планината на смъртта.

— Едно не мога да разбера — обади се Чапман. — Защо тази жена се установява на подобно място, отвлича Кейлъб и Анабел, а после те предизвиква да я последваш тук? Нали уж никой не може да се измъкне от базата?

— Според мен тя няма намерение да се измъква — мрачно въздъхна Стоун. — Примирила се е, че ще загине заради онова, което е направила. Това също е избор.

— В смисъл, че иска да умре? — погледна го Нокс.

— Да, но заедно с нас — уточни Стоун.

— Такъв противник е много опасен — обади се Фин. — Отказва се от живота като онези фанатици с бомби на кръста.

— Дано си мисли същото и за мен — въздъхна Стоун.

Другите трима се спогледаха, но не казаха нищо.

Мълчанието беше нарушено от Чапман.

— И тъй, през официалния вход или през другия? — попита тя. — Все някак трябва да проникнем в периметъра.

— С нея ще бъдат шестима телохранители. Всичките руснаци, твърди като гранит. Ще застрелят всеки, когото тя им посочи.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Периметърът е огромен. Поне един от тях трябва да остане да пази Кейлъб и Анабел. Няма да броим Фрийдман, която без съмнение ще бъде на някое защитено място. Значи петима души трябва да охраняват една наистина много голяма площ. Няма как всички да бъдат съсредоточени около местата за проникване. Поне трима трябва да останат като вътрешна охрана. Тоест двата входа ще бъдат охранявани само от по един човек, което е крайно недостатъчно.

— Какво мислиш, че очакват от нас?

— Да ударим и двата входа едновременно, пък който екип извади късмет… Но ако го направим, ще трябва да се разделим. Тоест двама наши срещу един от страната на противника. Но ако ударим само единия вход, ще бъдем четирима срещу един.

— Така повече ми харесва — обади се Нокс.

— И на мен — кимна Стоун. — Но въпреки това няма да го направим по този начин.

— Защо? — учудено попита Чапман.

— Ще видиш.

Останал сам, Стоун внимателно се промъкваше между големите скални късове. Целта му беше втория вход на тренировъчната база в Планината на смъртта. Някога, в качеството си на новоизбран член на мечтания от всички отряд за специални поръчения на ЦРУ „Трите шестици“, той беше прекарал по тези места цяла година, усвоявайки нови начини да ловува и убива, превръщайки се в нещо средно между човек и звяр. Постепенно беше станал съвършен хищник, напълно лишен от нормалните човешки емоции — най-вече от състрадание и съчувствие към себеподобните си. Планината на смъртта създаваше най-хладнокръвните убийци на света, а Джон Кар беше пръв между тях.

Постепенно обучението ставаше все по-интензивно и нечовешко. До такава степен, че Стоун и част от колегите му започнаха да търсят начин за поне временно измъкване от базата. Не за да пробягат трийсетте километра до градчето, за да се напият и да преспят с някое местно момиче, а за да останат сами под луната и звездите, да усетят свежия ветрец, да видят зеленината на дърветата и да почувстват земята под краката си.

Самият Стоун искаше да се увери, че светът извън Планината на смъртта все още продължава да съществува. Технически погледнато, назначението в „Трите шестици“ се водеше доброволно, но на практика съвсем не беше такова. Той все още помнеше посещението на човека от ЦРУ в казармата. Взводът му се беше прибрал от Виетнам съвсем наскоро. За проявен героизъм в боя Оливър Стоун беше предложен за Медала на честта, но така и не го получи. Виновен беше един от висшестоящите офицери, който умишлено скри документите му. Ако беше получил този медал, съдбата му вероятно щеше да се развие другояче, тъй като наградените с него редови бойци бяха малко.

И така, мъжът в костюма се появи в казармата и направи своето предложение. Да се прехвърли на нова служба, в друга държавна структура, която се бори с враговете на страната. Точно така беше казал: „Ела да се бориш с враговете на страната.“ Без никакви подробности. Стоун погледна командира си за съвет, но нещата явно беше предрешени. Едва двайсетгодишен, многократно награждаван за отлична служба във Виетнам, Стоун беше изтеглен от бойната си част със забележителна бързина, след което попадна в Планината на смъртта.

Светлината беше слаба, но той нямаше проблеми с придвижването по една пътечка, чиито извивки все още помнеше наизуст. По същия начин се беше почувствал и при неотдавнашното си посещение тук. Помнеше всичко, до последната подробност, все едно че изобщо не беше напускал тези места. Сякаш тези детайли бяха запечатани отделно, в обособени мозъчни клетки, без никаква следа от деградация на паметта, като злокачествен тумор, който чака момента за фаталното си разпространение. Всичко беше въпрос на време. Всяка част от тялото му беше уязвима за този тумор. Както по времето на службата му в отряда „Трите шестици“.

Не след дълго тъмнината стана непрогледна и той беше принуден да си сложи стария прибор за нощно виждане, който носеше със себе си. Пропастите от двете страни на пътеката сега бяха значително по-плитки. Той крачеше напред все така бодро, доволен от факта, че въпреки годините е успял да запази добрата си форма. Без нея никога не би се справил. Спомни си далеч по-едрия Рубън Роудс, който преди време също беше успял да се промъкне през острите скали заедно с него, когато се бяха появили тук, за да спасят президента Бренан.

Всички членове на „Трите шестици“ бяха слаби и жилави. Само мускули и нищо друго. Те бяха в състояние да тичат дванайсет часа на ден и да стрелят на тъмно, без да пропускат целта. Можеха да променят плановете си в движение и да откриват дори най-добре замаскираните цели. Стоун не можеше да отрече, че всичко това му носеше дълбоко удовлетворение и го караше да се чувства добре.

— Но никога не съм проявявал желание да се връщам на това място — рече си полугласно той.

Забави крачка, после спря. Входът, който търсеше, беше съвсем близо, замаскиран в задната част на комплект подвижни кухненски шкафове. Без съмнение дело на курсанти, преминали обучението си тук преди него. Една нощ той и колегите му просто го бяха открили и се бяха възползвали от него. Явно и други членове на „Трите шестици“ преди тях са имали нужда от глътка свобода. А може би беше дело на хората, които командваха в Планината на смъртта, преценили правилно, че курсантите трябва да получат усещането за поне мъничко контрол върху собствения си живот, за няколко мига почивка от ада, в който живееха.