От показанията на работниците в разсадника ставаше ясно, че Кравиц е имал свободен достъп до дървото през цялото време на подготовката за засаждането му, чак до товаренето му на камиона. Включително и извън работно време, тъй като имал ключ за специалното помещение, в което е било обработвано. Според авторите на доклада укриването на бомба в толкова голямо коренище, включително и под формата на баскетболна топка, не е представлявало трудност за опитен специалист като Кравиц, който ловко я е замаскирал с пръст и преплетени корени.

Кравиц бе прострелян с дългобойна пушка. Куршумът го улучил право в сърцето, причинявайки мигновена смърт. Стоун изпита неволно уважение към снайпериста, който бе произвел този изключителен изстрел въпреки огъня, открит от него и Чапман. Секретарката била убита с пистолетен куршум 45-и калибър, а Лойд Уайлдър бил разстрелян от упор с пушка. И накрая, Том Грос бил ликвидиран с два куршума 45-и калибър в гърдите. Той също успял да произведе изстрел, който попаднал в насрещната стена.

Различните оръжия предполагали най-малко двама нападатели. Проблематична била пушката, която гърми доста силно. Пистолетът можел да е оборудван със заглушител, но, така или иначе, никой не чул нищо, беше заключението на доклада. Което не изглеждаше чак толкова невероятно. Стоун си спомни, че още при появата си в разсадника в компанията на Грос и Чапман беше отбелязал отдалечеността му от пътя. Напълно възможно беше изстрелите да не са били чути от преминаващите коли, а работниците да са се намирали на доста голямо разстояние от офиса. Самата сграда беше ниска и дълга и закриваше гледката към пътя. Оттук и показанията на работниците, че никой не бе чул или видял каквото и да било.

Стоун се облегна назад и отпи глътка кафе. Навън бавно се разсъмваше.

И тъй, Кравиц е бил участник в бомбения заговор, ликвидиран веднага след появата на ченгетата. Кратко и ясно, подкрепено от неопровержими доказателства. Но защо изобщо се беше стигнало до акцията в разсадника? Дали Лойд Уайлдър беше участвал в конспирацията? Нямаше доказателства в подкрепа на тази хипотеза. А Стоун добре помнеше изражението му, когато го информираха за целта на посещението си. През живота си беше виждал много лъжци, но Уайлдър не му приличаше на такъв. Секретарката? Нямаше логика. Нито пък някакви улики срещу нея.

Навън се разнесоха стъпки и той побърза да затвори лаптопа. Стаята потъна в мрак. Извади пистолета от чекмеджето на бюрото и приклекна. Очите му останаха на сантиметър над плота, също като при посещението на Райли Уийвър. Започна да му писва от среднощни посещения.

В рамката на вратата се появи силует на жена. Това личеше от косата, както и от формата на лицето и горната част на тялото.

Агент Чапман? Не, тази беше прекалено висока, е доста по-дълга коса.

— Оливър?

Той свали пръст от спусъка и се изправи.

Секунди по-късно се озова лице в лице с Анабел Конрой, която влезе в къщичката и се тръшна на един от столовете пред камината.

— Какво търсиш тук, Анабел?

— Трябва да поговорим — мрачно отвърна тя и кръстоса ръце пред гърдите си.

— За какво?

— За всичко. Да започнем с личните ти неприятности.

— Ще се справя с тях — отвърна той. — Не искам всички вие да…

— Какво не искаш? — остро попита тя. — Да не ни е грижа какво става е теб? Да чакаме погребението ти, а после да си задаваме въпроси? Това ли искаш?

Стоун седна до нея и пъхна пистолета в колана си.

— Не, разбира се — каза той.

— Просто искаме да ти помогнем. Както ти си го правил за мен и за всички останали от клуб „Кемъл“.

— Вече ми върнахте услугата, забрави ли? Без вас отдавна щях да съм мъртъв в Дивайн.

— Тук не става въпрос за връщане на услуги, Оливър. Аз съм ти приятелка. Винаги съм готова да ти помогна.

Стоун въздъхна дълбоко.

— Къде са останалите?

— Чакат в колата.

— И аз така си помислих. Защо не ги поканиш да влязат? Ще сложа още кафе.

— Донесли сме закуска.

Той вдигна глава и в очите му проблеснаха весели искрици.

— Това е положението — усмихна се Анабел. — Клуб „Кемъл“ завинаги!

Подробното изложение на фактите отне близо три часа, но в крайна сметка Стоун успя да ги запознае с основните насоки на разследването. Фин, Рубън и Кейлъб се бяха настанили на столовете около бюрото, а Анабел беше кацнала на самия плот. Отсъстваше само Алекс Форд, който беше дежурен.

— Значи все пак сте заловили бомбаджията, или поне един от тях — отбеляза Кейлъб.

— Може би — каза Стоун.

— Не изглеждаш много убеден — обади се Фин. Беше с тъмносин пуловер, джинси и прашни боти. В колана носеше своя глок.

— Разполагаме с всевъзможни доказателства — отвърна Стоун. — Дори с повече, отколкото са нужни.

— И ФБР ли мисли така? — попита Рубън.

— Не знам. Не бих казал, че се радвам на тяхното благоразположение, поне в момента.

— Но ако всичко това не е дело на мъжа от разсадника, на кого е тогава? — попита Анабел. — Ако искаш да кажеш, че става въпрос за постановка, тя със сигурност е страхотна.

— Съгласен съм. — Стоун понечи да каже още нещо, но в същия момент на вратата се почука.

Беше Чапман.

— Най-накрая се осъзнах и потърсих помощта на приятелите си — обяви й директно Стоун.

— В какъв смисъл? — попита тя, докато бавно оглеждаше присъстващите.

— За разследването.

— За коя агенция работят?

— Аз съм служител в Библиотеката на Конгреса — гордо обяви Кейлъб.

— Не се и съмнявам! — каза Чапман троснато.

— Моля? — сепнато я погледна дребничкият мъж.

Без да му обръща внимание, тя рязко попита Стоун:

— Какво става тук, по дяволите?

— Снощи се видях с Макелрой, който ми предаде рапорта на ФБР за инцидента в разсадника — поясни Стоун. — Току-що го прегледахме заедно с моите приятели.

— С твоите приятели значи — мрачно каза тя. — Кой от тях ще ни помогне? Някакъв си библиотекар ли?

— Аз съм специалист по редки издания — с достойнство поясни Кейлъб. — Нещо като Джеймс Бонд в моята област.

— Имам ли избор? — обърна се Чапман към Стоун.

— В какъв смисъл?

— Не желая да работя с тях.

— Ако държиш да останеш с мен, ще трябва.

— Доста странно действате в тази страна — отбеляза тя.

— Така е — съгласи се Стоун. — А сега искаш ли да те запозная с доклада на ФБР, или Макелрой вече е свършил тази работа?

Двайсет минути по-късно Чапман беше информирана както за пълното съдържание на доклада, така и за скептицизма на Стоун относно заключенията в него.

— Добре де, кой го е извършил, ако не е Кравиц? — попита тя.

— Точно това трябва да разберем. Но може пък хората от Бюрото да са прави, а аз да греша.

— И как ще действаме? Със знанието и сътрудничеството на ФБР ли?

— Нито с едното, нито с другото — поклати глава Стоун.

Чапман издърпа стола на Кейлъб и се тръшна върху него.

— Да ти се намира уиски? — немощно простена тя.

— Защо ти е?

— Ако ще нарушавам закона и дадената клетва, бих искала да го направя в малко поотпуснато състояние на духа — отвърна тя. — Ако не възразяваш, разбира се…

— Не си длъжна да го правиш, агент Чапман — хладно я изгледа Стоун. — Планът е мой, отговорността — също.

Сигурен съм, че шефът ти ще ме разбере. Това ще ти даде възможност да се оттеглиш с достойнство.

— А после какво? Най-вероятно ще ме върнат в добрата стара Англия.

— Нещо такова.

— Няма да стане. Недовършената работа ме изважда от равновесие.

— Мога да те разбера — усмихна се Стоун.

— Добре де, какво правим оттук нататък? — приведе се напред Чапман.

— Ще изготвим план за действие, който може и да се променя. Но важното е никой друг да не пострада.

— Няма как да гарантираме подобно нещо, Оливър — обади се Анабел.

— В такъв случай планът трябва да съдържа максимални гаранции за всеки един от нас.