— Какво търсим? — попита Чапман. — От тук може да се стреля директно към парка, но ние вече го знаем.

— Според мен има и още нещо.

— Какво?

— Ако знаех, нямаше да надничам през този прозорец.

Загледа се отвъд парка, на юг от Белия дом. В главата му се въртеше нещо важно, но той все още не можеше да го формулира. Беше сигурен, че е било пред очите му. Цяла сутрин си напрягаше мозъка, но ефектът беше обратен — подробностите избледняваха все повече.

Чапман се облегна на рамката и впери очи в него.

— Като гледам как се напъваш, направо ще ми се пръсне главата — подхвърли тя.

— Да вървим! — внезапно рече той. — Искам да проверя нещо на дъската за съобщения в Университета на Джорджтаун.

— Да не би да си в социална мрежа с тамошните студенти?

— Не с тях. Надеждите ми са свързани с малко по-възрастна особа.

— Нещо интересно? — попита Чапман, докато Стоун разглеждаше забодените на дъската съобщения. Вниманието му беше привлечено от лист хартия, прикрепен на пет-шест сантиметра от бележката, която беше окачил предишната вечер. Прочете написаното върху него и бързо разгада кодираното съобщение.

— Да — кимна той. — Да вървим.

Пътуването им беше кратко — до апартаментчето над химическото чистене. Аделфия отговори на почукването и ги покани да влязат. Стоун седна и бавно се огледа.

— Не знаех, че си се върнала тук — промълви той.

— Не съм — поклати глава тя. Беше облечена с дълга пола и бяла туника. На шията й висеше гердан от зелени мъниста. Посребрената й коса беше събрана на кок. — Това е временно положение. — Замълча за момент, после добави: — Останах изненадана от бележката ти.

— Радвам се, че нашият шифър все още работи.

— Какво искаш от мен? — директно попита тя.

— Как е Фаут Тюркекул?

— Аха, значи той е причината да дойдеш. Търсиш информация за него.

— Проблем ли има?

— Знам, че си го поставил под наблюдение. Но това може да се окаже много опасно за него.

— Обстрелът на парка е бил осъществен от административна сграда. Не мислиш ли, че и това е опасно?

Аделфия се облегна назад. Чертите й останаха напълно непроницаеми, особено за човек като Чапман, която изобщо не я познаваше. Но Стоун веднага усети, че е заинтригувана и същевременно разтревожена.

— Това вече е потвърдено, така ли?

— Да, за мое дълбоко удовлетворение — кимна той.

— А защо ми го съобщаваш? Аз не съм участник в разследването. Мисията ми е свързана единствено с Фаут.

— А ако се окаже, че двете неща имат общо помежду си?

— Невъзможно! — отсече категорично Аделфия.

— Защо сте толкова категорична? — намеси се Чапман. — Би трябвало да отчитате подобна възможност.

Аделфия изобщо не си направи труда да я погледне.

— Не очаквах, че имаш за партньор толкова нервна личност, Оливър — спокойно отбеляза тя.

— Наистина ли отхвърляш подобна възможност? — внимателно я погледна той. — До степен да се окажеш неподготвена?

Аделфия се приведе над масата.

— Фаут е подготвен за всичко — отвърна тя.

— Храни се, преподава, чете. Предполагам, че между тези неща отделя време за издирването на Бин Ладен, въпреки че той се намира на другия край на света.

— Както вече си разбрал, плановете все още са в предварителната си фаза.

— Този, който го следи, отбелязва, че не се занимава с никаква подготовка.

— Това невинаги личи.

— Напротив, Аделфия, личи. Особено за опитното око.

— Какво искаш да кажеш?

— Че може би съм получил невярна информация за Фаут.

— В смисъл?

— В смисъл, че той няма нищо общо с издирването на Бин Ладен.

Аделфия изправи гръб. Стоун забеляза, че пръстите на лявата й ръка потрепват.

— Логично е, не мислиш ли? — продължи той. — За да ме тласнеш в погрешна посока, ти споделяш, че Фаут преследва най-големия терорист в историята след Хитлер. Вероятно си разчитала, че споменаването на името му ще бъде достатъчно и аз няма да поискам допълнителни обяснения.

— Искаш да кажеш, че той изобщо не преследва Бин Ладен? — вдигна вежди Чапман.

Стоун задържа поглед върху лицето на Аделфия.

— Е? — прошепна той.

Тя стана, пристъпи към прозореца и надникна навън.

— Там няма никой, който да е свързан с мен — рече Стоун. — Но ти вероятно се тревожиш за друго.

— Не искам да те забърквам, Оливър — обърна се Аделфия. — Наистина не искам. Казвам ти го като на стар приятел.

— Аз вече съм забъркан — въздъхна Стоун и се изправи. — Имам един последен въпрос.

— Не обещавам, че ще ти отговоря.

— Онази вечер Тюркекул не беше в парка, за да се срещне с теб. С кого е трябвало да се види?

Напуснаха апартамента на Аделфия, без да получат отговор.

— Как разбра, че целта им не е Бин Ладен? — попита Чапман. — И че Фаут Тюркекул е имал среща с друг човек?

— Само подозирах — въздъхна Стоун. — Но благодарение на реакцията на Аделфия вече съм сигурен.

— Но тя не каза нищо!

— Точно това потвърди подозренията ми.

— Защо изобщо имаш някакви подозрения? — не се отказваше Чапман.

— Не можеш да възложиш на някого да издирва Бин Ладен и да го назначиш на преподавателско място в някой тукашен университет, освен, разбира се, ако не си убеден, че въпросният терорист се крие някъде тук, на Източното крайбрежие. Лишено е от логика. Затова помолих Хари да го следи. Не толкова да го пази, колкото да разбере с какво се занимава. Или по-скоро с какво не се занимава.

— А как разбра, че Тюркекул не е имал среща с Аделфия?

— Човек не определя такива срещи, за да не се появи на тях. Те контактуват чрез кодирани съобщения на онази дъска. Срещата е била насрочена за късно вечерта. Разстоянието между университета и парка се изминава за пет минути с кола, а Тюркекул би могъл да провери дъската непосредствено преди да тръгне. Ако нещо е възпрепятствало Аделфия в последния момент, би трябвало да го уведоми. Тя реагира много бързо на моето съобщение, което показа, че редовно проверява дъската. Така би отпаднала необходимостта той да се мотае из парка и да я чака. Би било глупаво и неефективно, в случая дори смъртоносно.

— Но с кого е имал среща, след като не е била тя? И срещнал ли се е с някого изобщо?

— Не. Поне аз не видях никого.

— Това какво ти говори?

— Че срещата е била извънредна и хората над него вероятно не са знаели за нея.

— Но ако Тюркекул е бил ценен за тях, те щяха да му поставят охрана. А дори въпросната среща да е била извънредна, това не означава, че не е била свързана с мисията му. Следователно трябва да е била важна и за хората над него.

— В такъв случай има вероятност да са го подмамили.

— Но не са го убили. Което би се случило лесно, ако стрелбата бе започнала няколко минути по-рано. Не, мишената не е бил той.

— Горката ми глава ще се пръсне от предположения — каза Чапман. — За съжаление нито едно от тях няма смисъл.

Върнаха се в парка. Стоун се зае да го обхожда — от север на юг, после от изток на запад. Чапман покорно го следваше, отначало обзета от любопитство, а после от отегчение.

— Вдъхновение ли чакаш, като обикаляш местопрестъплението? — попита най-сетне тя.

— Не вдъхновение, а отговори — отвърна той и отново погледа към сградата, от която вероятно бяха дошли изстрелите. — Някой открива огън. Хората се разбягват. Падиля пада в ямата и бомбата се взривява…

— Взривява се не според плана. А ние трябва да разберем за кого е била предназначена. Постоянно се връщам към това. Трябвало е да избухне, когато в парка се появят ВИП персони. Успеем ли да открием мишената, ще можем да върнем лентата и да стигнем до организаторите на заговора. Поне аз се надявам да е така.

Стоун поклати глава.

— Все още ни липсва нещо. Картината не е пълна. — Той замълча за момент. — Добре, нека действаме по метода на елиминацията.