— Към подателя?

— Точно така. Преводът е бил анулиран.

— Кога е станало това?

— Същия ден, в който Алекс за малко не загина.

— След като са разбрали за провала на Фрийдман?

— Именно.

— Значи е получила половината от парите след изпълнението на част от задачата — най-вероятно след експлозията в „Лафайет“, убийството на Том Грос и ликвидирането на свидетелите в лицето на Сайкс, Донахю и латиноамериканците.

— А Тюркекул? — напомни му Анабел.

— Той е по-специален случай. Отначало помислих, че тя просто се е възползвала от предоставения й шанс, но сега вече не съм толкова сигурен.

— Не те разбирам.

— Май и аз не разбирам. Ще се наложи да изчакаме развоя на събитията. Има ли начин да разберем къде са били преведени парите?

Анабел поклати глава.

— Полицията настоя швейцарските банки да дават сведения по определени сметки и те отстъпиха. Но това дава тласък на нелегалните преводи към Карибите, а банкерите там се оказват доста по-неотстъпчиви от швейцарците. Ще ни трябва много по-специализирана помощ, за да се доберем до информация.

— Мисля, че мога да направя нещо по въпроса — промълви Стоун.

— Но Фрийдман разполага с половин милиард долара — предостатъчно, за да организира перфектен план за изчезването си.

— Така е. Но ще се изправи и пред някои проблеми.

— Работодателят й?

— Бягството й ще изпрати сигнали, които могат да бъдат разчетени. На първо време ще иска да спечели време с надеждата, че преследвачите й постепенно ще отслабят натиска, заети от други неотложни проблеми.

— Но тя би могла да разкрие картелите, които имат отношение към убийствата — изтъкна Анабел. — И да се превърне в опасен свидетел срещу тях.

— Фрийдман е изключително умна жена и без съмнение е отчела тази възможност — кимна Стоун. — Което е още една причина да действа предпазливо. Но това е само едната страна на уравнението.

— В смисъл, че другата страна са ченгетата, които едва ли ще се откажат да я преследват?

— Именно. Обзалагам се, че вече знае какво планираме.

Анабел събра нещата си, готова да си тръгне.

— Какво ще правим, ако Алекс не успее да прескочи трапа, Оливър? — тихо попита тя и очите й отново се напълниха със сълзи.

Стоун протегна ръце и я взе в прегръдките си. Анабел Конрой — може би най-голямата измамница на своето поколение, но жена с изключително чувство за лоялност — безпомощно се разрида на рамото му.

Стоун изчака известно време, после тихо промълви:

— Без него ще ни бъде изключително трудно, Анабел. Ние с теб най-добре го знаем.

Анабел мрачно поклати глава и си тръгна. Стоун изчака колата й да потегли и се прибра в къщичката.

След известно време извади телефона си и набра номера на човек, с когото се познаваше отскоро, но помежду им вече се беше установила изключително здрава връзка.

Насреща вдигнаха.

— Обажда се Оливър Стоун.

Отговорът беше типичен за Джо Нокс.

— Вече започвах да се питам кога най-сетне ще ми се обадиш за цялата тая бъркотия. След един час съм при теб.

Макар и петдесетгодишен, Джо Нокс беше запазил фигурата си на защитник, какъвто навремето беше в колежанския отбор по американски футбол. Двамата със Стоун бяха лежали заедно в затвор със строг режим, хвърлени там без съд и присъда. Нокс беше получил задачата да открие и залови Стоун от човек с високи позиции в ЦРУ, който впоследствие се оказа престъпник. Оцелявайки в жестоките условия на затвора единствено благодарение на взаимното си доверие, двамата постепенно станаха близки приятели.

— Следя отблизо всичко — заяви Нокс, след като се настаниха един срещу друг в малката къщичка на Стоун. — Както от пресата, така и по други, не толкова официални канали в Управлението. — Преди време, още докато бяха в затвора, Алекс Форд беше помогнал на дъщеря му да го издири и Нокс никога нямаше да забрави това. От изражението му личеше, че е готов на всичко, за да залови мръсниците, които бяха довели Алекс до това състояние.

— В такъв случай да не губим време — подкани го Стоун. — Искам да знам кой от мексиканските наркокартели е превел наскоро голяма сума пари в карибска банка, а после е анулирал изплащането на петстотин милиона долара.

— Лоша работа, Оливър — въздъхна Нокс.

— Карлос Монтоя?

Приятелят му кимна.

— Руснаците са изклали семейството му. Майка му, жена му и трите му деца. Открили са ги захвърлени в някаква канавка. Войната е безпощадна. В момента базата на Монтоя се намира в покрайнините на Мексико Сити. Бизнесът му е деветдесет процента ликвидиран, но той все още разполага с достатъчно средства, за да стигне до всяка точка на света.

— За нас това е добре. Фрийдман е принудена да действа крайно предпазливо, което ще забави плановете й да изчезне.

Нокс се замисли за момент.

— Тя има и друг проблем — промълви той.

— Трябва й закрила.

— Вярно, но няма да я получи от латиноамериканците. Никой не би дръзнал да я подкрепи срещу Монтоя. Американските гангстери също ще се държат настрана от нея, защото не искат да се забъркват в опит за убийство на президента. Присъдите са максимални, а копоите на ФБР — цяла армия. Тя би могла да потърси помощ от руснаци. На тях изобщо не им пука кой им плаща. Другият вариант е да се свърже с определени групировки в Далечния изток.

— Което означава, че трябва да открием поне половин дузина такива хора, влезли напоследък в страната — отбеляза Стоун. — Ти можеш ли да направиш нещо в тази посока?

— Мога дори и в лош ден като този — увери го Нокс, сведе поглед към ръцете си и добави: — Какви са шансовете на Алекс?

— Не особено големи — въздъхна Стоун.

— Той е прекрасен човек и страхотен професионалист.

— Такъв е.

— Неведнъж ни е спасявал.

— Което означава, че трябва да свършим всичко както трябва. Заради него.

— До шест часа ще имам новини за теб — изправи се Нокс.

След като изпрати приятеля си, Стоун предприе малка разходка из гробището. Не след дълго стигна огромен дъб и седна на пейката под него. Вече беше изгубил един от най-близките си приятели, а сега всеки момент можеше да изгуби и друг.

Очите му се спряха на близкия надгробен камък. В друго гробище, недалеч оттук, лежеше Милтън Фарб. Имаше опасност Алекс Форд да се присъедини към него.

Нещата бяха безпощадно ясни: или той, или Фрийдман. Единият от тях нямаше да оцелее. Не и след всичко, което тя беше направила.

Или Фрийдман щеше да отърве кожата, или той.

Средно положение нямаше.

Претърсването на офиса на Фрийдман не даде резултат. Не се изненадаха, тъй като тя беше официално уволнена и беше опразнила стаите. Удариха на камък и в дома й във Фолс Чърч. Къщата се оказа абсолютно празна. По всичко личеше, че я е напуснала набързо, може би изненадана от реакцията на Сикрет Сървис, след като Стоун ги предупреди за нея.

Огледаха за последен път триетажната къща, построена в началото на осемдесетте и обитавана от Мариса Фрийдман от 2000-та година насам.

— Ашбърн ми даде списък с вещите, които са изнесли оттук, но в него няма нищо интересно — обясни Стоун на Чапман, която седеше на един стол и се оглеждаше. — Никакви лични снимки, никакви тетрадки или годишници, в които се споменава семейство. Тази жена се е погрижила за всичко.

— Тя е шпионка и знае какво прави.

— Дори шпионите имат личен живот — поклати глава Стоун. — Голяма част от него може да е измислена, но всеки притежава някакви лични вещи.

— Какво знаем за миналото й? — попита Чапман.

— Родена е в Сан Франциско, единствено дете в семейството. И двамата й родители са починали.

— Как?

— При пожар.

— Не мислиш ли, че…

— Не. Тогава тя е била едва четиригодишна. Едва ли ги е убила. Били са заможни хора, но данъците са изяли голяма част от наследството. А роднините, които са я отгледали, вероятно не са били особено щедри. Тя е била умно дете. Основното си образование е получила в Станфорд, а после е завършила Юридическия факултет на Харвард. Там я вербува ЦРУ. В продължение на дълги години е един от най-добрите оперативни агенти на Управлението. Фасадата с фирмата за лобиране се оказва отлична. Тя й позволява да пътува по света и да събира ценна разузнавателна информация.