— Как? — вдигна вежди тя.

— С кого е имал среща Тюркекул, след като не е била Аделфия? — Погледът му зашари из парка. — Не е бил вашият агент, не е бил Падиля, не съм бил и аз…

— Какво?! — зяпна от изненада Чапман. — Нима имаш предвид жената?

— Именно — кимна Стоун. — Мариса Фрийдман.

— Защо Фрийдман? — попита Чапман, докато крачеха по Ейч Стрийт.

— Защото беше в парка. Методът на простата елиминация.

— Но тя обясни защо е била там, и то доброволно.

— Ако бях гузен за нещо, вероятно и аз бих постъпил така. Лицето й е засечено от охранителните камери. Логично е да даде някакви обяснения, защото обратното би изглеждало доста подозрително. Затова идва при нас и разсейва подозренията ни, като се представя за добра гражданка, която спазва законите.

— Прекалено добра гражданка! — подметна Чапман и посочи редицата сгради на Джаксън Плейс. — Офисът й е отсреща, което автоматично оправдава присъствието й в парка!

— Свали си ръката, ако обичаш! — рязко заповяда Стоун. — Може да те види от прозореца.

Чапман побърза да се подчини, почервеняла от смущение.

— Извинявай.

— Тя спомена, че е лобистка и вероятно е такава. А може би и нещо повече.

— Може би Тюркекул наистина е имал среща с нея…

— Ако е планирал някаква извънредна среща в парка, тя е била именно с Фрийдман — каза Стоун.

— Но би трябвало да информира сър Джеймс и останалите, нали?

— Може би и те я прикриват.

— Защото също е част от мисията?

Стоун кимна.

— Значи Фрийдман се озовава в парка, защото Тюркекул също е там.

— Да, ако моята хипотеза е вярна — отвърна Стоун.

— Но дали са се срещнали?

— Тръгнаха си по едно и също време. Лично аз не забелязах никакви контакти помежду им, докато бяха в парка. Тя говореше по телефона си, но той — не.

— Може би са щели да се срещнат, но…

— Но тогава избухна бомбата и започна стрелбата.

— Каква би била целта на една такава среща?

— Нямам представа. Но едва ли, за да обсъдят залавянето на Бин Ладен.

— Добре де, а ние как ще действаме оттук нататък?

— Ако я притиснем, а зад нея стоят високопоставени лица, със сигурност ще ни сритат задниците.

— Значи не можем.

— Официално не. Но има и други начини.

— Какви?

Стоун извади джиесема си и набра някакъв номер.

— Анабел? Имам нова задача за теб.

На другата сутрин Анабел и Кейлъб се появиха в офиса на Мариса Фрийдман, след като предварително поискаха среща. Външният вид на Анабел беше коренно променен — къса руса коса, умерен грим, европейски дрехи и доста автентичен акцент, смесица между немски и холандски. Кейлъб беше облечен в черно, а изтъняващата му коса беше старателно сресана назад. С леко набола брада и очила с квадратни рамки на носа. В ръката си държеше незапалена цигара. Срещнал въпросителния поглед на Фрийдман, той любезно обясни, че само това помага на опитите му да се отърве от вредния навик.

— Май сме в една лодка — усмихна се тя, запретна ръкава си и му показа лепенката никорет.

Офисът й беше на последния етаж и от прозорците се разкриваше великолепна гледка към парка.

— Съвсем наскоро ни позволиха да влизаме в сградата — каза тя.

— А по каква причина ви бяха забранили? — попита Анабел.

— Заради взрива и стрелбата в „Лафайет“.

— Мили боже, взрив, стрелба! — възкликна Кейлъб.

— Не сте ли чули? — изненадано ги изгледа Фрийдман.

— Може би сте забелязали акцента ми — отвърна Анабел. — Чужденка съм.

— Аз също — добави Кейлъб.

— Чувала съм, че повечето американци притежават оръжие — каза Анабел. — Значи да се стреля с нормално, така ли?

— Не, слава богу — поклати глава Фрийдман и се приведе напред. — Признавам, че бях заинтригувана от вашето телефонно обаждане. Наистина ли искате да откриете екологични работни места, както го правите в Европа? Мога ли да знам защо тук?

— Заради тамошната бюрокрация, която ни убива — каза Анабел. — Най-трудно се работи при правилата в Европейския съюз, част от които са абсурдни. Притежаваме добър бизнес модел и отлични технологии, което обаче не означава нищо, след като не можем да ги използваме.

— Аз имам известен опит тук, въпреки че беше отдавна — добави Кейлъб. — От приятели знам, че Америка е най-доброто място за нашия бизнес, защото вие държите на екологията и ограниченията са сравнително малко. Нещата могат да се уредят бързо, главно благодарение на някои специални инициативи на вашето правителство.

— Вярно е — кимна Фрийдман, после внезапно попита: — В коя държава сте се установили?

— Във Франция.

Тя му зададе дълъг въпрос на френски, но той отговори спокойно и с характерното си чувство за хумор, което я накара да се разсмее.

После Анабел подхвърли нещо на немски и Кейлъб й отговори на немски.

— Боя се, че немският ми е много слаб — каза Фрийдман.

— Моля да ни извините — рече смутено Анабел. — Беше неучтиво от наша страна.

— Вие, европейците, владеете много езици и ни карате да се чувстваме неуки.

— Бих казала, че вашият френски е отличен — отбеляза Анабел.

— С какво мога да ви помогна?

— Трябва ни някой, който да лобира за нас във Вашингтон. Имаме намерение да построим завод за екопродукти, но се нуждаем от някои лицензи, които едва ли ще получим без политическа подкрепа.

— Според мен става въпрос за лобизъм — обади се Кейлъб. — Приятели по високите етажи.

— Мога да ви предложа услугите си в тази посока — кимна Фрийдман. — Имам контакти с много хора в правителството, особено в енергетиката. Но кой ви насочи към мен, ако позволите да попитам?

— Никой, заложихме на близостта — каза Анабел и кимна към прозореца.

— С Белия дом ли? — проследи погледа й Фрийдман и се усмихна. — Интересен подход. Но ще ви призная, че именно това беше една от причините да се установя тук.

— Разбира се, погледнахме и списъка с клиентите ви — каза Анабел. — Направи ни впечатление, че много от тях работят в нашата област.

— Разкажете ни нещо по-конкретно за дейността си — добави Кейлъб, почуквайки с цигарата върху плота. — Искаме да сме сигурни, че сте в състояние да ни помогнете. Все пак става въпрос за оборот от милиарди евро, или по-скоро долари, ако ще работим тук.

— Разбира се — съгласи се Фрийдман и ги запозна накратко с дейността на компанията, със собственото си образование и опита си, както и с областите, в които би могла да им бъде полезна.

След като свърши, тя се облегна на стола си и спокойно добави:

— За работата, която евентуално бихте ми възложили, ще поискам възнаграждение от десет хиляди долара месечно. Тази сума е изцяло в рамките на обичайните ни хонорари. За допълнителни услуги ще бъдат необходими и допълнителни суми. Всички условия ще намерите в нашите стандартни договори за хонорари.

— Разбира се — кимна Анабел. — Това си е в реда на нещата.

— В коя част на Германия живеете? — погледна я от упор Фрийдман.

— В Берлин. Но съм израснала другаде.

— О, така ли? Къде, ако позволите да попитам?

— На различни места — неопределено отвърна Анабел.

— Тя е космополитна личност — поясни Кейлъб. — И потайна.

— Напълно разумно — съгласи се Фрийдман. — В днешно време всеки следи всекиго.

— Ще поддържаме връзка — изправи се Анабел. — Auf Wiedersehen.

— Ciao — добави Кейлъб.

Оправиха се към един хотел в Северна Вирджиния, където бяха наели стая в случай, че някой все пак реши да ги проследи. Взеха асансьора и се насочиха към една врата в дъното на коридора. Стоун и Чапман ги чакаха в стаята.

Разказаха подробно за срещата си с Фрийдман.

— Дали подозира нещо? — попита Чапман.

— Изглежда ми достатъчно добра, за да подозира всичко — отвърна Анабел, а Стоун кимна в знак на съгласие. — Май действително управлява лобистки бизнес.