А в момента имам няколко сериозни проблема.

Тихото пропукване на съчки зад гърба му го накара да се обърне.

— Защо имам чувството, че никога не спиш?

Към него крачеше Чапман. Тъмни панталони, бяла блуза, кожено яке. Леката издутина под него сочеше мястото на валтера.

— Същото важи и за теб — отвърна той.

— Трябваше да те видя.

— Защо?

— Гладен ли си?

Стоун изведнъж установи, че е адски гладен. Не помнеше кога за последен път беше слагал нещо в устата си.

— Да — призна той.

— Аз също.

Той погледна часовника си.

— Вашингтон не е от будуващите градове. По това време всичко е затворено.

— Знам едно ресторантче, което работи денонощно. На другия бряг на реката.

— Как научи за него?

— Страдам от безсъние и винаги проучвам района, в който се намирам.

— В такъв случай да вървим — каза той.

Колата й прекоси моста, излезе на магистралата, а после сви по шосе 123 към Тайсънс Корнър. Нямаше никакъв трафик и много бързо стигнаха до ресторант „Амфора“, който се намираше в предградието Виена. На паркинга имаше десетина коли.

— Изглежда добре посетено — отбеляза Стоун. — За пръв път идвам тук.

Чапман слезе от колата, блъсна вратата с бедро и подхвърли:

— Май трябва по-често да излизаш.

Влязоха и си поръчаха кафе и храна. Донесе ги сервитьор с бяло сако и черна папийонка, който изглеждаше смайващо бодър за три часа през нощта.

— Наминах по-рано, но те нямаше — осведоми го Чапман.

Стоун придърпа чинията е бъркани яйца.

— Бях навън.

— Къде навън?

— Има ли значение?

— Ти си знаеш.

— Ако имаш да ми казваш нещо, започвай.

Чапман преглътна парченце бекон и вдигна глава.

— Май наистина си вдигнал ръце, а? Струва ми се, че това не е характерно за Джон Кар.

— Започва да ми писва от споменаването на това име — каза той. — Сякаш всички очакват да нахлупя вълшебна шапка и да реша проблемите на света. Може би пропускаш, че оттогава е изминало много време, а в момента си имам достатъчно други проблеми.

— В такъв случай моля за извинение — сопна се Чапман и стана. — Мислех, че все още ти пука.

Стоун я хвана през кръста и я бутна обратно на стола.

— Мога да ти предложа скандал, ако това искаш — процеди Чапман.

— Искам да мислиш логично, нищо повече — отвърна той.

— Хей, приятел!

Стоун се обърна. До масата им стоеше огромен широкоплещест мъж.

— На твое място бих оставил дамата на мира — избоботи той и сложи ръка на рамото му.

— Всичко е наред — побърза да каже Чапман, разтвори якето да покаже пистолета и измъкна служебната си значка. — Просто спорим кой да плати сметката. Все пак благодаря за кавалерството, скъпи.

— Сигурна ли си? — колебливо попита гигантът.

— Сигурна е, скъпи — изсъска Стоун и блъсна ръката му.

Приключиха със закуската и поеха обратно към къщичката на Стоун. Колата спря пред портала, но той не направи опит да слезе. Чапман го погледна, но не каза нищо.

— Благодаря за закуската — рече той.

— Моля.

Настъпи мълчание. Небето на изток започна да просветлява.

— Не обичам да ме побеждават — обади се след дълга пауза той.

— Аз също — отвърна тя. — Винаги искам да довърша започнатото. Предполагам, че и ти мислиш така. Вземи се в ръце и да продължаваме.

— Как? — обърна се да я погледне той.

— Като довършим проклетото разследване, ето как!

— Не знам дори откъде да започнем.

— От началото, разбира се.

— Вече опитахме.

— Те очакват да тръгнем наляво, но ние ще завием надясно.

— Помниш какво се случи последния път.

— Значи ще направим по-остър завой надясно — тръсна глава тя. — Имаш ли идея как може да стане?

Стоун се замисли за момент, после поклати глава.

— Нямам.

— Аз обаче имам — каза Чапман. — Том Грос.

— Мъртвите не говорят.

— Нямах предвид това.

— А какво тогава?

— Помниш ли кафенето, в което Грос сподели, че е под наблюдение?

— Помня. И какво?

— Тогава той каза и още нещо — че може да се довери само на един човек.

Трябваха му няколко секунди, за да се досети.

— Съпругата му!

— Питам се дали й е имал достатъчно доверие, за да сподели с нея нещо, което би ни свършило работа?

— Има само един начин да разберем.

— Значи си отново в играта?

— Неофициално. Зад кулисите — бавно каза той. — Където винаги ми е било мястото.

Около девет сутринта Чапман позвъни на опечалената Алис Грос и помоли за среща. В ранния следобед двамата със Стоун се появиха в скромната двуетажна къща в Сентървил, Вирджиния. Алис Грос изглеждаше съсипана. Лицето й беше посивяло, очите й бяха подпухнали и зачервени, а косата — разрошена. Покани ги да влязат. В едната си ръка държеше смачкана хартиена кърпичка, а в другата бутилка минерална вода.

На малката масичка лежеше разтворена книжка за оцветяване. Погледът на Стоун се спря на снимката зад нея, на която бяха Алис и Том Грос заедно с четирите си деца на възраст между три и четиринайсет години. Намръщи се и побърза да отмести очи.

Настаниха се на канапето, а Алис Грос седна на фотьойла срещу тях.

— Съпругът ви беше страхотен агент, мисис Грос — промълви Стоун. — Всички ние сме съкрушени от загубата му.

— Благодаря. Знаете ли, че ще организират официална траурна церемония за Том?

— Да, чухме за нея. Той със сигурност я заслужава.

— Би се притеснил. Никога не е обичал да привлича вниманието. Такъв човек беше. Просто си вършеше работата, без да се интересува кой ще обере лаврите.

Стоун се опасяваше, че ФБР беше запознало Алис Грос с обстоятелствата, при които беше загинал съпругът й. Включително и неговата роля в тях. Но това очевидно не се беше случило.

— Правим всичко по силите си да открием извършителите — обади се Чапман.

— Благодаря ви — подсмръкна Алис Грос. — Той обичаше работата си. Непрекъснато работеше извънредно.

— Веднъж ми спомена, че се безпокои, защото го наблюдават — каза Стоун.

— Да, неговите хора — потвърди мисис Грос. — Те вече ме питаха. Имам предвид колегите му от Бюрото.

— Какво им отговорихте?

— Но вие не сте ли от ФБР? — объркано го погледна Алис Грос.

— Работехме заедно с тях — отвърна след известно колебание Стоун.

— Аз съм от МИ6 — намеси се Чапман. — Том може би ви е споменал за мен.

— О, да. Вие сте англичанката. Той казваше, че сте много добра.

— Благодаря.

Жената си пое дълбоко въздух и добави:

— В Бюрото бяха много разстроени… Имам предвид от подозренията на Том, че е бил шпиониран от колегите си. Според мен не можеха да повярват.

— А вие повярвахте ли? — внимателно я погледна Стоун.

— Винаги съм се доверявала на преценките на Том — притеснено отвърна тя.

— Прекрасно! — възкликна Чапман. — Мисля, че сте били абсолютно права.

— Том ни сподели нещо — приведе се напред Стоун. — Нещо, което ви засяга.

— Мен? — учудено го погледна тя.

— Да. Каза, че вие сте единственият човек, на когото вярва.

Очите на Алис Грос се напълниха със сълзи и тя бързо ги попи с кърпичката.

— Винаги сме били много близки. Той обичаше службата си във ФБР, но мен обичаше повече. Нямаше право да обсъжда служебните си проблеми, но го правеше и искаше мнението ми. Понякога то се оказваше правилно.

— Сигурна съм, че сте му били отлична помощничка — кимна Чапман.

— Ние знаехме, че ви се доверява — добави Стоун. — Случайно да ви е разказал нещо, свързано с последното му разследване? Нещо, което го е тревожело? Спомнете си, моля ви!

Алис Грос отпусна ръце в скута си и сбърчи вежди.

— Не мога да си спомня нищо друго, освен безпокойството, че го следят, за което вече споменах — въздъхна тя.

— Съвсем нищо ли? — настоятелно попита Чапман. — Помъчете се да си спомните нещо, което може би ви се е сторило незначително, но…