— Вие ли сте Кармен Ескаланте? — попита Стоун.

— Да — каза жената.

Двамата показаха служебните си значки и Чапман попита:

— Вие ли сте докладвали за изчезнало лице?

— Не ми звучите като американка — каза Кармен и я изгледа любопитно.

— Защото не съм.

Жената явно се озадачи.

— Можем ли да влезем? — попита Стоун.

Прекосиха къс коридор и се озоваха в малка стая. Обзавеждането беше купено на старо, а по пода се въргаляха боклуци. Вонеше от гниещи хранителни продукти.

— Напоследък нямам време за чистене — поясни Кармен, но в тона й липсваше извинение. Седна на канапето и опря патериците на страничната облегалка.

Двамата останаха прави по простата причина, че друго място за сядане нямаше.

— Предполагам, че се тревожите за… — започна Стоун и я погледна очаквателно.

— Чичо ми Алфредо, когото всички наричаме Фреди — поясни Кармен.

— Всички?

— Семейството.

— Те тук ли са? — огледа се Стоун.

— Не, върнаха се в Мексико.

— Значи вие живеете тук с него?

Тя кимна.

— Как е фамилното му име?

— Падиля.

— Кога го видяхте за последен път? — попита Чапман.

— Преди две вечери. Излезе да хапне.

— Знаете ли къде?

— В едно ресторантче на Шестнайсета улица. Чичо ми е от Испания. Семейството на баща ми също е дошло от Испания преди много години. В Испания правят хубава паеля. Чичо много я обича. Там, където ходи да яде, правят много хубава паеля.

Стоун и Чапман се спогледаха, очевидно мислейки за едно и също.

Мястото е съвсем близо до парка „Лафайет“.

— Защо чакахте толкова дълго, преди да се обадите в полицията? — попита Стоун.

— Тук нямам телефон. А без чичо Фреди трудно се движа. Мислех, че всеки момент ще се прибере, но не го направи. Накрая помолих една съседка да се обади вместо мен.

— Ясно. Помните ли с какво беше облечен, когато излезе?

— Със синия си анцуг. Много обича да ходи с него, но не обича да спортува. Смешно, нали?

— В добра форма ли беше? — попита Чапман.

Кармен описа полукръг пред корема си, за да очертае шкембе.

— Той обича своята comida и бирата си — простичко обясни тя.

— А как се придвижва? Има ли кола?

— Не, ползва автобус или метрото.

— Спомена ли пред вас, че ще се поразходи след вечеря?

Лицето на Кармен помръкна и тя посочи малкия телевизор на дъсчена поставка.

— Видях какво става. Видях бомбата. Мъртъв ли е чичо Фреди?

По бузата й се плъзна самотна сълза.

Стоун и Чапман отново се спогледаха.

— Имате ли някаква снимка на чичо си?

Кармен посочи една етажерка, на която имаше няколко снимки в рамки. Стоун отиде да ги разгледа. Алфредо „Фреди“ Падиля беше на третата от ляво на дясно. Носеше джинси и същото синьо горнище на анцуг, с което беше разкъсан на парчета. Стоун вдигна снимката и я показа на Чапман, която кимна. Не й беше трудно да идентифицира човека, когото беше гледала десетки пъти на видеозаписа. Стоун постави снимката на мястото й и попита Кармен:

— Имате ли близки, които да повикате при себе си?

— Значи е мъртъв?

Той се поколеба, после кимна.

— Боя се, че е така.

Жената вдигна ръка пред устата си и зарида тихо.

Стоун коленичи пред нея.

— Знам, че ви е тежко, но може би ви е известна причината, поради която чичо ви е решил да се разходи в парка „Лафайет“…

Жената успя да се овладее изненадващо бързо.

— Той обича тази страна — каза тя. — Ние пристигнахме тук неотдавна. Аз имам нужда да лекувам краката си. А чичо Фреди дойде с мен. Родителите ми са покойници. Той си намери работа. Плащаха малко, но се справяше.

— Английският ви е много добър за човек, който е тук отскоро — отбеляза Чапман.

— Обикнах го още в училище — усмихна се Кармен. — А после няколко пъти пътувах до Тексас.

— Кажете за парка — подкани я Стоун.

— Обичаше да ходи там и да гледа Белия дом. „Това е най-великата страна на света, Кармен — казваше. — Тук всеки може да прави каквото пожелае.“ Веднъж заведе и мен. Заедно разгледахме la grande casa blanca. Той казва, че вашият президент живее там. И че е велик човек.

— Има ли някой, който да остане при вас? — попита Чапман.

— Няма страшно. И друг път съм била сама.

— Но имате и други роднини, нали? — настоя да разбере Чапман.

Кармен подсмръкна и кимна.

— Имам. Те ще ме отведат обратно в Мексико.

— Обратно в Мексико? — повдигна вежди Стоун. — А какво ще стане с лечението?

— Нищо. Без чичо Фреди няма да стане нищо. Родителите ми загинаха при катастрофа. И аз бях в колата. Тогава пострадаха краката ми. Чичо Фреди също пътуваше с нас, но се отърва невредим. Той ми беше като баща… — Тя замълча за момент, после тихо добави: — Аз… Аз не искам да живея тук без него. Дори в най-великата страна на света…

Стоун надраска телефонния си номер на лист хартия и й го подаде.

— Обадете се, ако имате нужда от помощ… — Замълча за момент, после добави: — Бихте ли ни дали нещо, което е принадлежало на чичо ви? Гребен, четка за зъби… Така ще можем да…

Изречението остана недовършено.

Тръгнаха си е два предмета, от които щяха да вземат ДНК проба на Алфредо Падиля. Чапман предвидливо носеше няколко плика за веществени доказателства. Стоун беше сигурен, че става въпрос за този човек, но до окончателното заключение щеше да се стигне след сравнението на ДНК пробите.

— Винаги съм смятала, че съм закоравял циник, но сега ми се иска да заплача — прошепна Чапман, докато вървяха към колата.

— Ясно е, че Алфредо Падиля се е оказал на неподходящото място в неподходящо време — въздъхна Стоун. — А тя ще трябва да плати цената.

— Той също е платил, и то много скъпо — напомни му Чапман.

Влязоха в колата.

— А сега какво? — попита тя.

— Да се надяваме, че агент Грос е извадил по-голям късмет. Но нещо ми нашепва, че не бива да разчитаме на това.

Оставиха съобщение на Грос и поеха към къщичката на Стоун. По пътя си купиха няколко кутии китайска храна. Времето беше хубаво и той извади кръглата кухненска маса на верандата. Донесе прибори и две студени бири от хладилника.

Чапман вдигна бутилката и я чукна в бирата на Стоун.

— Наздраве. Признавам, че знаеш как да се отнасяш с една дама.

— Ти купи храната, когато аз нямам представа откога тази бира стои в хладилника — охлади ентусиазма й той.

Тя загреба пълна лъжица супа „Уон тон“ и очите й моментално се насълзиха от силните подправки.

— Май е твърде люта за теб, а? — развеселено каза Стоун.

— Обичам да се паря — отвърна Чапман. — Една от причините да се заловя с този занаят, предполагам.

— Едно време съм работил с МИ6, но не помня да е имало жени агенти.

— И днес не са много. Все още е царството на тестостерона.

— Това помага ли ти в кариерата, или ти пречи?

— По малко и от двете. Баща ми беше ченге, а мама медицинска сестра.

— Това не обяснява връзката ти с МИ6.

— Сър Джеймс Макелрой ми е кръстник.

— Охо, значи такава била работата — отбеляза Стоун и остави вилицата си.

— С дядо ми са служили в армията, а после сър Джеймс се насочил към разузнаването. Обичаше ме още когато бях малка, а след като убиха татко, ми стана като баща…

— Как загина баща ти? При изпълнение на служебния си дълг ли?

— Така казват — сви рамене Чапман. — Никога не научих подробности.

— Това ли те насочи към правоохранителните органи?

— Предполагам, че сър Джеймс ме е подготвял през цялото време. Изпрати ме да уча в подходящите училища, получих съответната подготовка, завързах връзки. Изглеждаше неизбежно.

— Но си искала друго, така ли?

— Понякога си задавам този въпрос.

— И какъв е отговорът?

— Променлив. Може би съм си на мястото. Може би един ден ще разбера какво точно се е случило с баща ми. — Тя отмести чинията, облегна се назад и качи краката си на парапета. — А ти? Ясно е, че познаваш сър Джеймс от много години. А той от своя страна знае за теб неща, които аз никога няма да узная.