— Премиерът, нали?

— По предварителни сведения именно той е бил мишената — кимна агентът.

— Опитът е бил несполучлив — добави Рубън. — Стрелбата и експлозията се случват в парка, където той изобщо не е стъпил.

Стоун не сваляше очи от лицето на Алекс.

— Някакви възражения срещу това мнение? — бавно попита той. Всяка изречена дума усилваше болката в главата му. Преди трийсет години със сигурност вече щеше да е забравил контузията.

— Още е рано, както вече ти казах — поклати глава агентът. — Но трябва да призная, че денят на министър-председателя не е бил от най-добрите.

— Какво имаш предвид?

— Изкълчил си е глезена. Едва е ходел.

— Информацията ти е от първа ръка, така ли?

— Спънал се е на някакво вътрешно стълбище в Белия дом, непосредствено преди официалната вечеря. За късмет не се е стигнало до конфузно положение, защото телевизионните камери не са били допуснати в тази част на сградата.

— А ти какво си търсил снощи в парка? — попита подозрително Анабел. — Мислех, че все още си в Дивайн при Аби.

Едва сега Стоун извърна глава към прозореца и си даде сметка, че навън е утро.

— Върнах се — простичко отвърна той. — А Аби остана.

— Ооо! — На лицето на Анабел се изписа видимо облекчение.

Стоун отново се обърна към Алекс.

— Освен мен в парка имаше още четирима души. Какво се е случило с тях?

Алекс огледа стаята, прокашля се и тихо промълви:

— Не е ясно.

— Не е ясно? В смисъл, че не знаеш или че не можеш да ни кажеш? — попита Стоун.

Анабел рязко се завъртя към агента.

— Оливър за малко не загина, Алекс!

Алекс въздъхна. Никога не успяваше да постигне баланс между служебните си задължения и постоянния глад на клуб „Кемъл“ за класифицирана информация.

— В момента преглеждат записите от охранителните камери и разпитват очевидците — обясни той. — Опитват се да сглобят картината.

— А онези четиримата? — тихо настоя Стоун.

— Четирима ли бяха?

— Трима мъже и една жена.

— Не знам нищо за тях — поклати глава Алекс.

— Къде всъщност избухна бомбата? — попита Стоун. — Аз така и не успях да разбера.

— Приблизително в центъра. Близо до статуята на Джаксън, или по-скоро до онова, което е останало от нея. Парчетата са пръснати из целия парк.

— Значи пораженията са големи?

— Да, засегната е цялата площ, но най-големите щети са в радиус от петнайсет метра около паметника. Там е като бойно поле. Не знам каква е била бомбата, но е изровила доста голям кратер.

Когато стрелбата започна, наблизо имаше един мъж с наднормено тегло в анцуг — отбеляза Стоун и сбърчи чело в опит да си спомни детайлите. — Видях го да бяга презглава от куршумите, а после изведнъж изчезна. Според мен се е оказал точно в епицентъра на взрива.

Всички погледи се насочиха към агент Форд, който се чувстваше някак неловко.

— Алекс? — изгледа го многозначително Анабел и сбърчи вежди.

— Ами, изглежда, е паднал в дупката, изкопана за някакво ново дърво — предположи той. — Точно там е избухнала и бомбата. Но още нямаме категорично потвърждение.

— Знаем ли кой е този човек? — попита Кейлъб.

— Още не.

— А видът на бомбата?

— Неизвестен.

— Източниците на стрелбата?

— Не знам нищо за тях.

— Аз се блъснах в нещо и паднах — каза Стоун. — А някакъв човек ме наблюдаваше.

— Възможно е — каза предпазливо Алекс.

— Сестрата спомена, че са извадили зъб, забит в главата ти, Оливър — съобщи Анабел.

— Зъб ли? — учуди се Стоун. — Значи в момента на експлозията съм се блъснал в човек?

— Така изглежда — кимна Анабел. — Което означава, че този човек е изгубил един от резците си.

— Успя ли да видиш нещо от записите на охранителните камери, Алекс? — попита Стоун.

— Не. Не участвам в разследването и затова нямам отговор на много въпроси. И аз, и другите момчета от президентската охрана сме на топа на устата.

— Сикрет Сървис ще го отнесе, а? — подхвърли Рубън.

— Нещата са сериозни — мрачно кимна Форд.

— Учуден съм, че паркът не беше отцепен — обади се Стоун. — Официална вечеря, британският премиер в Блеър Хаус и въпреки това… Във вестниците пишеше за вечерята, но никъде не се споменаваше, че премиерът ще отседне в Блеър Хаус, а не както обикновено в британското посолство.

— Промяна на плановете в последния момент. Президентът и премиерът бяха планирали работна среща рано на другия ден и затова беше решено да се използва ВИП резиденцията. От логистична гледна точка така беше най-лесно. — Алекс замълча за миг, после добави: — Но това не беше публично обявено… Ти как разбра, че гостът ще отседне именно в Блеър Хаус?

— Лесно — отвърна Стоун.

— Но как?

— На влизане в парка минах покрай кортежа. Начело беше само един моторизиран полицай. Това означаваше кратко пътуване, което не се нуждае от засилена охрана в трафика. Шефката на вашингтонската полиция никога не би проявила ненужна разточителност. А Блеър Хаус беше отцепена с всички налични сили — доказателство за присъствието на високопоставен гост.

— Защо отиде в парка точно по това време? — попита Анабел.

— По сантиментални причини — небрежно отвърна той и отново се обърна към Алекс. — Как стана така, че имаше толкова много пропуски в охраната?

— Нямаше пропуски — сбърчи вежди агентът. — А паркът е обществено място.

— Не и когато става въпрос за сигурността — поклати глава Стоун. — Изпитвал съм го на гърба си.

— Изпълнявам заповеди и това е всичко, Оливър.

— Добре, ясно. — Стоун огледа приятелите си. — Мога ли да си тръгна?

— Да, но с нас — обади се един глас до вратата.

Посетителите дружно се обърнаха към двамата цивилни, които се бяха появили на прага. Единият наближаваше петдесет, набит, с широки рамене и характерната издутина под сакото. Другият беше на около трийсет, някъде около метър и осемдесет, с къса прическа на морски пехотинец. Също въоръжен.

— Веднага — добави по-възрастният.

— Само не тук, за бога! — прошепна Стоун, докато черната лимузина навлизаше в комплекса на Националния разузнавателен център в Северна Вирджиния. Прекосиха добре поддържания с парите на данъкоплатците парк и се насочиха към ниската централна сграда, в която се планираха повечето от американските разузнавателни операции.

Една от стените на входното фоайе беше облепена с големи фотоси на терористични атаки срещу Съединените щати. Над тях висеше продълговата табела с надпис: НИКОГА ПОВЕЧЕ!

На отсрещната стена бяха окачени портретите на царете на разузнаването, ръководили центъра. Те бяха сравнително малко, тъй като той беше създаден едва след атентатите на 11 септември. Най-известният сред тях беше Картър Грей, който беше заемал многобройни важни постове в различните правителства. Той гледаше от стената хората, които бяха влезли във фоайето заедно със Стоун.

Преди десетилетия Стоун беше работил за него, но под истинското си име — Джон Кар. Като най-добрия професионален убиец на държавна служба той беше отдал всичките си сили и умения в служба на страната си. А за награда онези, за които беше работил, бяха ликвидирали всичките му близки хора. Това беше само една от причините да убие Картър Грей, но и тя беше достатъчна.

Дано гориш в ада, Картър — помисли си той, докато вратата се захлопваше зад гърба му. — Надявам се да се видим отново, когато и аз пристигна там.

Пет минути по-късно Стоун седеше зад малка дървена масичка в помещение без прозорци. Той машинално огледа тясното пространство, успокоявайки дишането си и опитвайки се да не мисли за болката, която пулсираше в главата му. Беше се озовал в килия за разпити.

Явно това ме чака.

Осветлението внезапно угасна и на отсрещната стена се появи кадър, прожектиран от дискретно монтирана камера в тавана.