— А на никой от големите началници не му минава през ума, че на даден етап е станала двоен агент — добави Чапман. — Когато Уийвър разбра това, направо му прилоша.

Стоун бавно огледа скромното помещение, в което се намираха.

— Не бих казал, че е живяла в разкош — констатира той.

— Кучката е била стисната — изсъска Чапман. — Намразих я в момента, в който я зърнах. Очевидно е мислила само как да трупа пари.

— Много пари — уточни Стоун. — С един милиард долара в сметката си човек може да прави каквото му хрумне, и то без да се замисля.

— Не мога да повярвам, че я защитаваш!

— Когато я хвана, единственият ми проблем ще бъде как да не я ликвидирам на място! — глухо отвърна Стоун.

— Наистина ли?

Стоун й обърна гръб и за последен път огледа къщата.

— Нищо не ни задържа тук — заключи той.

— Къде е изчезнала според теб?

— Прегледахме записите на охранителните камери по абсолютно всички летища, разпитахме всички служители на транспортна полиция, проверихме всички документи, необходими за полет извън страната. Остават алтернативните средства за придвижване — автомобил, влак, автобус. Тя няма кола, регистрирана на нейно име. Колите под наем отпадат по редица причини, същото важи и за автобусите. Лично аз не виждам причина милиардерка като нея да използва някоя от линиите на „Грейхаунд“.

— Частен самолет?

— Проверката не установи нищо. Не можем да бъдем абсолютно сигурни, че не е използвала частен самолет, защото в тази област има доста пробойни, но това беше всичко, което успяхме да направим.

— Значи остават влаковете. В северна посока, към някой голям град. Продължаваш ли да си на това мнение? Но ако наистина е качила своя двойница на влака за Маями, няма ли да предпочете да стои далеч от всякакви гари?

— Фрийдман мисли с поне осем хода напред — поклати глава Стоун. — Със сигурност е анализирала всичко, което ти току-що изложи, преценила е какво ще си помислим и е предприела точно обратното.

— Надясно, вместо наляво — подхвърли Чапман.

— Което означава, че няма да я открием лесно. Да не говорим за арестуването й.

Телефонът му иззвъня и той го измъкна от джоба си. Беше Джо Нокс.

Стоун слуша известно време.

— Благодаря ти, Джо — каза той. — Дали ще е възможно да маркираш определени кредитни карти и мобилни телефони? О, да, предполагах, че вече си се досетил. Нещата си остават между нас, нали? Благодаря още веднъж.

Прекъсна връзката и се обърна към Чапман.

— Тя е по-добра, отколкото предполагахме.

— Какво искаш да кажеш? — нервно преглътна Чапман.

— Мислех, че ще си наеме охрана или от Източна Европа, или от Азия…

— Но?

— Наела е два екипа от по шест души. И източноевропейци, и азиатци.

— Защо са й два екипа?

— За да издигне две стени между нас и себе си. И за да не остане беззащитна в случай, че единият от екипите я предаде на Карлос Монтоя или някой друг, разбира се, срещу щедро заплащане.

— Наистина е помислила за всичко.

— Ако разсъждавам правилно, екипите ще действат самостоятелно, вероятно без да подозират за съществуването на другия.

— Външна и вътрешна стена — каза Чапман. — Класическа позиция за отбрана.

— Ако пробием едната, разбира се, с цената на значителни загуби, ще се изправим пред другата. Която е много вероятно изобщо да не пробием.

— И къде са тези хора в момента?

— В големия град на север.

— В Ню Йорк?

— Мисля, че трябва да тръгна натам — каза Стоун.

— Искаш да кажеш, че трябва да тръгнем натам! — поправи го Чапман.

— Виж какво…

— Без мен шансовете ти са равни на нула! — прекъсна го тя.

— Това не е твоя битка.

— Кучката се опита да убие и мен, забрави ли? Което означава, че не само ти ще се чудиш дали да не натиснеш спусъка в мига, в който я зърнеш!

Шест часа по-късно бе засечен мъж на име Мин, който беше част от азиатския охранителен екип на Фрийдман. Той имаше славата на скъпоплатен наемник и професионален убиец, който никога не се беше изправял пред съда по простата причина, че свидетелите срещу него изчезваха. Този човек беше използвал кредитната си карта в кулинарен магазин в Южен Бронкс, вероятно в разрез с получените заповеди.

Районът беше огромен, но те все пак успяха да стеснят периметъра. Оказа се, че никоя от агенциите за коли под наем не беше обслужвала през последните дни хора от азиатски произход. В Бронкс такситата бяха значително по-малко в сравнение с Манхатън, а липсата на информация за предишно посещение на Мин в Ню Йорк навеждаше на мисълта, че той едва ли може да се оправи с доста сложните линии на метрото. Базирайки се на всичко това, Джо Нокс беше стигнал до заключението, че този човек най-вероятно е пазарувал пеша.

— Предлагам да очертаем периметър от шест пресечки около кулинарния магазин — предложи по телефона той. — Площта никак не е малка, но все пак не може да се сравнява с мащабите на целия Бронкс.

— Добра работа, Джо — похвали го Стоун.

— Кого си включил в екипа по издирването?

— Трима сме — аз, Хари Фин и Мери Чапман от МИ6 — отвърна Стоун.

— Прибави и мен — рече Нокс.

— Теб не, Джо.

— Алекс Форд ми спаси живота, Оливър. Задължен съм му.

— Не беше ли решил да се пенсионираш?

— Ще се пенсионирам, но след като приключим случая. Как ще стигнем дотам?

— С лични автомобили. Доколкото ми е известно, Фрийдман знае как да проникне в базата данни на агенциите за коли под наем, следователно те отпадат.

— Можем да използваме моя роувър. Кога искаш да тръгнем?

— Хей, сигурен ли си?

— Не ме питай повече. А останалите членове на клуб „Кемъл“?

— Рубън е прострелян. Анабел ще държа настрана, доколкото е възможно. А Кейлъб…

— Ясно.

Потеглиха в четири сутринта. Нокс беше зад волана. До него седеше Стоун с пушка между коленете. Фин и Чапман бяха отзад. Стоун ги беше запознал с плана предишната вечер. Всички, с изключение на Нокс, бяха дегазирани, тъй като предполагаха, че Фрийдман може да е изпратила някой да ги следи. Имаше вероятност да е зърнала Фин, докато преследваха Тюркекул, а Стоун не искаше да рискува.

Разполагаха със снимки на Мин, а Нокс носеше и една на Фрийдман, макар че тя едва ли вече имаше нещо общо с нея.

— Радиус от шест преки — напомни Стоун, когато навлязоха в Голямата ябълка, обитателите на която отдавна бяха на крака и милиони от тях тръгваха за работа. Нокс щеше да продължи с колата, след като оставеше другите трима на различни места в Южен Бронкс. Районът не беше от най-безопасните, но те все пак бяха въоръжени и знаеха как да се пазят.

Стоун пое по маршрута, който щеше да го отведе до кулинарния магазин. Вече нямаше нужда от снимката на Мин, тъй като беше запомнил чертите на лицето му. Най-забележителната от тях бяха чифт абсолютно безизразни очи. Стоун беше наясно, че дори да не беше наемен убиец, този човек рано или късно щеше да се превърне в социопат и пак да върши същото, но без заплащане. Но и социопатите допускат грешки. Грешката на Мин беше, че е използвал кредитната си карта, за да плати сандвич, кутийка бира „Сапоро“ и порция пържени картофи.

Макар и донякъде облагороден с хубави нови квартали и търговски центрове, Южен Бронкс продължаваше да прилича на огромна строителна площадка, най-вече в района на новия стадион на „Янките“, който струваше над един милиард долара. Но въпреки това над петдесет процента от обитателите му живееха под прага на бедността. Престъпността продължаваше да бъде проблем, а някои райони трябваше да бъдат заобиколени отдалеч. Стоун и приятелите му се намираха именно в такъв район.

Стоун обаче не се тревожеше толкова от местната престъпност, колкото от банда чуждестранни убийци. Продължаваше да бъде нащрек, но когато слънцето напече и по тила му потекоха струйки пот, си даде сметка, че засичането им ще бъде едно малко чудо.