Този път може би в моя полза.

Четиримата се приближиха и той се увери, че наблюденията му са точни. Единият от агентите носеше пръстена на Академията на ФБР. Сред тях имаше и една жена, която по негово мнение не беше агент. Огледа я внимателно. От външността и походката й заключи, че е англичанка. Най-вероятно беше от МИ6, експерт в областта на външното разузнаване, сигурността и специалните разследвания.

Появата й беше логична, особено ако мишената бе британският премиер. Тя или пътуваше с него, или беше местен резидент, или беше хванала полета от Лондон в два следобед, който благодарение на часовата разлика кацаше тук горе-долу по същото време. Предвид създалите се обстоятелства Стоун заключи, че последното му предположение е най-близо до истината.

Беше му напълно ясно защо тези хора са тук. Куршумите са едно, но бомбата — съвсем друго. Тя е била предназначена да взриви някого, но едва ли онзи дебелак в анцуг, решил да смъкне някой и друг килограм.

Истината винаги звучи иронично, каза си той, докато гледаше хората, които крачеха към къщичката.

Жената се казваше Мери Чапман и действително беше агент на МИ6. Отблизо изглеждаше между трийсет и четирийсет, малко над метър и седемдесет, с дълга руса коса, прибрана на тила с голяма шнола. Решителна брадичка и тънки устни, стройна и стегната фигура, мускулести прасци, които се виждаха под тъмната пола. Дълги пръсти и живи зелени очи. Британците се славеха с особена красота. И тази жена не можеше да се нарече красавица, помисли си Стоун. Самоуверена, внушаваща респект, но не и красавица.

— Как беше полетът? — попита я Стоун, след като всички се представиха и се настаниха на столовете пред угасналата камина. — Сигурно сте малко замаяна от часовата разлика.

Чапман се втренчи в него, приглади несъществуваща гънка на сакото си и отвърна:

— Да, дори добрата стара компания „Бритиш Еър“ не предлага легла.

В думите, произнесени с английски акцент, прозвуча примирение и мрачен хумор.

— Явно ви ценят много, след като са ви накарали да прелетите толкова голямо разстояние — каза Стоун. — Така си мисля, защото МИ6 има достатъчно свои агенти в страната ни.

Чапман огледа мизерната обстановка, след което зелените й очи се спряха на поизносените му дрехи.

— Аз пък си мислех, че янките плащат прилично на своите служители — хапливо отвърна тя.

Един от агентите на ФБР се прокашля дискретно.

— Агент Чапман ще се включи в официалното разследване на Бюрото — обяви той.

Стоун насочи вниманието си към него. Беше дебел и отпуснат мъж. Книжен плъх, предположи Стоун, съдейки по шкембето и изпотеното чело. Явно беше тук като придружител или наблюдател. Истинската работа щеше да се върши от други.

— Вече ме привикаха в НРЦ — информира го Стоун. — Изпревариха ви, цъфнаха още в болницата. Вие сте по-бавни, но пък притежавате повече класа.

Макар и разочарован, дебелият попита:

— Ползотворни ли бяха разговорите?

— Мислех си, че си сътрудничите и взаимно се информирате.

Дебелият го изгледа безизразно.

— Не бяха особено предразполагащи и искрени — добави Стоун. — Надявам се, че вие ще сте различни.

— Извинете, ако прозвучи неучтиво, но бих искал да видя някакъв документ за самоличност — обяви Чапман и преметна крак върху крак.

— За съжаление нямам никакъв — отвърна Стоун.

Тя погледна озадачено дебелия.

— Формалност, която няма да попречи на разследването — сковано поясни той.

Чапман вдигна вежди, но запази мълчание.

— Е, да започваме — каза с вече сериозен тон Стоун и седна зад бюрото. — Инцидентът в парка… — Разказа им всичко, минута по минута. — Там присъстваха трима души, за които все още не знаем нищо — приключи той, извърна се към дебелия и попита: — Научихте ли името на загиналия?

— Открихме човешки останките, разпилени наоколо — каза мъжът и сви устни при неприятния спомен.

— Идентифицирахте ли го?

— Все още не. Ще бъде трудно, но не и невъзможно. Взехме ДНК проби. Ако го има в базата данни, със сигурност ще разберем кой е. Качихме снимката му от охранителните камери на нашия уебсайт и я пратихме на медиите. Надяваме се някой да се обади, най-малкото да съобщи за изчезването му.

— А другите трима?

— Пуснахме за сравнение снимките на жената и на мъжа в костюма в нашата база данни, въпреки че мъжът нито веднъж не е обърнат с лице към камерите. Допреди четири минути нямахме попадение. Тях също ги дадохме на медиите с молба за съдействие.

— Подозирате ли ги в съучастие?

— Все още е рано да се каже. Може би просто са извадили късмет и са си тръгнали навреме.

— А младежът? Наистина ли е полицай?

— От НРЦ ли ви казаха?

— Не чак с толкова много думи. Но и не го отрекоха.

— Аз също няма да го отрека.

— Зъбът му стърчеше от главата ми, докато лекарите не го извадиха — поясни Стоун. — От него можете да свалите не само зъбна картина, но и ДНК. — Той нави ръкава си и добави: — А това е неговата кръв. Ако имате комплект в колата, можете да вземете проба още сега.

— Няма да е необходимо — обади се Чапман.

— А защо, ако разрешите да попитам? — обърна се да я погледне Стоун.

— Защото зъбът принадлежи на един от моите хора. Докторите не ви позволиха да го задържите, нали? Защото моят човек си го иска.

— Какво е търсил вашият човек снощи в парка?

— Преди да си навехне глезена на някакво вътрешно стълбище в Белия дом, нашият премиер е имал намерението да се прибере в Блеър Хаус пеша през „Лафайет“. Точно в единайсет и две минути. За щастие не го е направил и главата му е останала на раменете.

След като агентите на ФБР и мис Чапман от МИ6 си тръгнаха, Стоун отдели половин час на обичайната си работа в гробищния парк. Изправи няколко съборени от последните дъждове надгробни плочи и се зае да почиства около тях. Физическата работа му помагаше да размишлява по-добре, а в момента в главата му се блъскаха множество въпроси без отговор. Изведнъж замръзна на място и пусна в краката си платнената торба, в която събираше оскубаната трева и дребни клонки. Бавно обърна глава.

— Впечатлена съм.

Мери Чапман изскочи иззад близките храсти и тръгна към него.

— Изобщо не съм помръднала — добави тя. — Но вие явно имате очи и на гърба си.

— Само понякога — отвърна Стоун, вдигна торбата и я понесе към близкия навес. — Когато се налага.

— Прекрасно прикритие за действащ агент — приближи се към него Чапман. — Гробар значи…

— По-точно пазач — поправи я Стоун. — Гробището отдавна не се използва и е обявено за исторически паметник.

Тя спря, вдигна крак и отлепи парченце кал от черната си обувка с нисък ток.

— Разбирам. А на вас приятно ли ви е да се грижите за мъртвите?

— Всъщност да.

— Защо?

— Защото никога не ми противоречат — отвърна той и тръгна към къщичката.

Седнаха на верандата и потънаха в мълчание. Тишината се нарушаваше само от чуруликането на птиците и далечното свистене на автомобилни гуми. Стоун гледаше право пред себе си, а Чапман го наблюдаваше с интерес.

— Оливър Стоун значи — закачливо подхвърли тя. — Гледала съм няколко ваши филма, които харесах много. Да не би да сте тук в търсене на вдъхновение за следващия си сценарий?

— Защо се върнахте? — попита той и най-после се обърна да я погледне.

Тя се изправи и изненадващо попита:

— Имате ли време за по едно кафе? Аз черпя.

Качиха се в колата й и се насочиха към централната част на Джорджтаун. По силата на някакво чудо откриха там едно свободно място за паркиране и Стоун не пропусна да й го каже.

— Това е нищо — не се впечатли тя. — Опитайте се да паркирате в Лондон и пак ще говорим.

Взеха си кафето и седнаха на една от масичките пред заведението. Чапман си събу обувките, дръпна полата си до средата на бедрата и качи крака на съседния стол. После се облегна назад и затвори очи, излагайки бледото си лице на слънцето.