— Бих им обяснил, че техният съпруг и баща е загинал като герой, с оръжие в ръка — промълви Стоун.

— От това със сигурност ще им олекне, няма що! — подметна Ашбърн.

— А вие някога оставали ли сте сам по време на акция? — попита друг от агентите. — Лично аз се съмнявам, защото хората като вас умеят да се грижат за себе си и винаги събират цялата огнева мощ, на която могат да разчитат.

— Май не знаете какво говорите! — засече го с леден глас Чапман. — Днес този човек спаси не само мен, но и двамата полицаи, които ни придружаваха. Докато бяхме на открито и представлявахме отлични мишени, той успя да прецени, че в гората се крие снайперист. А ако имахте представа дори за част от миналото му, нямаше да седите тук с подигравателни физиономии!

— Не ме интересува миналото му! — отсече Ашбърн. — Мисля единствено за настоящето, а то не е много розово!

— В такъв случай не е зле да се консултирате с висшестоящите, защото…

— Недей — тихо рече Стоун и постави ръка на рамото й.

Ашбърн затвори папката.

— Ще изготвим подробен доклад по случая с категорична препоръка да бъдете отстранен от разследването, докато разберем какви дисциплинарни и наказателни обвинения могат да бъдат повдигнати.

— Това е пълна глупост! — възкликна Чапман.

Ашбърн се взря в нея. Тъмните ириси на очите й приличаха на оръдейни дула, готови за стрелба.

— Не знам как стоят нещата отвъд океана, но тук е Америка — процеди тя. — Всеки носи отговорност за действията си. — После премести поглед към Стоун. — Или за бездействието си… — Отново погледна Чапман и небрежно добави: — Искате ли един съвет? На ваше място бих си потърсила друг партньор.

Агентите станаха едновременно и се изнизаха през вратата.

— Винаги ли се нахвърляте един на друг по този начин? — подхвърли Чапман, след като останаха сами.

— Не, само когато някой го заслужава.

— А ти го заслужаваш, така ли?

— Един достоен човек е мъртъв, което не биваше да се случи. Някой трябва да поеме вината и в случая това съм аз. — Стоун стана от стола си и добави: — А може би са прави. Май наистина съм прекалено стар.

— Не го мислиш сериозно, нали?

Той не отговори, а просто напусна залата, излезе от сградата на ВОБ и пое напосоки. Вечерният въздух беше студен, по небето нямаше нито едно облаче. Някъде близо до Върайзън Сентър се провеждаше поредното обществено мероприятие и натам бързаха потоци от коли с включени клаксони.

Стоун крачеше напред и мислеше за последната си среща с Том Грос. Изгарящ от нетърпение да пипне Джон Кравиц, той наистина не беше помислил за неговата сигурност. Всъщност беше убеден, че ще бъде в по-голяма безопасност, ако остане в разсадника. Изобщо не му хрумна, че врагът ще ликвидира Кравиц, но същевременно ще атакува и разсадника. Очевидно ставаше въпрос за противник, който разполагаше с достатъчно жива сила, интелигентност и здрави нерви. Една наистина съвършена комбинация.

После изведнъж се сети нещо, извади джиесема си и набра номера, който му беше оставил Райли Уийвър. Искаше да разбере дали Уийвър вече разполага със списъка на предстоящите събития в „Лафайет“. Обади се оператор. Стоун се представи и помоли да го свърже с Уийвър. Човекът отсреща го помоли да почака, но след броени секунди каза:

— Бъдете така любезен да не звъните повече на този номер.

Линията прекъсна и Стоун бавно прибра джиесема в джоба си. Не му беше трудно да намери обяснение. Уийвър вече беше информиран, че Стоун е прецакал нещата, което бе струвало живота на един федерален агент. По тази причина Стоун отпадаше от списъка със сътрудниците на НРЦ. Завинаги.

Той продължи да крачи напред, вглъбен в мислите си. Изобщо не забелязваше нощния живот на Вашингтон, който тепърва започваше. Любители на здравословните кросове, туристи с карти в ръце, шумни групички купонджии.

Ликвидирането на Кравиц беше логично, особено ако бе участвал пряко в изработването и взривяването на бомбата. Една уста по-малко означаваше по-малка вероятност за предателство. Може би са се готвели да убият Кравиц, когато той и Чапман се бяха появили. Но имаше и друга хипотеза, доста по-обезпокоителна.

Тези хора са знаели, че ще отидем там.

Или ги бяха проследили, или пък бяха на мястото преди тях. И в двата случая възникваха подозрения, най-тежкото от които беше за къртица, внедрена в правозащитните органи. Но защо разсадникът? Дали не беше замесен и Лойд Уайлдър? В такъв случай този човек бе забележителен артист. Секретарката в офиса? Не, това беше малко вероятно.

Том Грос? Но тогава защо да го ликвидират? Знаели са, че на негово място веднага ще бъде назначен друг следовател. А убийството на федерален агент неизбежно водеше до утрояване на усилията за разкриване на атентаторите. В това нямаше никаква логика.

Най-сетне той стигна до целта на дългата си разходка, показа служебната си значка и тръгна по алеите на парка. Слава богу, че все още не му бяха отнели правомощията. Седна на една пейка и се огледа. Работата на екипите продължаваше. В главата му се редуваха картини от последните събития. Разпокъсани и без връзка помежду си. В момента, в който се опиташе да се концентрира върху някоя от тях, тя се разпадаше и изчезваше.

Насочи поглед към Белия дом отвъд Пенсилвания Авеню. Бомбата несъмнено беше нанесла тежък удар върху самочувствието на хората, които охраняваха президента. На всички, без изключение.

Това е той, Дяволският квадрат, помисли си унило той. Напълно заслужаваше името си.

Вдигна глава и видя някакъв мъж, който се приближаваше по алеята. Разпозна го веднага. В част от съзнанието му трепна изненада, но той не реагира. Просто си пое дълбоко въздух и зачака.

В отсъствието на лидера си клуб „Кемъл“ се беше разположил в апартамента на Кейлъб Шоу в Александрия, откъдето се разкриваше хубава гледка към река Потомак. Кейлъб току-що беше поднесъл чай и кафе, от които се възползваха всички, с изключение на Рубън.

Едрият мъж си носеше плоско шишенце, чието съдържание очевидно бе доста по-силно от „Ърл Грей“ и „Максуел Хаус“.

Анабел беше с черна пола, джинсово яке и мокасини. Тя заговори първа:

— Колко зле са нещата, Алекс?

Алекс Форд седеше на една табуретка, все още облечен с деловия си тъмен костюм и вратовръзка.

— Доста зле — отвърна той и отпи глътка кафе. — Загинал е един агент на ФБР заедно с още трима души, сред които и заподозрян за експлозията.

— И те обвиняват Оливър, така ли? — с негодувание попита Кейлъб.

— Да. Без значение дали са прави, или не. Аз го предупредих, че много хора са недоволни от включването му в разследването, и ето ги резултатите.

Хари Фин стоеше прав, облегнат на стената с чаша кафе в ръка.

— Искаш да кажеш, че са го превърнали в изкупителна жертва, за да го изхвърлят от разследването? — попита той.

— Именно — кимна Алекс. — Макар че, познавайки Оливър, подозирам, че той сам е поел вината.

— Когато преследваш терористи, винаги има жертви — избоботи Рубън. — И нали те сами са го поканили да се включи, а не обратното.

— Точно това ме вбесява, Алекс! — изпъшка Анабел. — Той не е бил длъжен да приеме. Рискува живота си, а после получава обвинения!

— Не бъди наивна, Анабел — разпери ръце Алекс. — Това е Вашингтон. Такива са правилата на играта.

— Е, сега вече се чувствам далеч по-добре! — обяви иронично тя.

— Нека помислим какво ще се случи оттук нататък — обади се Кейлъб.

— Ясно е какво. Ново разследване, което ще върви успоредно с издирването на терористите. Целта му е да изясни обстоятелствата, при които са загинали агент Грос и останалите. Ще се търсят евентуални грешки или проява на небрежност.

— От страна на Оливър? — извиси глас Анабел.

— Да.

— Какво може да стане с него в най-лошия случай? — попита Кейлъб.

— В най-лошия случай ли? При неблагоприятно стечение на обстоятелствата може да влезе в затвора. Но това едва ли ще стане. По-вероятно е да го отстранят въпреки връзките му по високите етажи. Особено ако се разчуе и медиите започнат да си пъхат носа.