— А вие как бихте постъпили на мое място?

— Вероятно по същия начин — призна той.

— Тогава?

— Нормален процес на елиминация. Онази вечер вие бяхте в парка. Версията на Аделфия не издържа на проверката, но Тюркекул е имал среща с някого. — Показалецът му се насочи към нея. — Логичният избор бяхте вие. Признавам, че стигнах до това заключение малко късно. Но в своя защита бих добавил, че димната завеса беше доста плътна.

Забелязал нервността й, той побърза да добави:

— Вие се страхувахте, че мога да стигна до истината. Въпросът е кой друг би изпитал вашите чувства?

— Цял живот се опитвам да разкрия намеренията на врага, преди да е стигнал до мен, агент Стоун.

— И как разкрихте намеренията на Тюркекул?

— Чрез дребни наглед подробности, които обаче са напълно достатъчни, когато ги свържеш. Отначало не повярвах. НРЦ — също. Но когато се поразровиха, истината излезе на бял свят. Връзките на Фаут в Афганистан се оказаха последният пирон в ковчега. Проследихме ги назад във времето и стигнахме до бившия Съветски съюз. В момента някогашният му водещ офицер е на трета позиция в йерархията на властта в Русия.

— А връзката с руските наркокартели?

— Те се радват на пълната подкрепа на правителството. Паричните потоци са огромни, а трафикът на наркотици може да нанесе далеч по-големи поражения, отколкото употребата на военна сила. В конвенционалната война умират както бойци, така и цивилни граждани. Но в общ план бройката на последните е незначителна. При нарковойната обаче страдат всички, и то в ужасяващи мащаби.

— Разбирам.

— От всичко, казано дотук, възниква въпросът какво да правим с Тюркекул.

— Може би трябва да му подадете въжето, с което да се обеси? — подхвърли Стоун.

— Само това не стига. Трябва да стигнем и по-нагоре по веригата. Троянският кон Фаут е достатъчен провал за нас. Но успеем ли да се възползваме от него, провалът ще бъде за противника.

— Желая ви успех.

Тя стана и сложи ръка на рамото му.

— Знам, че работите много упорито за решаването на случая. Знам още, че Фаут е ключовата фигура за вас.

— Но не искате да го притискам прекалено, защото ще проваля вашия замисъл?

— Да.

— Ще го имам предвид. А вие можете да докладвате на Уийвър, че сте изпълнили задачата си.

— Той не знае, че съм тук.

— Така ли?

— Не знае! — повтори тя.

— Защо тогава сте тук? Не е само проверка за евентуални пробиви в прикритието ви, нали? Нито пък загриженост за моето здраве.

— На какво се базира предположението ви? — любопитно го погледна Фрийдман.

— На твърдото ми убеждение, че вие сте човек, който играе много роли едновременно.

— Само исках да ви видя — въздъхна тя. — Да се уверя, че наистина сте добре въпреки информацията, която получих. Все пак за малко не са ви взривили, нали?

— А защо това ви интересува?

— Просто е важно.

— Няма как да приема подобно обяснение.

— Е, добре. Ще бъда крайно откровена. Ние с теб си приличаме, Джон Кар. Не са много хората, които вършат онова, което вършим ние… — Чертите й омекнаха, погледът й стана някак унесен. — Двайсет години живея в кожа, която ми е чужда… Знам, че ти си го изпитвал по-дълго от мен. През цялото време не успях да срещна човек като себе си… Затова съм тук. Вероятно за да се убедя, че не съм сама, че има и други като мен. Давам си сметка, че тези думи ти звучат нелогично.

— Напротив, звучат ми напълно логично. Живот в самота…

— И така може да се каже.

— Сигурна съм, че дълго време си бил самотен.

— Откъде си сигурна?

Ръката й се повдигна бавно и го докосна.

— От лицето ти. То не лъже, стига да умееш да наблюдаваш. — Замълча за момент, после добави: — А ние умеем да наблюдаваме, нали? — Тя отдръпна ръката си. — Извинявай, ако съм те накарала да се почувстваш неудобно. Просто имах желание…

— Какво?

— Да се бяхме срещнали по-рано.

— По-рано нямаше как да стане.

— Значи сега може да се получи?

— С мен нищо не може да се получи — погледна встрани Стоун.

— Толкова ли си претенциозен?

— Не съм. И да бях, ти си… Всъщност няма значение.

— Винаги има значение. Дори за стари бойци като нас.

— Ти не си стара.

— В този бизнес всички сме стари — въздъхна тя, помълча за момент и добави: — Разбира се, ако оцелеем.

Тя се изправи, погали го по бузата, а после леко го целуна.

— Пази се.

Миг по-късно вече я нямаше.

На другия ден Стоун и Чапман бяха изписани от болницата. Той беше принуден да признае, че почивката му дойде точно навреме. Два нокаута един след друг биха се отразили и на далеч по-млад човек от него. Но той беше зареден с амбицията час по-скоро да стане от леглото и да продължи разследването. Кулминацията наближаваше — нещо, което усещаше с всяка фибра на тялото си.

Чапман седна зад волана на новата кола, предоставена от ФБР.

— Колко шева ти направиха? — попита Стоун.

Тя докосна превръзката на челото си.

— Шест тук и още два на бузата. Докторът твърди, че ще мине доста време, преди да си пожелая да си направя снимка. — Обърна се да го погледне и учудено попита: — А ти как се размина без нито един шев? Съвсем ясно си спомням, че преди да припаднеш, целият беше в кръв.

— Явно са преценили, че няма смисъл да ме шият. А и най-голямата рана е на черепа ми. Имам лепенка върху нея, но не можеш да я видиш.

— Май и двамата извадихме късмет.

— Във всеки случай по-голям от късмета на Джуди Донахю.

— Значи са успели да оплетат и нея. Но как? С пари?

— Предполагам. С пари, които не са възнамерявали да платят.

— Значи предварително са планирали да я убият?

— Определено. Създали са й много слабо прикритие, предназначено да ни задържи ден-два. Била е осъдена на смърт веднага след като се срещнахме в църквата, където ни наговори куп лъжи.

— По всяка вероятност ФБР ще открие превод на нейно име в някоя офшорна сметка, който е бил незабавно изтеглен. Направи ми впечатление, че момичето никак не го бива в конспирациите.

— В какъв смисъл? Че не обича парите? Лично аз рядко съм срещала такива хора.

— Но да участваш в заговор срещу собствената си страна?

— Не бъди наивен. При атаката не пострада никой, освен онзи нещастник Алфредо Падиля.

— Все пак тя би трябвало да се стресне, когато започнаха да умират и други хора.

— Стреснала се е, но късно. Дала си е сметка, че ако дойде при нас и си признае, със сигурност ще бъде обвинена за съучастие в убийство. В много убийства. И е решила, че ще е по-добре да побегне, разчитайки на обещаната сума.

— А Джордж Сайкс получи дупка в главата за нищо, съвсем за нищо.

— Именно. Затова не съжалявам особено за Джуди Донахю.

— А според теб как са накарали Сайкс да скочи в колата и да потегли в неизвестна посока?

— Заплашили са семейството му. Вероятно са му определили среща. По маршрут, който да го отведе право при убиеца. Всичко е било организирано безупречно, което ме плаши много.

— В смисъл, че могат да ни ликвидират, когато пожелаят?

— Веднъж вече се опитаха да ме убият, но ти им попречи.

— Едно на нула за добрите.

— Това доказва, че не са безгрешни.

— Но не означава ли, че всичко е било постановка — разсадникът, коренището, Службата по поддръжка на обществените паркове?

— Според мен Кравиц е бил част от играта, но не и Лойд Уайлдър.

— А екзекутираните латиноамериканци?

— Те са били съучастници на Джуди Донахю. Тоест вътре в играта, но само до определена степен. Изиграли са си ролите, платили са им, а после са ги ликвидирали.

— Ясно. Значи отново се връщаме на Фуат Тюркекул, така ли? Как мислиш да го направим? В момента, в който се доближим до него, Уийвър ще скочи срещу нас.

— Вече ти казах, че сър Джеймс ми намигна.