— Не съм говорил с нея — бързо отвърна той. — Вече те предупредих, че ако започнеш с глупавите си обвинения…

— Имам предвид времето, преди да разкрия, че тя е в основата на всичко — изсъска Стоун. — Тогава си говорил с нея, нали?

Уийвър бавно се отпусна на стола си. Директорът на ФБР втренчено го погледна. Същото направи и Ашбърн от мястото си до вратата. Уийвър обърна поглед към тях, а после отново се вторачи в Стоун.

— Тя беше един от оперативните ми агенти. Имах всички основания да разговарям с нея.

— Какво й каза за мен? Че съм разкрил комбинацията, нали? Че аз съм човекът, предупредил Сикрет Сървис, и съм причина за провалянето на операцията?

— Но какво толкова съм направил? — гневно реагира Уийвър. — Тогава не знаех, че е предателка. А честно казано, и днес не съм убеден. Доколкото ми е известно, тя е била отвлечена, а може би и ликвидирана.

— Нищо подобно — намеси се Чапман, която току-що беше влязла в заседателната зала. — Тя е предателка, която ни постави капан и отвлече двама приятели на Стоун.

— Какво?! — възкликнаха едновременно Ашбърн и директорът на ФБР.

— Откъде знаете? — любопитно я погледна Уийвър. — Ние претърсихме влака за Маями, но тя не беше в него. Нещо ми нашепва, че вие и двамата сте го знаели. — Той стрелна с поглед директора и многозначително добави: — Това се нарича укриване на информация, Стоун!

— Аз вече не работя за правителството, ако случайно си забравил.

— Това са глупости.

— Не — поклати глава Стоун. — Глупост е, че не си информирал никого за своите разговори с Фрийдман. Готов съм да се обзаложа, че през цялото време си я държал в течение. Ето защо те знаеха какво ще направим още преди да сме го направили. Ти си бил, нали?

— Не ти дължа обяснения за действията си. Нито на теб, нито на някой друг.

— Ще обясня това на моите приятели, когато открием телата им! — кресна Стоун.

— Имаш ли представа къде ги държи? — обади се Ашбърн.

Стоун се успокои и най-сетне измести очи от лицето на Уийвър.

— Не, нямам — въздъхна той.

— Тогава защо си тук? — попита Уийвър. — Може би да поискаш помощта ни?

— Не. Просто исках да разбера кой ме е разкрил пред Фрийдман.

— Не съм го направил нарочно, по дяволите! — викна Уийвър.

Но Стоун вече беше напуснал заседателната зала и стъпките му бързо заглъхваха по коридора.

— Каква става? — попита Ашбърн, обръщайки се към Чапман.

— Той вече ти отговори. Фрийдман е отвлякла приятелите му.

— Сигурни ли сте? — обади се директорът.

— Нали го чухме направо от източника?

Ашбърн се обърна и надникна в коридора.

— Какво е решил да направи?

— А ти как мислиш? — отвърна с въпрос Чапман.

— Не може да действа сам.

— Ние разполагаме с необходимите ресурси — добави директорът.

— Всичко това е добре, но той е Джон Кар и на практика разполага с ресурси, за които дори не подозирате. Никой на този свят няма по-голяма мотивация от него за залавянето на Фрийдман.

— Но вие твърдите, че той няма представа къде ще държат отвлечените, така ли? — попита Ашбърн.

— Ако има, не го е споделил с мен.

— Откъде получихте тази информация?

— Предадоха ни я в Южен Бронкс.

— В Южен Бронкс?! — извика Ашбърн. — Какво сте търсили там, по дяволите?

— Попитайте Шерлок Холмс. Аз съм поела скромната роля на доктор Уотсън.

— Агент Чапман! — предупредително я изгледа директорът.

— Сър — изпревари го тя, — ако знаех нещо, щях да го споделя с вас.

— Защо ли не ви вярвам? — процеди той, докато я оглеждаше внимателно. — Може би защото съвсем ясно си личи къде е насочена вашата лоялност.

— Моята лоялност е насочена към място, отстоящо на пет хиляди километра от тук, сър. Към една много симпатична възрастна дама, един амбициозен премиер и един старец с пърхот в косата и блестящ ум.

— Сигурна ли сте? — изгледа я директорът.

— Повече отвсякога — отвърна Чапман и се обърна към вратата.

— Къде отивате? — спря я гласът на Уийвър.

— Холмс се нуждае от своя Уотсън.

— Това не е ваша битка, агент Чапман — каза директорът.

— Може би. Но оттеглянето ми в момент като този би било проява на много лош вкус.

— Мога да ви задържа — предупреди директорът.

— Можете, но едва ли ще го направите.

След тези думи Чапман напусна залата и забърза по следите на Стоун.

— Но защо Анабел и Кейлъб? — промълви Хари Фин, докато рейндж роувърът на Нокс напускаше Вашингтон по шосе 29. До разсъмване оставаха най-много два часа, но настроението в купето беше не по-малко мрачно от нощта зад стъклата.

— Защото те ми помогнаха да й извъртим един номер, който едва ли й е харесал — мрачно отвърна Стоун, отново с пушка между коленете.

А аз й позволих да ме прецака с тактика, която всеки новобранец би разгадал, добави мислено той. Налапах въдицата като последен глупак.

Но безпокойството му се дължеше и на още нещо, интелигентна и амбициозна личност като Мариса Фрийдман едва ли можеше да се мотивира единствено от желанието за отмъщение. Със сигурност имаше и друго нещо, но той нямаше представа за него. А ако някога се беше страхувал от нещо, то беше именно неизвестността.

Бързо установиха, че Анабел и Кейлъб са изчезнали безследно. Никой не ги беше виждал от двайсет и четири часа насам. Стоун отдели няколко минути за посещение в интензивното отделение на болницата. Състоянието на Алекс Форд не се беше влошило, но нямаше и подобрение. В крайна сметка реши, че това все пак е добра новина. Заковал поглед в бинтованата глава на приятеля си, той се наведе и стисна ръката му.

— Всичко ще бъде наред, Алекс — прошепна той. — Не знам дали ме чуваш, но аз ти обещавам, че всичко ще бъде наред. — Замълча за момент, пое си въздух и добави: — А ти си истински герой, Алекс. Благодарение на теб президентът е жив и здрав и никой друг не пострада.

Изведнъж се втренчи в ръката му. Стори му се, че пръстите леко стиснаха неговите. После отново го погледна в лицето и осъзна, че само така му се е сторило. Обърна се и тръгна към вратата, но нещо го накара да спре и да се обърне. При вида на приятеля, който се бореше за живота си, изведнъж го обзе огромно чувство за вина. Чак коленете му омекнаха.

Този човек лежи тук заради мен. А Кейлъб и Анабел може би вече са мъртви, отново заради мен.

По пътя се отби и на още едно място — антикварна книжарница в стария град Александрия. Преди време Стоун и Кейлъб бяха направили няколко услуги на собственика, а в замяна той им предостави едно тайно помещение в мазето на сградата, където Стоун държеше някои неща. В момента част от тях пътуваха на задната седалка на роувъра.

— Планината на смъртта? — каза Чапман. — Обясни ми за какво по-точно става дума.

Отговори Нокс, тъй като Стоун не прояви желание да отвори уста.

— Тренировъчна база на ЦРУ, затворена още преди моето време. Доколкото знам, била е доста гадно място. Използвали са я за подготовка на агенти по време на Студената война. Мисля, че вече отдавна е разрушена…

— Не е — внезапно се обади Стоун.

Нокс любопитно го погледна.

— Ходил ли си там наскоро?

— Да.

— Защо? — попита Чапман.

— По работа — неохотно отвърна той.

— Какво е разположението? — приведе се от задната седалка Фин.

Вместо отговор Стоун извади ламиниран лист хартия и му го подаде. Фин щракна осветлението и двамата с Чапман се наведоха над картата. В полетата имаше многобройни бележки, изписани с почерка на Стоун.

— Това място е ужасно! — възкликна след известно време Чапман. — Лаборатория с клетка за изтезания? Тъмница, в която те затварят с противника и чакат да видят кой кого ще елиминира?

— Там не е за хора със слаби нерви — обърна се да я погледне Стоун. В очите му имаше въпрос.

— Аз не съм със слаби нерви — моментално го разгада тя.