— Те няма да ти говорят нищо.

— Как се чувства човек като теб? След всичко, което е извършил?

Стоун се изправи и се загледа в надгробните плочи, които чезнеха в здрача. Климатът в окръг Колумбия, безпощадно горещ и влажен през лятото и мразовит през зимата, понякога предлагаше и кратки, но изключително приятни отклонения. Като днешното. Денят беше толкова хубав, че на човек му се искаше да продължи безкрайно.

Чапман се изправи до него.

— Извинявай, нямах намерение да те притискам. Това наистина не ми влиза в работата.

— С течение на времето престанах да чувствам каквото и да било — каза Стоун.

— Но как успя да се измъкнеш?

— Изобщо не съм сигурен, че съм успял.

— Може би заради случилото се със съпругата ти?

Той рязко се обърна.

— Мислех си, че шефът ти е дискретен човек.

— Нищо не ми е казал — увери го тя. — Беше предположение, базирано на личните ми наблюдения.

— Какви наблюдения? — попита рязко той.

— Върху теб — простичко отвърна тя. — И върху нещата, на които държиш. Например приятелите ти.

— Добро попадение — кимна той и отново й обърна гръб.

— И така, защо прие да се върнеш след онова, за което не искаш да говориш?

— Бих казал, че едва ли имах друг избор.

— Аз пък си мисля, че човек като теб винаги има избор.

Стоун дълго мълча, все така загледан в надгробните плочи. Чапман потръпна от хладния повей.

— Съжалявам за много неща — промълви най-сетне той.

— Които искаш да поправиш?

— Нищо в живота ми не може да се поправи, агент Чапман.

— Наричай ме Мери, моля те.

— Добре, Мери — стрелна я с поглед той. — Убивала ли си някога? Имам предвид умишлено.

— Само веднъж.

— И как се почувства?

— Отначало бях щастлива може би защото така спасих собствения си живот. Но после ми стана гадно. Бях обучавана да го правя, разбира се, но…

— Няма обучение, което да те подготви за това.

— Предполагам, че е така — промълви тя и стисна парапета с две ръце. — Ти помниш ли колко души си убил?

— Какво значение има за теб?

— Вероятно никакво. Но не те питам от любопитство, а просто… Просто защото не знам какво е…

Джиесемът на Стоун иззвъня, преди да успее да отговори. Обаждаше се Том Грос.

Грос им беше определил среща в едно кафене близо до Върайзън Сентър вместо в кабинета си. Появи се в панталон в защитен цвят и блуза с якичка, върху която носеше спортно яке с логото на „Уошингтън Кепиталс“. Взеха си кафе и се настаниха на една маса в дъното. Грос беше блед и видимо изнервен. Очите му постоянно шареха из малкото помещение, сякаш проверяваше дали не го следят.

— Разследването все по-малко ми харесва — процеди той, пъхна ръка в джоба на якето си, после отново я извади.

— Бил си пушач, нали? — предположи Стоун.

Агентът кимна.

— В този момент съжалявам, че ги отказах.

— Хайде, разказвай.

— Първо ми кажи за срещата с Кармен Ескаланте — наведе се над масата Грос.

Допълвайки се един друг, двамата го запознаха с психическото състояние на сакатата млада жена.

— Тъжна работа — отбеляза той. — Но в общи линии ударихте на камък, нали?

— Друго не сме и очаквали — каза Стоун. — Тя е жертва, също като чичо си.

— На неподходящото място в неподходящо време — въздъхна агентът. — Горкият човечец. Влюбен в Америка, а какво получи в замяна?

— Как се развиха нещата при теб? — попита Чапман.

Грос се размърда на стола и отпи глътка кафе.

— Реших да съкратя процедурите и привиках градинарите направо в офиса. Всички до един, заедно с началника си, някой си Джордж Сайкс. Ветеран в службата, дядо на шест внучета, с абсолютно чисто досие като на всички останали. През цялото време е бил с хората си. Закле се в Библията, че нямат нищо общо с инцидента, и аз му повярвах. В засаждането на дървото са участвали седем души — от началото до края. Няма начин всички да са били купени.

— Защо тогава не са зарили ямата? — попита Стоун.

— Изнесоха ми цяла лекция по този въпрос — каза Грос. — Службата по поддръжка на обществените паркове имала специално отношение към насажденията в „Лафайет“. Всички, без изключение, трябвало да бъдат от времето на Джордж Уошингтън. Тези хора не са обикновени копачи на дупки, а истински историци. Научих от тях неща, за които изобщо не бях подозирал. Оставили ямата не зарита, защото трябвало да я запълнят със специална почва, приготвена по рецептата на специалист по дървесните видове, после същият този специалист трябвало да провери дали дървото не е повредено при пренасянето… Било предвидено дупката да бъде запълнена на следващия ден.

— Това означава, че бомбата е била скрита в корените на дървото още преди то да бъде доставено в парка — обади се Чапман. — Няма как да е другояче. Службата по поддръжка на обществените паркове няма нищо общо.

— Какво знаем за това дърво? — попита Стоун. — Откъде е дошло, кой го е подготвил за засаждане?

— В момента правим проверки — каза Грос. — Но лично аз не виждам как е възможно да не бъде проверено, преди да го докарат в „Лафайет“. Ако ли не, е трябвало поне след доставянето му да го проверят с кучета. Все пак говорим за голямо дърво, пренесено с кран.

— Нямаме информация за използване на служебни кучета, така ли?

— Поне аз не открих. А и никой от градинарите не си спомня подобно нещо.

— Още един голям пробив в сигурността, ако това е вярно — констатира Стоун.

— Така е, но кой би допуснал, че някой ще заложи бомба в корените на дърво?

— Кой би допуснал, че в близнаците ще се забият самолети? — отбеляза мрачно Стоун. — Или че някой ще пренася експлозиви в бельото и подметките на обувките си? Още много хора ще умрат, ако не се научим да изпреварваме събитията.

Грос сбърчи вежди и отпи глътка кафе.

— Има и друго, нали? — подхвърли Стоун, без да сваля очи от него.

Когато агентът отново проговори, гласът му звучеше толкова тихо, че двамата се принудиха да се приведат над масата.

— Сам не мога да повярвам на онова, което ще кажа, но май сме следени от своите. Това е причината да ви поканя тук…

— От своите? — попита Чапман. — Защо мислиш така?

Грос погледна Стоун и въздъхна.

— Знам, че работиш за Съвета за национална сигурност. Навъртял съм доста години трудов стаж, за да мога да се сбогувам с кариерата си, но нямам намерение да си мълча и да се правя, че нищо не се е случило.

— Лоялността ми към хората около тази маса е стопроцентова — приведе се още по-напред Стоун. — А сега ми кажи защо подозираш, че собствената ти служба работи против теб.

Грос изглеждаше едновременно ядосан и озадачен.

— Мисля, че подслушват телефоните ми, по дяволите! Както служебните, така и домашните. И твърде много хора научават за въпросите, които задавам. — За миг се взря в Стоун, а после в Чапман. — Ще ви попитам нещо, но искам да ми отговорите откровено…

— Добре — бързо отвърна Чапман, но Стоун запази мълчание.

— Става въпрос за видеозаписите от онази вечер. По-точно за онези, заснети веднага след взрива. Не вярвам на официалната версия, че камерите са били повредени от него. Нали помните какво казаха днес онези момчета от Сикрет Сървис? Много очи наблюдават този парк, но никога не споделят видяното помежду си. — Той помълча известно време, преди да попита: — Ще добавите ли още нещо?

Погледът на Чапман неволно се премести към лицето на Стоун.

— Така и си помислих — намръщи се Грос. — И вие ме прецаквате. Но как да провеждам разследване с вързани ръце? Ще ви кажа нещо: в момента вярвам единствено на съпругата си. Заклевам се в Бога, че е така.

— Разбирам те.

— Защо вие двамата получавате достъп до пълните записи, а аз не? — леко повиши тон Грос и се извърна към Чапман. — Ти дори не си американка, по дяволите!

— Наистина няма разумно обяснение защо те държат на тъмно — каза Стоун и се обърна към партньорката си. — Лаптопът ти в колата ли е?