— Полиция! — изкрещяха те и се прицелиха в двойката.

Стоун и Чапман вдигнаха значките си високо над главите.

— Федерални агенти! — изкрещя Стоун. — Мъжът в тази кола току-що е убит. За него е издадена заповед за издирване, но някой ни е изпреварил.

Ченгетата предпазливо се приближиха, провериха документите на Стоун и надникнаха в колата.

Сайкс се беше облегнал назад на шофьорската седалка. Челното стъкло беше спукано. В средата на челото му зееше кръгла дупка. Кръв и мозък бяха плиснали от изходящата рана на тила му.

Нищо чудно, че онзи човек е повърнал, помисли си Стоун.

Чапман извади носната си кърпичка и предпазливо вдигна джиесема, който лежеше на седалката до шофьора.

— Някой го е потърсил преди десет минути — констатира тя, след като погледна дисплея. — От скрит номер. Може би техниците ще успеят да го идентифицират.

Стоун се огледа.

— Ясно. Той е приел обаждането и е хукнал да бяга.

— Направили са му постановка — добави Чапман. — Очевидно са знаели по кой маршрут ще поеме.

Стоун гледаше право пред себе си, във вероятната посока, от която беше стреляно.

— С какво можем да ви помогнем? — обади се едно от ченгетата.

— Извикайте подкрепления и отцепете местопрестъплението — отвърна, без да го поглежда Стоун, после извади телефона си и информира Ашбърн.

Агентката посрещна новината с порой от ругатни.

— Веднага изпращам подкрепления — извика тя, след като се успокои. — Ще координираме действията си с градската полиция.

— Кавалерията идва — отбеляза Стоун, след като изключи телефона си.

— Откъде мислиш да започнем? — попита Чапман.

Младо момиче на двайсетина години с прокъсани дънки се затича към тях. В дясната си ръка стискаше айфон, а в лявата държеше пазарска торбичка.

— Сър? Госпожо?

Двамата се обърнаха да я посрещнат.

— Видях кратък проблясък от онази сграда насреща, а после чух трясъка на катастрофата — задъхано изрече момичето. — Мисля, че… Мисля, че стреляха точно от там…

— От кой етаж? — бързо попита Стоун.

Момичето се обърна, устните й беззвучно се размърдаха.

— От шестия — завърши броенето то. — Поне така мисля…

В далечината се чу вой на приближаващи се сирени. Подкреплението идваше. Стоун извика на първите ченгета да го последват и хукна, следван от Чапман. По пътя извади телефона си и докладва новата обстановка на Ашбърн, като не пропусна да продиктува и адреса на сградата, към която се насочваха.

После затича с всички сили, заковал поглед в прозорците на шестия етаж. Сякаш всеки момент очакваше нов изстрел.

— Нали не мислиш, че стрелецът е все още там? — задъхано попита Чапман, докато влизаха в сградата.

Стоун заповяда на единия полицай да пази отпред, а другия изпрати отзад. После извади значката си и я показа на пазача на сградата, който крачеше към тях.

— По всяка вероятност при вас е проникнал снайперист. Да е влизал някой с подозрителен багаж?

— Не — поклати глава мъжът. — Но аз току-що се връщам от обиколката си. Може би някой се е промъкнал, докато не съм бил тук.

— ФБР всеки момент ще дойде. Имате ли и друг изход?

— Насам. — Мъжът го поведе към една врата в дъното на фоайето. — По този коридор вдясно и ще излезете на товарната рампа. — Той ги изчака да направят няколко крачки и попита: — Искате ли да дойда с вас?

— Не, останете тук. Пред входа има униформен полицай. Повикайте го, ако се наложи.

— Добре. Желая ви успех.

Стоун и Чапман хукнаха по коридора. Но едва изминали седем-осем метра, тя изведнъж се закова на място и го дръпна за ръката.

— Какво? — обърна се той.

— Този охранител…

— Какво за него?

— Нормално ли е да носи ръкавици?

Стоун трепна, после направи рязък завой и се понесе обратно.

Вратата се оказа заключена. Чапман стреля в бравата и й нанесе силен ритник. Фоайето беше пусто. От охранителя нямаше и следа.

Полицаят отвън обясни, че мъжът напуснал сградата и тръгнал по уличката.

— Каза, че сте му наредили да провери отзад и…

Без да го чакат да довърши, двамата хукнаха към ъгъла.

Униформата беше захвърлена край контейнер за смет.

— Авансът му не може да бъде повече от няколко секунди — прошепна Чапман.

— Благодарение на теб — кимна Стоун. — Ако не се беше досетила…

Тя се стрелна напред и го блъсна в гърдите. Той падна миг преди куршумът да издрънчи в стената на контейнера — точно на мястото, където по-рано беше главата му. Чапман се претърколи, прицели се и стреля. Куршумите й откъртиха част от мазилката на ръба на сградата.

Проснат по корем, Стоун насочи оръжието си в същата посока.

— Виждаш ли го? — провикна се той.

— Не, изчезна — отвърна тя.

Очевидно чул изстрелите, иззад ъгъла изскочи униформеният полицай, когото бяха оставили да пази пред входа.

— Лягай долу! — извика Чапман.

Човекът се подчини и запълзя към прикритието на контейнера.

— Подкреплението е тук — докладва той. — Вие добре ли сте?

Стоун се надигна до седнало положение, погледна към Чапман и кимна.

— Да, благодарение на нея.

— Късмет и нищо повече — сви рамене тя.

Тримата се надигнаха и предпазливо тръгнаха към пресечката. Изръмжа автомобилен двигател и те ускориха крачка. Но когато изскочиха иззад ъгъла, улицата беше безлюдна. Никаква кола, никакъв противник. Стоун и Чапман пробягаха още няколко метра, после се обърнаха и бавно тръгнаха обратно.

Видяха полицая, който се беше привел над колегата си. Мъжът лежеше с прерязано гърло между кофи за смет. Безжизнените му очи бяха вперени в небето.

— Имало е и други — прошепна Чапман, докато се навеждаха над трупа. — Няма как онзи тип да е стрелял по нас и същевременно да е свършил тази работа тук.

— Погрижил се е за подкрепление — допълни Стоун.

Полицаят се отпусна на колене до колегата си и захлипа.

— Тези хора са невероятно организирани — промърмори Чапман. — Кои са те, да ги вземат мътните?

Стоун сложи ръка върху рамото на полицая.

— Съжалявам — прошепна той.

Човекът само го погледна, поклати глава и отново се наведе над мъртвия си колега.

Стоун тръгна обратно по уличката. Воят на сирените бързо приближаваше.

Мъртъвците бяха трима: Джордж Сайкс, полицаят и истинският пазач на сградата, когото откриха в някакъв склад с дупка в челото.

Снайперистът беше изчезнал.

Стоун му направи подробно описание, а Ашбърн поиска заповед за национално издирване. Но и двамата не хранеха особени надежди. Бяха на мнение, че убиецът или се е покрил добре, или вече е напуснал страната с някой частен самолет.

Стоун и Чапман бяха на задната седалка на една кола, паркирана пред скромния дом на Джордж Сайкс в Силвър Спрингс, Мериленд. Агент Ашбърн седеше отпред, до друг агент, който шофираше.

— Какво знаем за него? — обади се Стоун.

— Съпругата му е починала преди три години. Децата му са големи и живеят отделно. Цял живот е работил в Службата по поддръжка на обществените паркове. Без никакви проблеми.

— Има шест внучета — добави Стоун, навел глава над досието. — Не е много по-възрастен от мен.

— Финансови проблеми? — обади се Чапман.

— Това беше първото, което проверихме — кимна Ашбърн. — Всичко изглеждаше наред, но като се поразровихме малко, открихме една банкова сметка на негово име. Сто хиляди, преведени съвсем наскоро.

— Значи някой му е платил за участието.

— Но какво по-точно е било? — попита Стоун.

— Поставянето на бомба в корените на дървото — отговори Ашбърн. — Какво щеше да се случи, ако някой беше проявил по-голям интерес към въпросното пресаждане? Сайкс е имал задачата да не позволява на никого да си пъха носа в изкопаната яма.

— Тоест той предава страната си за сто хиляди долара? — Стоун вдигна вежди. — Дядо на шест внучета?