Президентът зае мястото си на първия ред, а вляво от него седна президентът на Мексико. Между тях останаха два празни стола. Алекс насочи вниманието си към Кармен Ескаланте. Тя се приближаваше по пътеката с новите си патерици, които безшумно потъваха в меката пръст. Подкрепяха я двама мъже в тъмни костюми. Зад нея пристъпваше Алис Грос, облечена изцяло в черно и с воал на лицето. Четирите деца на агента вече бяха заели местата си на втория ред, непосредствено зад президента на САЩ.

Двамата държави глави станаха при приближаването на опечалените жени. Изказаха им съболезнования, после всички заеха местата си.

Телефонът на Алекс отново завибрира и той изруга наум. От начина на вибрирането разбра, че е получил есемес. Очите му се плъзнаха по множеството. Колегите му от личната охрана изпъкваха с безизразните си лица, слушалките в ушите и напрегнатите стойки. И те като него бяха нащрек, готови да реагират и на най-незначителната заплаха.

Вибрацията се повтори. Този път ругатнята почти се изплъзна от устните му и той машинално се огледа. Заключението му беше, че ако внимава, може би ще се справи. Ръката му се плъзна в джоба на панталоните и бавно измъкна телефона. Не целият, а само колкото да види екрана. Палецът му натисна иконата за есемеси.

— Страхотно! — едва доловимо изпъшка той, успял да зърне обозначението на две съобщения, изпратени в рамките на една минута.

Оливър Стоун.

Вдигна глава да се огледа, натисна два бутона в бърза последователност и издърпа апарата още няколко милиметра навън. Есемесите изскочиха на екрана. Бяха с еднакво съдържание. Прочете единия от тях. Кръвта бавно се оттече от лицето му, зави му се свят. Пръстът му бързо докосна бутоните О и К, а след това натисна клавиша за изпращане. Телефонът изчезна в джоба му.

Напълни гърдите си с въздух и насочи поглед към президента на Съединените щати. Подобно на останалите си колеги, Алекс беше дал клетва да жертва живота си за него. На челото му се появи капчица пот, която бавно се стече надолу.

Ами ако Оливър грешеше? Какво щеше да стане, ако действа по фалшив сигнал? Най-вероятно щеше да изгуби службата си, защото е действал по информацията на отстранен агент.

Но понякога човек трябваше да се довери на приятелите си. А той вярваше на Оливър Стоун както на никой ДРУГ.

Приближи микрофончето до устата си и предаде дума по дума съдържанието на есемеса. Пропусна да спомене само името на автора му. Накрая повтори предупреждението, което му беше изпратил Стоун:

— Най-вероятно става въпрос за дистанционна детонация. Бомбата ще избухне при всякакви резки действия от наша страна. Необходима ни е маневра за отвличане на вниманието.

В слушалката прозвуча гласът на началника на охранителния отряд:

— Сигурен ли си в това, което казваш, Форд?

Стомахът му се сви.

— Сър, дори да не съм стопроцентово сигурен, ние не можем да поемем никакъв риск, нали? — прошепна в отговор той.

Чу се дълга и притеснена въздишка. Шефът му очевидно преживяваше същото, което само преди секунди беше преживял той. Даваше си ясна сметка, че евентуалната грешка ще му струва кариерата.

— Бог да ни е на помощ, Форд — каза той.

— Да, сър.

Една минута по-късно планът стана достояние на всички дежурни агенти. Алекс погледна часовника си. Шейсет секунди. Направи всичко възможно да запази самообладание и да се държи професионално. Организаторите на атентата несъмнено виждаха разположението на охраната и при най-малко съмнение щяха да задействат бомбата.

Като автор на информацията той беше удостоен е честта да изпълни най-важната задача. Тялото му се стегна. Рутинната охранителна операция току-що се беше превърнала в нещо съвсем друго. Нещо, за което всички агенти се бяха подготвяли, но дълбоко в себе си се бяха надявали никога да не се случи.

Алекс започна да отброява секундите. Той оглеждаше лицата на гостите, но непрекъснато се връщаше на президента. Раздвижи се трийсет секунди по-късно, точно по средата на обратното броене. На пръв поглед изглеждаше, че предприема рутинна обиколка. Двама от колегите му сториха същото по съседната пътека между столовете. Планът беше разработен в движение и сега оставаше да се види дали ще успее. Очите му се насочиха към голямата крипта, която се намираше непосредствено зад временния подиум, издигнат специално за церемонията. Отново си пое дъх, опитвайки се да удържи нивото на адреналина в кръвта си. Това беше задължително, за да не наруши координацията на действията си.

Още двайсет секунди.

Алекс ускори крачка. Наближаваше първия ред, на който седеше президентът, но очите му гледаха другаде. Към друг човек.

Нещата се случиха на десетата секунда.

Една жена, която вървеше по пътеката към мястото си, изведнъж нададе вик, хвана се за гърдите и се свлече на земята. Няколко души се струпаха около нея. Мястото на припадъка беше подбрано изключително прецизно. На практика тази жена беше агент на Сикрет Сървис, на която се беше паднала важната роля да припадне на няколко крачки от мястото на президента.

Струпалите се около нея хора позволиха на вътрешния кръг охранители да изградят стена около държавния глава — нормална процедура, която не събуждаше подозрения. Нищо не можеха да направят в случай, че нападателите решиха да задействат бомбата точно в този момент. Но нямаха друг избор. Алекс се стрелна напред и се шмугна в пролуката, умишлено оставена от колегите му. За миг срещна погледите на няколко от тях — тревожни, но изпълнени с непоколебима решителност. После главата му се изпразни. Виждаше единствено целта си.

Кармен Ескаланте изглеждаше изплашена. Увереността на Алекс се усили. Ако бомбата не е у нея, шансовете за оцеляване на всички нарастваха значително. Но в обратния случай бомбата щеше да експлодира през следващите две секунди.

Изтръгна патериците от ръцете й. Кармен нададе вик на изненада, който бързо потъна в крясъците на тълпата и инструкциите, които агентите от вътрешния кръг си разменяха на висок глас.

Като играч на ръгби, който се измъква от мелето за топката, Алекс изскочи отвъд живата стена, пъхнал патериците под сакото си. Отначало вървеше с бърза крачка, а когато се отдалечи на няколко метра от президента, хукна да бяга, разбутвайки хората по пътя си. Миг по-късно прекоси временния подиум, измъкна патериците изпод сакото си и с всички сили ги запрати напред, към зоната отвъд голямата крипта, която беше единственото по-сериозно препятствие.

Изобщо не погледна назад, но знаеше какво точно се случва. Колегите му отвеждаха президента в обратна посока по възможно най-бързия начин, дори с цената да стъпчат някого по пътя си.

За нещастие патериците не стигнаха до целта си. Взривната вълна беше толкова силна, че срути целия подиум. От мястото на детонацията се издигна огромен облак дим, примесен с пръст и алени пламъци. Той бързо обхвана първите няколко реда столове, които вече бяха опразнени. Посипа се дъжд от отломки, хората запищяха неистово.

Президентът вече беше в лимузината си. Кортежът потегли с пронизително свистене на гуми и за броени секунди напусна гробището.

Като по чудо експлозията не уби никой от присъстващите. Имаше ранени, имаше няколко счупени крайници и леки изгаряния. Агентите на Сикрет Сървис установиха всичко това, преди да забележат един от своите колеги.

Той лежеше на няколко крачки от срутения подиум. От окървавената му глава стърчеше остър къс гранит.

— Извикайте линейка, веднага! — изкрещя един от агентите.

Алекс Форд беше изпълнил дълга си.

Беше спасил живота на президента на Съединените щати.

Може би с цената на своя живот.

Оливър Стоун седеше в чакалнята на болницата, заобиколен от останалите членове на клуб „Кемъл“ и Мери Чапман. Всички мълчаха, сковани от мрачното предчувствие, че са на път да изгубят още един приятел.

Очите на Анабел бяха зачервени и подпухнали, пръстите й машинално мачкаха хартиена кърпичка. Кейлъб и Рубън седяха един до друг с наведени глави. Ръката и кракът на гиганта бяха бинтовани. Хари Фин се беше облегнал до вратата. Той не познаваше Алекс Форд толкова добре, колкото останалите, но също беше дълбоко разстроен от нещастието, което го беше сполетяло.