— Някои от нас? — вдигна вежди Чапман.

— Агент Гарчик е изчезнал.

— Какво?! — извика Стоун.

— Липсват и тайнствените компоненти, които е открил в района на парка.

— Но как е възможно? — възкликна Чапман.

— Не съм много сигурен. Тези неща са извън правомощията ни.

— Но Бюрото е водещата агенция в разследването! — възрази Стоун.

— Не и по отношение на криминологичните изследвания. При тях превесът е на БАТОЕ.

— Но изчезването на агент и неговите разкрития е крайно необичайно!

— Разбира се!

— Някакви улики? — попита Чапман.

— Никакви. Просто установихме един факт, и толкова. В момента екипите ни оглеждат терена.

— Къде е бил отвлечен?

— Не сме сигурни. Бил е разведен, живеел с сам. Колата му също е изчезнала.

— Следи от борба?

— Не категорични.

— Някакви опити за комуникация?

— Не. Нито от Гарчик, нито от хората, които вероятно са го отвлекли.

— Вероятно?

— Не можем да изключим доброволното му съгласие.

— Кой е докладвал за него? — попита Стоун.

— Прекият му началник, след като не се е появил на работа.

— А кой е докладвал за изчезналите улики?

— Същият човек. Разтревожен от изчезването на Гарчик, той решил да провери склада за веществени доказателства.

— Гарчик сподели с нас, че за идентификацията им сте се обърнали към НАСА.

— За пръв път го чувам.

— Това наистина е смайващо! — най-сетне изгуби самообладание Ашбърн.

— Може би. Но забранявам всякакви контакти с медиите — отсече директорът. — Всички изявления ще минават през моя кабинет, ясно ли е?

— Аз не разговарям с медиите — рече Стоун, а Чапман само кимна.

— Агент Ашбърн поема ръководството на разследването — добави директорът. — Ще работите с нея.

Стоун срещна за миг погледа на Ашбърн. Стори му се, че по лицето й пробягна бегла усмивка.

— Ясно — кимна той. — Очаквам да работим добре.

— От нея разбрах, че сте били предложен за Медала на честта за бойни заслуги.

— Да.

— Но сте отказали. Защо?

— Не се смятах за достоен.

— Но правителството явно е смятало, че сте достоен за наградата. Това не е ли достатъчно?

— Не, сър. Не е достатъчно.

— Рубън?

Едрият мъж отвори очи.

— Докторите обещават, че скоро ще бъдеш изписан — каза Стоун, надвесен над леглото му.

— Страхотно. Но понеже нямам здравна осигуровка, няма да е зле, ако обявя фалит още сега. Ох, всъщност няма как да стане. Фалитът е за хора, които притежават някаква собственост.

— Виждам, че вече се чувстваш по-добре, Рубън — обади се Анабел, която не беше мръднала от стола до леглото му, откакто беше приет в болницата.

— Сметката е оправена — успокои го Стоун.

— От кого?

— От Чичо Сам.

— Защо? Да не би Чичо Сам да е покрил неплатените здравни вноски на склада, в който работя?

— Не се безпокой за това. Просто си почивай.

— Открихте ли кой ни нападна?

— Не, районът беше напълно разчистен — поклати глава Стоун.

— А ти все още си в играта, така ли? — попита Анабел.

— Засега.

— С какво друго можем да помогнем?

— Вече направихте достатъчно.

— Но не научихме нищо ново.

— Напротив. Страшно много ни помогнахте да видим нещата в нова светлина.

— Руснаците, а? — подхвърли Рубън. — Наистина ли тия гадове стоят зад всичко?

— Така изглежда.

— Но защо? — попита Анабел. — Нали уж си сътрудничим?

— Всъщност ние не знаем дали в случая е замесено руското правителство.

— Позвъних на Хари и Кейлъб. Скоро ще бъдат тук да видят Рубън. Между другото, Хари каза, че ще дойде само ако му разрешиш да прекъсне за малко мисията, която си му възложил…

— Няма проблем — кимна Стоун. — Кажи му, че може.

Насочи се към вратата и Анабел го изпрати с думите:

— Пази се, моля те! Нали виждаш, че едва не изпуснахме Рубън!

— Ще се пазя, Анабел — обеща с усмивка той.

Чапман го чакаше във фоайето.

— Срещата във ФБР ме разби — каза тя, докато вървяха към колата.

— Кое те разби? — попита той.

— Фактът, че вашият директор изглежда тотално неориентиран.

— Аз също се питам защо — кимна Стоун.

— Според теб какво се е случило с Гарчик и веществените доказателства?

— Не знам. Но съм на мнение, че открием ли го, ще открием и доказателствата. Или обратното.

— Мислиш ли, че той играе някаква игра?

Стоун забави отговора си.

— Не, не мисля, според мен просто се е озовал на неподходящото място в неподходящо време.

— Не станаха ли много? — попита тя. — Спомни си за Алфредо Падиля и агент Грос.

— Права си.

— Значи въпросът опира до онзи, който разполага с правомощия да задържа информацията, предназначена за директора на ФБР.

Стоун вдигна глава, погледна я и каза:

— Днес ще се опитам да се срещна с един човек.

— Кой е той?

— Просто един човек.

— Важно ли е?

— Да.

— Къде се намира този човек?

— Живее срещу „Лафайет“.

Не беше лесно да стигнеш до президента на Съединените щати, когато си наумиш. Всъщност това беше невъзможно. Ето защо Стоун остана леко изненадан, че съвсем скоро, след като поиска среща е него, вече летеше с хеликоптер над Мериленд. Не след дълго машината се приземи в подножието на планината Катоктин. Там го чакаше кортеж от три коли, който щеше да го отведе до Кемп Дейвид.

Логично е, помисли си Стоун. Една среща в Кемп Дейвид щеше да е много по-конфиденциална, отколкото в Белия дом. Докато кортежът минаваше покрай изпънатия като струна морски пехотинец на входа, той се запита как да започне разговора. Каква ли щеше да е реакцията на президента?

Е, след малко ще получа отговор на тези въпроси.

Оставиха го сам в малка стая е дървена ламперия. Не чака дълго. Джеймс Бренан се появи само след няколко минути. Беше с кадифени панталони, карирана риза и мокасини. В едната си ръка държеше очила за четене и едно яке, а е другата държеше на ухото си блекбъри.

Бренан погледна Стоун, който се изправи почтително. Махна му да седне, довърши разговора си е няколко тихо изречени фрази и отиде до помощната масичка да налее две чаши с кафе. Подаде едната на Стоун и се настани срещу него. Сложи очилата си и каза:

— Изгубих си контактните лещи. Ще нося очила, докато ми направят нови. Но не и пред публиката…

Стоун се замисли върху думите му и установи, че никога не беше виждал президент е очила по време на публични изяви.

— Благодаря, че ме приехте незабавно, сър — каза той.

Президентът се облегна назад и внимателно го погледна.

— Сигурен съм, че знаеш защо го правя. Не мога да се отърся от чувството за неотложност. А нашата работа очевидно буксува и нещата се изплъзват от контрол. Всеки ден нова криза. Успя ли да разбереш за какво става въпрос?

— До известна степен. Но възникнаха много нови въпроси.

— Хайде, разказвай. Но бъди кратък.

Стоун се подчини. Разказа абсолютно всичко, включително за нападението срещу къщичката му и ситуацията около Фаут Тюркекул.

— Знам, че не ви казвам нищо ново — заключи той.

— Аз съм в много близки отношения с министър-председателя — кимна президентът.

— Джеймс Макелрой също спазва правилата на играта.

— Мъж на място, възхищавам му се. Знае повече от всеки друг, включително от мен и министър-председателя.

— Но в нашия случай не биваше да ме държи на тъмно — отбеляза Стоун. — Това доведе до известно забавяне.

— Знам, но нямаше как да реагирам.

— Разбирам.

— В крайна сметка това ни донесе известна полза…

Стоун го погледна въпросително.

Вместо отговор президентът натисна бутона на дистанционното пред себе си. Част от стената се плъзна встрани, разкривайки голям екран. Той докосна друг бутон и екранът оживя.